Линкълн Чайлд
Забравената стая (33)

33.

— Ще мина право на въпроса — започна Олафсон. — Пуснал си госпожица Флуд в тайната стая.

Логан кимна. Действието се развиваше на следващата сутрин във всекидневната на Уилърд Стречи в апартамента му на третия етаж. Пердетата бяха дръпнати до края, но въпреки това помещението беше сумрачно: голям тропически циклон се образуваше над Бермудските острови и облаците вече забулваха крайбрежието дори толкова на север, където се намираше Ню Хемпшир.

— И това се случи, след като си й казал за помещението и за Уил Стречи. След като ти беше обяснена много ясно нуждата от дискретност. — Лицето на директора изглеждаше измъчено, а устните му бяха нацупени от крайно неодобрение.

— Имах нужда от информация и тя беше най-подходящият кандидат. Виж, жената е правнучка на архитекта на „Дарк Гейбълс“. Работила е със Стречи по плановете за преустройство на крилото. Отказа да помогне, докато не й осигуря физически достъп до помещението.

— За бога, човече! Не ти ли хрумна, че просто се е възползвала от теб и искането ти, за да получи достъп до помещението?

Логан се поколеба. Наистина подобно нещо не му беше хрумнало. Отхвърли обаче тази възможност като прекалено паникьорска.

Олафсон поклати глава.

— Джери, не знам какво да кажа. Променил си се, откакто беше тук. Може би за това носи вина цялото медийно внимание, което получаваш. Мислех, че мога да се доверя на твоята предпазливост в този случай. Но ти надхвърли твърде много инструкциите, които получи, и се боя, че…

— Това, което направих, беше за добро. Защото стигнах до открития. Тревожни открития.

При тези думи Олафсон замълча. След малко му махна да продължи.

— Открихме вратата за помещението, ако изобщо може да се нарече така. Ако не беше Пам Флуд, никога нямаше да я намеря. — Логан му обрисува накратко как до помещението се стига с ръчно задвижван асансьор, скрит в складово помещение на горния етаж. — И в допълнение към това откритие научих още нещо. Че неизвестен човек или група хора са започнали да използват помещението — напоследък.

На лицето на Олафсон се изписа удивление. Несъзнателно пръстите му се заеха с възела на вратовръзката в опит да го разхлабят на фона на снежнобялата му риза.

— Колко скоро?

— Трудно е да се каже. Няколко месеца, може би половин година? Грегъри, най-важното е, че са знаели за нашето идване… Затова помещението беше безупречно чисто. Затова всички книги и документи са прибрани. Мисля, че са възкресили работата, изоставена преди три четвърти век. Възобновили са я и са я усъвършенствали.

— Възможно ли е да е бил самият Уил Стречи? — попита Олафсон. — Имам предвид, че той беше човекът, който нареди работата да се спре.

— И аз се питах. Но това едва ли е вероятно, след като е отговарял за проекта по преустройството и е можел да намери по-фин начин да запази стаята в тайна. Фактически разполагам с доказателство, че не е работа на Стречи.

— Доказателство? — повтори директорът.

Логан бръкна в джоба на якето си, извади едно от устройствата, които бе открил в скрития поднос, и му го подаде. Олафсон протегна предпазливо ръка, сякаш се страхуваше да не го ухапе. Повъртя го насам-натам в ръцете си, после го върна с безмълвен въпрос, изписан на лицето.

Логан го остави на помощната маса. След това се обърна към антикварното радио на Стречи с форма на катедрала, вдигна го, отвори го отзад и показа на директора.

— Помниш ли, когато те попитах дали в „Лукс“ са провеждали някакви изследвания в областта на радиото? — попита той. — А сега погледни вътре.

Олафсон надникна вътре. След малко на лицето му се изписа объркване. После очите му се разтвориха широко, когато направи връзката. Накрая погледна към устройството, което лежеше на помощната маса.

— Точно така — потвърди Логан. — Еднакви са. Като се изключи това, че устройството в радиото е засилено и модернизирано с включването на интегрална схема вместо радиолампите и с батерия от двайсет и първи век вместо електрически ток. Ако погледнеш в радиото, когато го обърнеш, ще го видиш с очите си. Инсталирали са го откъм долната страна. Без съмнение с цел да го скрият по-добре.

Олафсон направи крачка назад.

— Какво значи това?

— Ще ти кажа — започна Логан, — но не мисля, че ще ти хареса.

Когато Олафсон не отговори, той взе устройството от помощната маса и продължи.

— Снощи проучвах тайната стая и попаднах на поднос за четири устройства като това. Две липсваха. — Логан многозначително потупа радиото. — Едното от тях е тук вътре.

— Но защо?

— Не зная какво точно правят устройствата. Но си мисля, че който и да влиза в тайната стая, е сложил едно в радиото и знаейки увлечението на Стречи по антиките, му е подарил апарата. Също така, знаейки, че Уил не е „на ти“ с техниката, е бил уверен, че никога няма да рови във вътрешността на радиото в опит да го накара да проработи. Иронията обаче е, че то е работело — във всеки случай по начина, който нашите неизвестни приятели са искали.

— Нима искаш да кажеш… — започна Олафсон и замълча.

— Да, точно така. — И Логан размаха лекичко устройството в ръката си. — Мисля, че едно от тях е било използвано, за да му се попречи да продължи работата си в Западното крило.

— Мислиш, че това нещо е виновно за онова, което се случи с него?

Логан кимна.

— Както вече казах, не зная как работи. Засега. Да, мисля, че то е причина за психическото рухване на Уилърд Стречи. — Той пъхна уреда отново в джоба си.

— Това означава, че тук, в „Лукс“, между нас има убиец — каза Олафсон.

— Очевидно човек, който смята технологията в онази стая за толкова ценна, че си заслужава да убива заради нея. — Логан сложи задния капак на радиото и го върна на лавицата. — Предполагам, че който и да стои зад това, е бил близо до завършването на изследванията си. Знаел е, че строителните бригади на Стречи само след дни ще открият стаята. Имал е нужда от време, за да завърши работата си. Това е логиката на случилото се. Ако не е бил толкова близо, защо е убил Стречи по този начин? Преценил е, че има нужда от това време, което ще е нужно на „Лукс“ да се съвземе и да възложи преустройството на някого другиго. Дотогава изследването му ще е свършило и ще може да се скрие. Не е предполагал, че… — Тук енигмологът замълча.

— Не е предполагал, че ти ще се появиш — завърши Олафсон вместо него.

— Когато човекът или групата са научили, че съм тук, веднага са разбрали защо. Смятам, че тогава са опразнили стаята от всичко в нея с изключение на недвижимото. — Логан прокара пръсти през косата си. — Един или два пъти през първите нощи, докато проучвах стаята, бях сигурен, че наблизо има някой, който слуша и наблюдава. Без съмнение е бил убиецът, който се е опитвал да разбере дали съм намерил мястото.

— Ако си прав — попита Олафсон след миг, — не е ли добре да поставим стаята под наблюдение? Да я охраняваме двайсет и четири часа седем дни седмично?

— Мислил съм за това. Няма да се получи. Както вече казах, човекът или групата хора вече знаят, че сме открили стаята. Те ще намерят начин, друг начин да използват технологията.

Олафсон не каза нищо.

— Онова, което не мога да разбера, е как този човек е научил за старите проучвания. Очевидно не е един от тогавашните учени — сега те всички трябва да са починали. Моето предположение е, че става дума за някой от „Лукс“, който се е ровил из старите папки в Архив 2 и случайно е попаднал на редактираните документи за Проекта „Грях“.

— Това не е възможно — отговори Олафсон със странен глас. — Първо, съмнявам се в Архив 2 да има свързани с това изследване и редактирани файлове. Дори да са били там, никой не е имал достъп до тях. На учените е разрешено да архивират и вадят документи само от архива на своите собствени изследвания. Много внимаваме за това.

По време на разговора по лицето на директора се бяха изписвали различни чувства: в началото гняв, после неверие, след това шок, накрая емоция, която дори Логан не можа да разчете. Обаче нещо в нея го разтревожи.

— Грегъри, какво има? — попита той.

Бавно и предпазливо като старец Олафсон се вкопчи в подлакътниците на близкото кресло и след това се отпусна в него.

— Джереми, има нещо, което се налага да споделя с теб — започна той с официален тон. — Ако го направя, ще наруша тържествена клетва, която спазвам от много години. Обаче смятам, че трябва да знаеш. Трябва да ти разкажа, но не зная откъде да започна.

Логан седна срещу директора.

— Не бързай — посъветва го той.

И зачака в сумрачната светлина на всекидневната Олафсон да започне разказа си.