Метаданни
Данни
- Серия
- Д-р Джереми Лоугън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Forgotten Room, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Линкълн Чайлд
Заглавие: Забравената стая
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.09.2016 г.
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-706-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2573
История
- — Добавяне
19.
Още щом влезе в „Блу Лобстър“, барът му се понрави. Беше приятно сумрачно, миришеше на бира, нямаше никакви претенции. За разлика от предвзетите модни ресторанти в града, неговото меню, написано с тебешир на черната дъска на стената, съдържаше четири гозби: риба с картофки, чийзбургер, сандвич с ролца от омари и мидена чорба. Заведението се намираше на втория етаж на Рибарския кооператив в Нюпорт. Беше малко след шест и през прозорците, обърнати на запад, можеше да се видят рибарските корабчета, които пърпореха към кейовете, за да разтоварят дневния си улов.
Когато очите му свикнаха с полумрака, Логан видя човека, заради когото беше тук: стройна жена в началото на трийсетте с дълга кестенява коса, черни очи и сърцевидно лице. Тя седеше на една от силно издрасканите дървени маси, която гледаше към стената, заета от прозорци. Изправи се, когато я наближи, усмихвайки се малко плахо или може би, помисли си енигмологът, с леко огорчение.
Памела Флуд. Беше му позвънила преди по-малко от час, възползвайки се от номера на мобилния му телефон, отпечатан на визитката, която й даде. Извини се за своята рязкост тази сутрин и попита дали би могла да го почерпи едно питие.
Двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Дойде барманката, жена с обветрено лице и такива мускули на ръцете, че сигурно беше прекарала не едно или две десетилетия на палубата.
— Какво да бъде?
Логан погледна към госпожица Флуд, за да види какво пие.
— И за мен една наливна бира.
— Веднага. — Жената се отдалечи в сумрака.
— Благодаря, че приехте поканата ми. — Усмивката не беше слязла от лицето й.
— А аз благодаря за поканата, госпожице Флуд.
— Наричай ме Пам. Искам отново да се извиня, че сутринта на практика те изгоних от къщи.
— Няма нищо. Изхвърляли са ме от къде по-важни места. — Двамата се разсмяха едновременно.
Жената донесе неговата бира и той вдигна чашата, но преди да отпие, отбеляза:
— Значи архитектурата е семейно занятие.
— Моят прадядо и дядо ми бяха архитекти. Баща ми обаче беше адвокат.
— Черната овца в семейството, а?
— Нещо подобно. — Тя отново се засмя. — Започнах да строя къщи от „Лего“ на две години. Прекарах цялото си детство сред чертежи, скици и строителни площадки. Никога не ми хрумна, че мога да правя нещо друго. — Тя отпи глътка бира. — Виж, почти веднага, след като си тръгна, се почувствах пълен идиот. Малко по-късно се сетих къде съм виждала лицето ти — на корицата на списание „Пийпъл“, и се почувствах още по-зле. Тогава си помислих, че най-малкото, което бих могла да сторя, е да те почерпя питие, за да ти обясня защо се държах така и да разбера за какво беше дошъл.
Логан също отпи от бирата.
— Цял съм в слух.
— Проблемът е… — тя се поколеба, — че ти не си първият, който идва да види чертежите.
— Така ли? — наостри уши енигмологът. — Разкажи ми за това.
— Беше преди около половин година. Някой позвъни на вратата и аз отворих. Отвън стоеше мъж. Веднага разбрах, че не е възможен клиент.
— Как?
— Ако си работил по толкова строителни обекти, колкото аз, развиваш инстинкт. Както и да е. Започна да ме разпитва за оригиналните планове на „Лукс“. Каза, че е готов да плати значителна сума, за да ги види. Нещо в излъчването му не ми хареса. Отговорих, че плановете вече не са на разположение. Обаче той не искаше да си тръгне, не прие моето „не“ за отговор. Стоеше на прага и настояваше да научи къде са, на кого трябва да плати, за да ги разгледа. За миг си помислих, че ще влезе насила и ще претърси къщата. Накрая затворих вратата под носа му.
— Каза ли кого представлява? — попита Логан.
— Даде ми визитка от фирма, която никога не бях чувала. „Айрън Фист“ или нещо подобно. Мисля, че веднага я хвърлих на боклука.
— Как изглеждаше този човек?
Тя се замисли.
— Не мога да ти го опиша подробно. Беше краят на зимата и той носеше слънчеви очила и мека шапка, а яката на палтото му така и си остана вдигната. Висок горе-долу колкото теб, но малко по-пълен. — Тя направи пауза, за да отпие глътка бира. — Обаче не от външния вид, а от поведението му ме побиха тръпки. Нещо не беше наред с него. Само дето не заплашваше, но малко оставаше. Помислих да повикам ченгетата, но с какви доказателства разполагах? Освен това няколко седмици след случилото се имах странното усещане, че ме следят. Нищо, в което можех да бъда сигурна — просто изпитвах такова усещане.
— Значи затова ме изгони най-откровено? Не мога да те виня.
— Но вече от месеци всичко е наред. А той повече не се появи. Нямаше защо да се държа така.
Стъклото на близката витрина завибрира от изригването на корабна сирена.
— Ще ми кажеш ли защо искаш да видиш архитектурните планове на „Дарк Гейбълс“? — попита тя. — Искам да кажа, че от „Лукс“ имат копия на плановете. Нали ремонтират Западното крило?
Логан си играеше с чашата, за да спечели малко допълнително време.
— Да няма нещо общо със смъртта на Уил Стречи?
Той я погледна изпитателно.
— Трябва да знаеш, че аз работех с него по плановете за преустройството на Западното крило.
— Знам.
— Истинска трагедия. Той беше толкова мил.
— Как се работеше с него?
— Прекрасно. Като се изключи това, че се превърна в един вид ентусиаст. Искаше да разбере всички архитектурни детайли до последния.
— Как ти се струваше през последните няколко седмици?
— Не мога да кажа. От три месеца не съм го виждала.
— Това не е ли необичайно? Нали работехте по преустройството на крилото?
Тя вдигна рамене.
— Щом веднъж едрите работи по преустройството бяха свършени, той нае бригадир, който да се грижи за ежедневните задачи.
— Бригадир?
Тя кимна.
— Спомняш ли си името му?
— Съжалявам, но не. Не беше от тук. Но какво общо има това със смъртта на бедния Уилърд?
— Не мога да говоря за това. Единственото, което мога да кажа, е, че моят интерес към плановете е само косвен. — Той замълча. Разбира се, можеше да съчини нещо. Но макар да познаваше Памела Флуд съвсем отскоро, инстинктът му подсказваше, че истината или някаква част от нея ще постигне по-добри резултати.
— Въпросът е много чувствителен — започна той. — От „Лукс“ внимават да не се афишират.
— О, аз умея да си държа езика зад зъбите. Нямаш представа какви неща искат хората да им се построят в къщите.
— По случайност искам да открия точно това — една тайна. Трябва да знаеш, че попаднахме на много необикновен архитектурен детайл в замъка.
Сега беше неин ред да го изгледа въпросително.
— Детайл?
— И то такъв, който с години е останал скрит. Няма го на нито един от чертежите в „Лукс“. Това е причината да проявя любопитство дали прадядо ти — който вероятно е запазил пълен комплект планове, може да хвърли повече светлина върху нещата.
— Детайл — повтори тя. — Колко загадъчно. — Памела допи бирата си. — Ето какво ще ти кажа. Аз наистина притежавам архива на прадядо ми, включително оригиналните планове и спецификации. Ако можеш да минеш през офиса ми някой ден — да речем вдругиден, заедно ще ги прегледаме. Какво ще кажеш?
И Логан допи бирата си.
— Само кажи в колко.