Линкълн Чайлд
Забравената стая (13)

13.

— Мили боже — каза Олафсон. Докато се оглеждаше, шок и изненада изкривиха патрицианските черти на лицето му.

На сутринта веднага след закуската Логан беше издирил директора и го бе довел тук, превеждайки го по уморителния път през отпадъците от недовършения строеж в Западното крило, надолу по успоредния коридор А, зад брезента и през грубо оформения от него вход в тайното помещение.

— Значи не си знаел, че това място съществува? — отбеляза Логан.

— Не.

— Нито за какво е било използвано? Или защо е било пазено в тайна?

Олафсон само поклати глава.

— Ако не приличаше на лаборатория, щях да предположа, че е от времето, когато „Лукс“ още не е притежавал мястото. Защото, както знаеш, първият собственик, построил сградите, е бил много ексцентричен.

Логан кимна. Колкото и да беше трудно за вярване, изглежда, учените и асистентите на „Лукс“ бяха работили и експериментирали в Западното крило дълги десетилетия, без да знаят, че през цялото време тук е имало тайно помещение.

— Божичко — възкликна Олафсон, когато светлината от фенерчето на Логан се спря върху тежките, подобни на доспехи метални костюми, които висяха на железния лост в ъгъла. — Какво ли е ставало тук?

— Ти си директорът — отговори Логан. — Доколкото се вижда, вече нищо не става. Обаче част от това, което виждаш, не ти ли подсказва някакъв проект, върху който се е работило през първите години на „Лукс“ в „Дарк Гейбълс“?

Олафсон се замисли, после поклати глава.

— Не. — Той се поколеба. — Не виждам врата. Как точно успя да намериш това помещение?

— Брезентът беше грижливо закован върху оголените дъски заедно с това. — Логан се протегна навън и вдигна табелката с надрасканото предупреждение: ВНИМАНИЕ! ОПАСНА ЗОНА. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! — Забелязах в дъските отвор с размерите на юмрук, наскоро запушен с гипс. Това събуди любопитството ми, затова се заех да проверя какво има зад стената.

— Каза, че Стречи просто е отпратил работниците? — измърмори Олафсон, докато се оглеждаше. — Как мислиш, дали той е направил дупката и е открил помещението?

— Да, той е логичният избор. Обаче защо я запушва и отпраща работниците под някакъв претекст? — Логан посочи табелката. — Прилича ли на неговия почерк?

— Не мога да кажа, защото е написано с главни букви.

— Искаш ли да чуеш още нещо интересно? Опитах да се свържа със строителния предприемач Уилям Райдаут, чийто офис е в Уестърли. Успях да се добера само до телефонен секретар. Изглежда господин Райдаут внезапно се е пенсионирал и в момента пътешества. Точното му местонахождение не е известно.

Олафсон постоя за кратко в мълчание, докато схване чутото. После отвори уста, за да каже нещо, но само поклати глава и се отказа.

Логан пусна табелката отново на пода.

— Кой от хората тук може да ми разкаже повече за Западното крило?

— Каква ирония — Стречи щеше да е подходящият избор. През последната половин година той живееше с това място. — Олафсон замълча, сякаш обмисляше нещо. — Виж, по-добре да не казваме на никого за това помещение. Или поне докато не разберем за какво е било използвано и защо е било зазидано.

— А аз ще се заема с изучаването на оригиналните чертежи в кабинета на Стречи. Искам да видя как това помещение се свързва с околните. И дали няма още някакви тайни в Западното крило, за които не знаем. — Логан погледна директора. — Има още нещо. Онази вечер, по време на вечерята, Роджър Карбън ми каза да „попитам за другите“.

— За другите — бавно повтори Олафсон.

— Споменах го на Пери Мейнард, но той избегна отговора.

Олафсон се смръщи.

— Карбън е блестящ психолог, но има доста разрушително влияние. — Той се поколеба. — Преди смъртта на Стречи имаше… ъъъ… имаше няколко доклада за… твърде странни произшествия с други обитатели на „Лукс“.

— Доколко странни?

— Нищо особено тревожно. Със сигурност нито едно от тях не може да се сравнява с онова, което се случи на Уил. Чуване на гласове, виждане на неща, които не са били там.

Нищо особено тревожно.

— Кога точно се е случило това?

Олафсон се замисли.

— Може би преди месец. Най-много шест седмици.

— Колко време продължи?

— Седмица-две.

— Колко хора са били засегнати?

— Петима-шестима. Не мислим, че има връзка, затова не искахме да започнеш с погрешна следа.

— Можеш ли да ми дадеш списък с имената на пострадалите?

Олафсон се смръщи.

— Джереми, наистина не мисля…

— Не мога да си позволя да пренебрегвам следи. А това определено ми звучи като следа.

— Но… съмнявам се, че засегнатите ще искат другите да научат за това.

— Карбън знае.

Олафсон отново се поколеба.

— Аз съм сигурен, че няма да са склонни да говорят за това. То е… мисля, че ще се чувстват неловко.

— Имам голям опит в работата с неловки преживявания. Ще ги уверя, че могат да разчитат на моята дискретност.

Когато Олафсон не отговори, Логан продължи:

— Виж, Грегъри, ти ме повика тук. Не може да искаш да започна разследване, а после да ми връзваш ръцете.

Олафсон въздъхна.

— Добре. Обаче трябва да си крайно тактичен. Името на „Лукс“ като консервативна, сериозна институция е нашата най-голяма ценност.

— Знам.

— Чудесно. Ще се погрижа да получиш списъка. — Олафсон се огледа още веднъж на светлината от фенерчето, а по лицето му отново се изписа неверие. След това се обърна и без повече разговори позволи на Логан да го изведе от потъналата в сенки стая обратно в населените части на института.