Линкълн Чайлд
Забравената стая (5)

5.

Този следобед в четири и половина Логан стоеше в частния си кабинет на третия етаж на просторната сграда и замислен гледаше през прозореца. Той беше от същия вид с тежка метална рамка и панели от оловно стъкло, който Стречи беше използвал. Логан знаеше, че вече никога няма да гледа подобен прозорец както преди. Беше затворен, но въпреки това чуваше далечния рев на Атлантика, когато вълните му се стоварваха и се разбиваха в каменните блокове на брега.

Вдигна ръка и плъзна пръсти по улея на рамката. „Лукс“ водеше началото си от частен клуб, основан в началото на 1800 година от шестима харвардски професори като място за обсъждане на въпроси от изкуствата и философията. С течение на годините се бе разширил по обхват и амбиции, а също и мисията му, докато накрая, през 1892 г., беше реорганизиран в „Лукс“ с формален устав и впечатляващ фонд. Това го превърна в най-стария изследователски институт в страната — мозъчен тръст за обикновените хора — предхождащ института „Брукингс“ с повече от две десетилетия. През първите си години бързо надрасна своето седалище в Кеймбридж. Това доведе до преместването му първо в Бостън, после, в началото на 20-те години на XX век, се прехвърли завинаги тук, в Нюпорт, където закупи големия замък, известен като „Дарк Гейбълс“, от един ексцентричен милионер. През годините „Лукс“ продължи да процъфтява в специалните си области: икономика, политика, приложна математика, физика и отскоро — компютърни науки. Единствените области, специално забранени в неговата харта, бяха онези с военно приложение. Това го отличаваше от останалите мозъчни тръстове, които с готовност се впускаха в подобни доходоносни изследвания.

Логан се дръпна от прозореца и огледа помещението. Като останалата част от замъка и то беше претрупано, разкошно и просторно. В добавка към кабинета имаше малка всекидневна, спалня и баня. Погледът на Логан се спря, когато стигна бюрото. Вече беше сложил на него някои от работните си пособия: лаптоп, видеокамера, цифров диктофон, детектор на електромагнитни вълни, инфрачервен термометър. И около дузина книги, подвързани с кожа, повечето от които над стогодишни.

Леко почукване на вратата прекъсна огледа му. Логан отиде до вратата и я отвори. Пред очите му се показа млад мъж в сдържан делови костюм, който се колебаеше пред вратата.

— Извинете — каза младият мъж и му подаде запечатан плик, на който пишеше „Лично и поверително“, — доктор Олафсон ме помоли да ви предам това лично.

— Благодаря — кимна Логан за благодарност. Младият мъж пое надолу по постлания с дебел мокет под. Логан затвори вратата с рамо, докато в същото време отваряше плика. Вътре имаше дивиди без никакъв надпис.

Отиде при бюрото си, седна, пусна лаптопа, изчака да се зареди операционната система и вкара дивидито. Миг по-късно на екрана започна видеото. Логан веднага го разпозна като записа от охранителната камера, който беше гледал в кабинета на Олафсон: зърнестият черно-бял образ на мъжа в елегантно обзаведената библиотека, който крачеше напред-назад и скубеше коси.

Логан натисна паузата. Не искаше да гледа записа отново. Замислено се втренчи в сега замръзналото на място изображение на Стречи. Спомни си думите на Олафсон: Познавах Уил Стречи от трийсет години. Той беше най-стабилният, най-милият, най-рационалният човек. Имаше много неща, за които да живее. Човекът на видеото не е този, когото познавах.

Затвори прозореца с видеоплеъра, след това пусна едно приложение, с което да свали аудиозаписа от дивидито. После отвори сваления файл в криминологична програма за аудиоредакция и пусна целия запис. Той беше дълъг само четири минути и двайсет секунди. След като го изслуша веднъж, Логан изтри последните трийсет секунди от него: скърцането на падаща рамка, ужасяващият пукот на костите и двете глухи тупвания, които последваха, бяха също толкова ужасни за слушане, колкото самото видео за гледане.

Логан отново изслуша записа. Първите четирийсет и пет секунди се чуваха само тежки стъпки и хрипливо дишане. Той изтри и тази част. Сега му остана аудиофайл с дължина приблизително три минути, ниско качество на записа, пълен с бръмчене, съскане и дигитални артефакти^[1].

В основния прозорец на редакторската програма аудиозаписът беше представен като вълнообразна черта: дебела, неравна, която се простираше от ляво надясно, осеяна с подобни на игли клинове. Логан отвори по-малък прозорец и нареди на програмата да прекара аудиозаписа през спектрален анализ. Той се вторачи в появилия се прозорец и взе да проверява и настройва амплитудата и честотните стойности. След това пусна програма за откриване на засечки и премести лостчето на праговия регулатор към агресивните стойности. Коригира контраста в звуковите вълни, увеличи силата на сигнала и го прекара през параметричен еквилайзър, свързан с амплитуден филтър.

Сега записът беше по-силен и ясен, а по-голямата част от бръмченето беше изчезнала. Гласът на Стречи вече се чуваше по-ясно, но все още оставаше труден за разбиране. Отчасти заради лошия запис, отчасти защото ученият редуваше пъхтенето с мърморене. Въпреки това Логан се опита да го разшифрова колкото може по-добре, пускайки отново и отново по-трудно разбираемите места, докато слушаше напрегнато. Насили се, доколкото беше възможно, да се постави на мястото на Стречи, опитвайки се да си представи какво е изпитвал мъжът, а след това прибавяше резултатите.

— Не… Не. Не мога, не мога.

Следваше пасаж учестено дишане — почти хипервентилация.

— Моля, помогнете. Следва ме навсякъде. Навсякъде. Не мога, не мога да избягам!

Логан чу как започна да трака с топката на вратата, след това да запраща книгите от лавиците.

— Идва от… — неразбираемо. — Зная, че идва оттам.

Различни шумове от падащи предмети. Трясък от преобърната маса. За кратко гласът стана по-ясен:

— Гласовете — много се приближиха. Имат вкус на отрова. Трябва да се махам.

Гласът отслабна и се отдалечи, докато Стречи залиташе в обратна посока от охранителната камера.

— То е с мен. Те са с мен. В мрака. Не, господи, не…

Това беше. Изведнъж трептящото вълнение в гласа отслабна. Дишането се нормализира, стана почти спокойно. Логан спря записа — знаеше какво предстои да се случи.

Запази копието като текстови файл, затвори лаптопа и стана, после се върна при прозореца с гледката към сивия Атлантически океан. За да разшифрова записа, се беше опитал да се постави на мястото на Стречи. Сега му се щеше да не го беше правил. Там нямаше нищо освен необяснима внезапна лудост — лудост и смърт.

Те са с мен. Те са с мен в мрака.

Слънцето грееше върху ливадата, после побягна от голямата сграда към морето. В кабинета с дъбова ламперия беше топло. Въпреки топлината Логан почувства как по гърба му полазиха студени тръпки.