Линкълн Чайлд
Забравената стая (15)

15.

С лек шепот вратите на асансьора се отвориха в лошо осветения коридор на мазето. Джереми Логан знаеше, че заедно с няколко други района подземният комплекс на „Лукс“ беше напълно забранен за посетители, гостуващи за кратко изследователи и дори за някои от работещите на четири часа служители. В резултат на това нямаше нужда да се поддържа елегантността на стила рококо, както в достъпните за външни хора райони. Например коридорът, в който се беше озовал, имаше стени, облицовани с камък и извити тавани, които леко напомняха римските катакомби. Въздухът беше чист и студен, без миризма на влага и мухъл.

Погледна часовника си: един и петнайсет след обяд.

Откриването на забравената стая и съкрушителната й тайнственост и странност му се бяха отразили много по-силно, отколкото предполагаше в началото. Тази сутрин се бе събудил с необичайна апатия, все едно не знаеше каква ще бъде следващата му стъпка или накъде да поеме. Обаче Нюпорт притежаваше забележително богата общинска библиотека и едно посещение в нея след закуска, по-специално на сбирката й от микрофилми и видеоматериали, прогони всички негови съмнения. Макар да не знаеше каква точно трябва да е следващата му стъпка, поне носеше зачатъка на една идея.

Някога, по време на работата си в „Лукс“, никога не беше слизал в мазето. Долу нямаше табели, които да сочат накъде да върви, така че в резултат на моментен каприз пое наляво, покрай основата на централното стълбище на замъка. Тук, долу, в подземните недра, тя беше лишена от полираната си мраморна кожа. След трийсетина метра коридорът го отведе до врата от блестяща стомана — забележителен анахронизъм в това пространство на Едгар Алън По. На нея имаше един-единствен прозорец от оцветен плексиглас, осеян с малки дупчици през няколко милиметра, пробити в иначе безличната повърхност. На вратата имаше табелка с надпис: НАУЧНИ ЛАБОРАТОРИИ. ВХОД САМО С РАЗРЕШЕНИЕ. Когато погледна през надупчения плексиглас, Логан видя дълъг коридор с изключително модерен и високотехнологичен дизайн, осветен от вградени в тавана панели с луминесцентни тръби. От двете страни на коридора имаше затворени врати с аерографирани надписи, които продължаваха в далечината. Приличаше на лабораторния комплекс на някоя университетска клиника, като изключим това, че изглеждаше напълно безлюден.

До вратата имаше панел с бутони и четец за карти, но нямаше телефон или звънец, за да ти отворят. Стори му се, че да почука някак си не е подходящо. Знаеше, че „Лукс“ държи най-модерните си лаборатории тук долу, в мазето. Това разделение не само запазваше античното излъчване на останалите етажи, но статутът на сградата като историческа постройка правеше това неизбежно. Със свиване на раменете се отвърна от лъскавата врата и реши да опита късмета си в обратната посока.

Това решение даде по-добри резултати. След като мина отново край асансьора, следвайки коридора зад завоя, стигна до отворена врата, на която имаше табелка: АРХИВ. Зад вратата стените и таваните изчезваха в далечината и откриваха впечатляващо пространство, залято в ярка, но приятно мека светлина. От вратата до задната част се простираха в болезнено педантично подравнени редици кантонерки. Обаче разстоянието между тях беше достатъчно голямо, за да предотврати всяка клаустрофобия. В далечния край на помещението Логан успя да различи още една, по-малка врата, до която имаше нещо, което приличаше на контролен пост. Той влезе. Декоративни дървени колони с гравирани върху тях виещи се лози с грозде се редяха в гъсти редици покрай стените на помещението. На тавана имаше картина, оптическа илюзия, на която Бакхус се беше излегнал на поляна с мях за вино в скута, а създания, които приличаха на вакханки, милваха косите и крайниците му.

Малко след вратата на бюро, което приличаше на служебно, седеше възрастна жена. Встрани от нея върху плота му имаше табелка с името й: Дж. Рамануджан. Тя огледа Логан от горе до долу със стиснати устни и изражение, за което той не беше сигурен дали е одобрително, или напротив.

— Мога ли да ви помогна?

— Тук съм да прегледам ранните архиви на „Лукс“.

— Пропускът, моля.

Логан зарови из джобовете на якето си и извади картата, която му дадоха след пристигането му в „Лукс“.

Жената я погледна.

— Това е временен пропуск — обяви тя. — Много съжалявам, но служителите на временен договор нямат достъп до архивите.

— Знам — отговори Логан почти извинително. — Затова получих и това. — Сега измъкна писмото на бланка на „Лукс“. Беше написано от Олафсон и с него той отменяше временния статут на Логан и му разрешаваше неограничен достъп.

Госпожа Рамануджан изчете писмото до края, след което му го върна.

— С какво да ви помогна?

Логан прибра писмото в джоба на якето си.

— И аз не зная с какво.

Жената се смръщи объркана.

— Учените и изследователите, които използват архива, винаги търсят нещо определено. — След това обърна към него кутия, пълна с празни бланки за поръчка на архивни единици. — Преди да мога да помогна, трябва да зная върху какъв проект работите или задачата, която искате да разрешите.

— Страхувам се, че предметът на моето изследване е твърде… аморфен. За съжаление не мога да бъда по-конкретен, докато не прегледам документите.

Това очевидно беше извън представите на архивистката.

— Щом не можете да ми назовете името на проекта или проучването, може би можете да посочите някаква времева рамка? Например месец, през който е извършено изследването?

Логан кимна.

— Така може да се получи. Можем да започнем с трийсетте.

— Трийсетте години? — повтори госпожа Рамануджан.

— Да, хиляда деветстотин и трийсета и нататък.

Лицето на жената стана някак странно безизразно. Вдигна пропуска, който беше оставила на бюрото, погледна го, после отново го остави върху полирания плот. След малка пауза вдигна очи към него.

— Доктор Логан — започна тя, — тук имаме документи, отразяващи повече от единайсет хиляди научни изследвания. Общият брой документи, отнасящи се към тези проекти, надхвърля два и половина милиона единици. Нима очаквате да извадя всички тези папки, за да можете да ги прегледате?

— Не, разбира се, не — бързо отговори Логан.

— Тогава какво предлагате?

— Ако мога сам да поровя из документите, това ще ми даде по-добра представа какво точно търся, а и така работата ще се ускори значително.

Настъпи мълчание.

— Обикновено изследователите не се допускат сами до папките — отбеляза жената. — Особено временни служители. Това е много необичайно.

Вместо да отговори, Логан понечи отново да извади писмото от джоба на якето си.

Архивистката въздъхна.

— Добре. Ако има нужда, може да използвате масата ей там. Обаче не вадете повече от пет папки наведнъж от чекмеджетата. И моля, внимавайте, като ги връщате, да не объркате реда.

— Разбира се, не се притеснявайте — увери я Логан. — Благодаря.

През следващите три часа той се движеше напред-назад между кантонерките и масата под внимателния поглед на архивистката, пренасяйки всеки път по няколко дебели папки. Отваряше папките и бързо преглеждаше съдържанието им, като си водеше бележки в малко тефтерче със златен молив. В началото проучванията му го отвеждаха навсякъде из голямото помещение. По-късно обаче съсредоточи работата си върху много по-малък район. Сега проучването на папките стана по-подробно, вече не четеше набързо страниците. Най-накрая прибра последния комплект папки и вместо да се заеме с допълнително четене, започна да се прехвърля от кантонерка на кантонерка, надничайки в различни чекмеджета, като през цялото време си отбелязваше нещо в бележника, все едно сверяваше. Най-накрая прибра тефтерчето и отиде при архивистката.

— Благодаря — каза той.

Госпожа Рамануджан наклони глава, когато му връщаше картата.

— Имам въпрос. Колкото и да са подробни тези документи, тук няма нищо по-ново от 2000 година.

— Тук се съхранява само документацията на завършили или спрени проучвания.

— Къде се съхраняват по-новите документи?

— Разбира се, една част съхраняват самите учени, които провеждат изследването. Останалата част е във втория архив зад онази врата.

— Разбирам. Благодаря. — Логан се обърна и забърза в указаната посока.

— Чакайте… — Обаче енигмологът вече се носеше бързо към задната част на помещението, а стъпките му ехтяха върху мраморния под.

Както вече беше забелязал на влизане, в задния край на огромното помещение имаше врата и контролен пост, който препречваше достъпа до нея. Един мъж в униформа на охраната на „Лукс“ седеше зад бюро в него. Той се изправи, когато Логан го наближи.

— С какво мога да ви помогна? — попита пазачът.

— Искам да разгледам новите архиви — отговори Логан и кимна към вратата.

— Моля, покажете си пропуска.

За да спести време Логан извади не само картата, но и писмото от Олафсон.

Пазачът ги провери, после му върна и двете.

— Съжалявам, но нямате право да ползвате Архив 2.

— Писмото от директор Олафсон…

— Съжалявам, сър — повтори пазачът с по-твърд тон, — но само хора с равнище на достъп А или по-висок могат да прекрачат тази врата.

Равнище на достъп А? Логан никога не беше чувал за подобно нещо. По време на някогашния си престой в „Лукс“ въобще не беше чувал за някакви равнища на достъп.

— Но… — Той неволно направи крачка напред. Тогава пазачът пристъпи, за да прегради пътя му. При това му действие енигмологът видя на тежкия му служебен колан палка и флакон с лютив спрей.

— Разбирам — провлече Логан, кимна, обърна се и мина между редиците кантонерки, после през вратата и се озова отново в коридора на мазето.