Линкълн Чайлд
Забравената стая (10)

10.

Центърът за поддържане на парка и инфраструктурата се намираше в подобно на хангар помещение източно от сградата, разположено в средата на нещо като миникампус от други постройки. Макар фасадата му очевидно да беше замислена като имитация на „Дарк Гейбълс“, големите плъзгащи се врати и плоският покрив разкриваха истинската му същност.

Джереми Логан влезе през входа за служители и се озова в подобно на пещера пространство. В далечния десен край имаше цяла дузина земекопни и градинарски машини: индустриални косачки, дробилки, трактори „Кубота“, лентови каналокопачи и още половин дузина екзотични апарати бяха подредени там и лъщяха готови за употреба. Зад тях се виждаха две сервизни отделения с голяма секция за резервни части. В сервизните отделения механици в гащеризони работеха върху разглобени машинарии. В средата на центъра за поддръжка имаше няколко дълги, масивни индустриални лавици, които се издигаха от бетонния под до тавана. Върху тях бяха подредени палети, пълни с всевъзможни неща, нужни, за да не спира работа мозъчният тръст: от електрически контакти до пластмасови тръби, от транзисторни схеми до водопроводни части и канцеларски материали — всички грижливо етикетирани и подредени. Следваше просторна работилница за металообработка. Накрая покрай лявата стена на Центъра за поддръжка се виждаха малка група кабинки, където служители чукаха по компютърни клавиатури или говореха по телефона. Логан се приближи до най-близкия работник и го попита как да стигне до кабинета на Иън Олбрайт. Мъжът му посочи метална стълба, закрепена към най-близката стена.

Кабинетът на Олбрайт беше малък, но функционален. Една от стените беше стъклена и гледаше към неговото царство по поддръжката. Самият Олбрайт беше на средна възраст, заоблен, с червен нос на пияница и очевидно весел нрав.

— Сядайте — каза той и се усмихна, докато се настаняваше на края на бюрото сред фактури, поръчки и паметни бележки.

— Доктор Олафсон се обади, че ще дойдете.

Олбрайт говореше с акцента на лондонската работническа класа, което се стори освежаващо на Логан след задушаващата академична атмосфера в замъка.

— Благодаря — отговори той и седна. — Господин Олбрайт, трябва да призная…

— Иън, ако обичаш.

— Иън, трябва да призная, че не съм съвсем сигурен какви са задълженията ти според длъжностната характеристика. Някои те наричат „управител на инфраструктурата“, а други — „управител на парка“.

Олбрайт отметна глава назад и се засмя. После махна в западна посока към главната квартира на „Лукс“ и отново се засмя.

Смехът на началника беше заразителен и Логан усети, че устните му се разтягат в усмивка. Изведнъж му се дощя да не си разваля настроението.

— Всъщност съм дошъл, за да разговаряме за един от обитателите на замъка.

— Ах, кой ли ще е това?

— Уилърд Стречи.

Усмивката веднага изчезна от лицето на Олбрайт.

— О — каза той с отчетливо по-приглушен тон. — Ужасно нещо.

— Така е.

— Той беше добър. Не като някои, които се отнасят към мен и хората ми като към слуги и не дават пет пари за нас. Доктор Стречи беше винаги учтив. Винаги имаше добра дума за нас.

— Управителният съвет ме помоли да разследвам обстоятелствата около смъртта му.

— Ясно. Ужасна работа — повтори Олбрайт, после се наведе заговорнически към Логан. — Колко знаеш?

— За какво?

— За неговата смърт.

Логан се поколеба.

— Почти всичко.

Олбрайт кимна. После прошепна:

— Аз намерих неговата… — Той замълча и посочи главата си. — По това време подрязвах тревата край пътя. Бях долу, близо до Източното крило, правех откос и хвърлях тор. — Той направи гримаса, когато си припомни преживяното. — Казаха ми да си мълча за това.

— Мисля, че това е добра идея. Духът и така е доста нисък в момента. — Логан замълча за миг. — Като изключим скорошните събития, как би описал психическото състояние на доктор Стречи?

— Моля?

— Какъв беше? Необщителен, умислен, дружелюбен, потиснат?

Олбрайт обмисля известно време въпроса.

— Чувал ли си приказката „като пет пари в кесия“?

— Разбира се.

— Ето това беше доктор Стречи. Не съм виждал човек, по-способен да върши работата си. Или с по-подходящ характер.

Това съвпадна толкова много с онова, което му бяха казали другите, че Логан реши повече да не задава този въпрос.

— Искам да поговорим за Западното крило, ако може.

Олбрайт го изгледа с любопитство.

— Западното крило? Какво за него?

— Можеш ли да ми разкажеш неговата история? Защо е било затворено толкова дълго време? — По време на Логановото пребиваване в „Лукс“ за Западното крило рядко ставаше дума. Все едно не съществува.

— Не мога да го направя, защото не зная със сигурност. През шейсетте и седемдесетте години, аз започнах работа тук през 1978 г., се използваше редовно. По това време изследователите бяха започнали да се оплакват.

— Защо?

— Ами защо… просто започна да запада. Кабинетите и лабораториите бяха малки и претъпкани. Да не говорим, че беше много затруднително да се придвижваш, защото нямаше централен свързващ коридор. И когато през 1976 г. завърши преустройството на Източното крило и всички видяха колко по-хубави са помещенията там, предпочетоха да се преместят. По това време служителите бяха по-малко и основната сграда и Източното крило можеха да поемат всички. Така престанаха да използват Западното крило. А през 1984 г. го затвориха напълно.

— Защо? Да не би да има опасност от срутване?

— О, не. Нищо подобно. Просто нямаше причина да бъдат оставени там на работа само няколко души. Прахосване на ресурси. Между другото, беше крайно време да се ремонтира. Затова просто го затвориха.

— Съвсем доскоро.

Олбрайт кимна.

— Предполагам, че заради новите изследователи и асистенти имат нужда от повече място.

— И са възложили на доктор Стречи да ръководи проектирането.

— Да. Заедно с госпожица Флуд.

— Архитектката. — Предната вечер Логан беше прекарал няколко часа в преглеждане на чертежи, паметни бележки, таблици за проектирането и фирмата „Флуд и съдружници“ се беше появявала отново и отново. — Твоите хора ли щяха да извършат нужните строителни работи?

— О, не. Ние щяхме да се заемем с довършителните: водопровод, боядисване, отопление, вентилация, климатизация. Това щеше да е голям проект, истинско строителство. За него са нужни професионални строители, както и специалисти.

— Специалисти?

— Каменоделство и подобни. Доктор Стречи имаше доста големи планове за мястото.

— Предполагам, че ти също си участвал?

— Основно в уреждане на сроковете за строителните работи с предприемача.

— Беше ли му приятна на Стречи тази работа?

— Странно, че задаваш този въпрос. Смятах, че ще му е неприятно да го откъсват от любимите му уравнения или каквото е там. В началото изглеждаше нерешителен за разни неща. Но от онова, което можех да видя, работата все повече го увличаше. Планирането — нали разбираш. Той не беше предприемач, не го интересуваше събарянето на стени и монтирането на гипсокартони. Обаче видът на мястото — това беше нещо различно. Нали разбираш, Западното крило е нещо подобно на стар луксозен параход. Под ръждата се крие красота. Просто трябва да знаеш как да я търсиш. А доктор Стречи знаеше как да го прави. Имаше усет за архитектурата. Наистина.

— Скоро ли щеше да започне строителството?

— Да започне? — Олбрайт се засмя. — Още не са свършили със събарянето.

— Той сам ли нае работниците?

— Да.

— Разбирам. — Логан се замисли за малко. — В момента всичко изглежда твърде тихо. Предполагам, че са спрели временно работа заради трагедията. Освен това ще трябва да намерят някого, който да заеме мястото на Стречи.

— О, да, спряха, но не заради смъртта на доктор Стречи.

Логан изгледа началника на поддръжката.

— Моля?

— Няколко дена преди да умре, доктор Стречи сам нареди да се спре работата.

— Наистина?

— Наистина. Спря я и прати работниците да си вървят.

— Каза ли защо?

— Някакви проблеми с конструктивната сигурност.

Логан се смръщи.

— Нали каза, че Западното крило е наред?

— Не съм инженер, но се басирам, че е.

Настъпи пауза.

— Дали бих могъл да поговоря с някого от тези работници?

— Съмнявам се, че ще успееш да ги намериш. Беше им платено и те се пръснаха.

— Наистина? Искаш да кажеш, че след всички усилия по събирането им са били просто уволнени?

— Да.

Странна работа.

— Възнамеряваше ли Стречи да наеме инженер-конструктор, за да оцени сигурността на крилото?

— Не мога да кажа със сигурност, но това би било логично.

Логан се замисли за документите, които бе прегледал снощи. Там нямаше нищо, което да се отнася до това неочаквано развитие.

— Този строителен предприемач, за когото стана дума — как мога да се свържа с него?

Олбрайт се замисли малко.

— Работеше в Уестърли. Как беше… А, да, Райдаут. Бил Райдаут. Той вероятно разполага с цялата работна документация.

— Ще се свържа с него. — Логан се замисли. — Господин Олбрайт, благодаря ти за времето, което ми отдели — каза той след малко. — Много ми помогна.

— Ще те изпратя. — След тези думи мъжът скочи от бюрото, отвори вратата на кабинката и го поведе надолу по металната стълба.