Линкълн Чайлд
Забравената стая (27)

27.

Докато потискаше прозявката си, Тейлър Петифорд влезе в елегантната трапезария на „Лукс“ и се огледа с леко мътен поглед. Помещението беше подредено по стандартния начин за закуска: покрай стената бяха наредени дълги маси, които служеха за бюфет, докато останалата част на трапезарията беше заета от обичайните кръгли маси, застлани със снежнобели ленени покривки.

Петифорд се нареди на опашката пред бюфета, като пътьом взе табла и чиния, които зареди с любимата си закуска: прясно изцеден портокалов сок, черно кафе, омлет с грюер и френски подправки от келнера за яйчени ястия, три кренвирша от вдигаща пара тава за топла витрина, пет тънки резена бекон от друга и един кроасан от препълнения кош с хлебни изделия. Докато внимателно балансираше с опасно претоварената табла, той огледа помещението за място. И в един ъгъл забеляза своя приятел и състрадалец Ед Крендли. Петифорд се придвижи до масата и се стовари на стола до Крендли.

— Още един ден в солните мини — каза той.

Крендли измърмори нещо в отговор с уста, пълна с кроасан с шоколад. Петифорд отпи глътка кафе, после портокалов сок и замръзна. Там, в другия край на помещението, беше Роджър Карбън — причината да бъде толкова уморен тази сутрин. Карбън седеше с тънката птицеподобна Лора Бенедикт, квантовата инженерка, която му беше съседка по лаборатория. Петифорд смяташе, че Бенедикт недолюбва Карбън, и предположи, че е седнала на една маса с него само защото има твърде добро сърце да го остави да закусва сам.

Роджър Карбън. Както всички знаеха, „Лукс“ беше най-престижният мозъчен тръст в страната. Когато с току-що получена диплома по психология от Пенсилванския университет спечели едногодишно място за асистент в „Лукс“, Петифорд се почувства така, сякаш е спечелил от лотарията.

Колко малко е знаел тогава.

Всъщност, докато поглъщаше първия резен бекон, си помисли, че това не е съвсем справедливо. Имаше причина за доброто име на „Лукс“, множество отлични учени бяха минали през замъка, вършейки висококачествена работа. Много от асистентите и стажантите също бяха натрупали положителен опит. Например Ед Крендли имаше чудесна задача — работеше за един добронамерен и с добро име статистик.

Неговият лош късмет беше причината Роджър Карбън да му се падне за началник.

При пристигането си в „Лукс“ Петифорд се оказа неподготвен за човек като Карбън: не беше готов за неговия попарващ сарказъм, нетърпението и яростните му избухвания, бързането му да намери виновен и слепотата за добре свършената работа. Вместо да възлага на Петифорд интересни задачи или да му се довери да помага в грубите изследвания, Карбън се отнасяше с него така, както би се отнасял с най-незначителния си асистент някой професор от Бръшляновата лига, който се смята за маркиз. Снощи Петифорд стоя до два през нощта, за да проверява библиографските бележки в последната монография на Карбън.

Да, винаги може да ти се случи нещо кофти. Петифорд излапа второто парче бекон, а настроението му леко се подобри, когато насочи мислите си към плановете за идващите почивни дни. Половината асистенти щяха да се събрат в известен ергенски бар с изглед към нюпортската марина. Подобен купон беше рядкост заради многото работа и мръщенето на „Лукс“ по повод събирането с хората от града. Затова на Петифорд му беше отнело доста време, за да го организира — примамвайки с ласкателства и обещания, че той ще плати първите две питиета на всички.

— Нали ще дойдеш в събота вечер? — попита той Крендли с похотлива усмивка и смушкване.

— О, да.

— Знаеш ли, че не съм напускал замъка от шест седмици! Мисля, че развивам клаустрофобия.

— Това е, защото не дойде с кола.

— Брошурите за запознаване с тръста съветваха да не го правим. Освен това…

В далечния край на трапезарията настана суматоха — повишен тон, водопад от оживени думи, и Петифорд погледна натам. Беше историографът доктор Уилкокс. Беше станал и се извисяваше снажен, близо метър и деветдесет, разперил ръце, а сътрапезниците му го гледаха.

Петифорд вдигна рамене. На място като „Лукс“, което се взимаше толкова на сериозно, Уилкокс беше аномалия: не му пукаше и имаше вкус към мелодрамите, а от време на време дори ги разиграваше любителски. Нямаше съмнение, че забавлява сътрапезниците си с някоя история от неизчерпаемия запас от случки и тъпи вицове, с който разполагаше. Петифорд набоде един кренвирш и се обърна към Крендли.

— Това е заговор — продължи той мисълта си отпреди малко. — Първо разполагат това място толкова далече от града, че не можеш да стигнеш до там пеша. След това ти внушават много настойчиво да не идваш със собствен транспорт. Не ни плащат достатъчно за честта да бъдем тук и така нататък, така че нямаме нужните пари за редовно возене с таксита. Схващаш ли картинката? С нас се отнасят като с чираци.

— Тази параноя е нещо ново — отбеляза Крендли. — Може би трябва да поговориш като пациент с твоя началник доктор Карбън, който е седнал ей там.

— Бъзикаш ли се? Карбън — това ще прелее чашата. — Петифорд потрепери от пародиен ужас.

Изведнъж в далечния край на помещението отново настана суматоха, но вече много по-голяма. Петифорд стрелна поглед натам. Пак беше Уилкокс. Той крещеше нещо и Петифорд разбра на мига, че това не е шега, нито някой забавен анекдот: очите на историографа бяха толкова ококорени, че се виждаше само бялото, а пяната, която пръскаше от устата му, се лепеше по библейската му брада. В трапезарията се чуха ахкания, хората наскачаха от масите, а двама-трима се втурнаха към изхода.

Въпреки изненадата си Петифорд започна да различава онова, което крещеше Уилкокс.

— Извадете ги! — ревеше той. — Извадете ги от главата ми!

Сътрапезниците на Уилкокс се трупаха около него, говореха му успокояващо, караха го да седне отново. Няколко души от съседните маси — приятели, познати — Уилкокс беше популярен човек — също се приближиха. Уилкокс замълча и позволи да бъде отведен обратно до мястото си. Седна и поклати глава като кон, който се опитва да прогони досадна муха. Настъпи миг на стазис. После той рязко скочи на крака, надавайки рев, а столът му падна на земята.

— Извадете ги! — закрещя отново той. — Твърде остри са! Причиняват ми болка! Извадете ги!

Отново около него се струпа малка тълпа и хората се опитваха да го успокоят. Едрият мъж лесно се освободи от тях и се завъртя, крещейки и виейки, очевидно от болка. Сега започна отчаяно да дере ушите си и дори от такова разстояние Петифорд можа да види за свой ужас, че под ноктите на историографа остава част от плътта му, а от дългите и дълбоки рани блика кръв.

Изведнъж Уилкокс побягна от масата, докато продължаваше да удря ушите си и се оглеждаше насам-натам. За миг погледът му срещна този на Петифорд и асистентът почувства как го пронизва страх. След това Уилкокс се втурна към дългите маси, на които беше сервирана закуската. Втурна се към бюфета с викове „Вън от главата ми“, „Моля, не искам повече гласове в главата си!“. Келнерите, които стояха на място зад масите, се дръпнаха нервно назад, докато той се приближаваше.

Уилкокс се втурна толкова бързо към масите, като същевременно продължаваше да блъска с юмруци ушите си, че едва не събори застаналия най-близо от тях. Като се изключи замръзналият на мястото си Петифорд, вече всички в трапезарията бяха на крака. Някои бързаха към Уилкокс, други тичаха в противоположната посока. С ъгъла на очите си Петифорд видя, че някой трескаво говори по вътрешния телефон.

Докато изригваше все по-неразбираеми викове, Уилкокс огледа масата в едната и другата посока с ококорени и въртящи се в орбитите очи. След това се хвърли напред, отблъсквайки добронамерените ръце на приятели, които се опитваха да го задържат, и сграбчи тавата от топлата витрина, в която лежеше беконът, от който Петифорд си беше взел пред по-малко от пет минути. Блъсна с ръка тавата така, че беконът се разлетя във всички посоки, след това грабна двата малки спиртника, пълни с желиран спирт, които горяха под тавата. Вдигна с две ръце спиртниците, като продължаваше да вие.

Докато гледаше, Петифорд изведнъж бе пронизан от ужасяващо и смразяващо предчувствие какво ще се случи.

Помещението се изпълни с тревожни викове и удивени писъци. Изведнъж самият Уилкокс замълча и след това напълно преднамерено заби единия спиртник в ухото си, после и другия. Едва сега виковете от мъка се смениха с писъци от болка.

В шок всички се дръпнаха назад, не вярвайки на очите си. Дори пазачите, които бяха дошли на бегом в трапезарията, се поколебаха и изгубиха дар слово от онова, което се беше случило. Уилкокс се щураше напред-назад, желираният спирт пламтеше от ушните му канали, бакенбардите и брадата му пламнаха, защото желето се стичаше надолу към брадичката му. Писъците му ставаха все по-силни и той се хвърляше ту в една, ту в друга посока, блъскайки чинии, табли с ръчен хляб, буркани с конфитюр и мармалад на пода.

В един момент Уилкокс отново спря. Не престана да вие, но спря да се движи. На Петифорд, за когото ставащото беше изгубило всякаква връзка с действителността и се превръщаше все повече в кошмар, се стори, че нещо е привлякло вниманието на историографа. Уилкокс се втурна напред, докато ушите и брадата му продължаваха да горят, спря се пред ресторантския тостер за четири филийки. Виейки колкото му глас държи, пъхна пръстите си в четирите отвора и натисна лоста за включване надолу. След това със свободната си ръка грабна стоящата наблизо кана с горещо кафе и плисна течността в тостера.

Пламъци, синята арка на волтова дъга се издигна над бюфета. Всеобщ вик от шок и ужас в помещението, заглушен от единичен болезнен вой. После гърчещата се фигура на Уилкокс беше обгърната от облак дим.

Изведнъж до Петифорд нещо изтрополя, заглушавайки всички останали шумове. Крендли беше припаднал.