Теса Деър
Слепият херцог (6)

Глава 6

Рансъм я целуна.

Обви лицето й с ръцете си, за да не мърда, и притисна устни в нейните. Без прелюдия, без финес. Просто един силен, напорист натиск на устните му върху нейните.

Тази жена трябваше да проумее някои неща, а на него му дойде до гуша да й обяснява с думи.

Момичето беше тъй дяволски невинно. Беше отраснало с приказки за рицари и романтични любови. Нямаше представа колко опасен може да бъде мъж като Рансъм.

Много добре. Нищо не му струваше да й покаже. Тази единствена нежелана целувка трябваше да я прати тичешком в стаята й, а на сутринта и далеч от замъка.

— Така — рече той, като се отдръпна. — Изглежда, ме взимате за човек, благоприличен по природа. Дано това да ви изясни нещата.

Той я пусна и се отдръпна, за да може тя да побегне.

Но вместо това Изи стисна ризата му в юмруци и се вкопчи здраво в него.

— Целунете ме отново.

За миг той изгуби дар слово. Нищо не разбираше.

— Целунете ме пак — прошепна тя. — Бързо. Но този път както трябва.

— Какви ги говорите, за бога?

— Това беше първата ми целувка. Знаете ли откога мечтая за първата си целувка?

Рансъм не знаеше. И пет пари не даваше.

— Цял живот! — И тя заблъска с юмруци гърдите му, за да подчертае думите си. — И тъй, помогнете ми, Ваша милост. Аз няма да ви позволя да я опропастите!

— Вие не разбирате. Целта на това малко упражнение беше да унищожа романтичните ви фантазии.

— Не аз, вие не разбирате. — Тя се приближи, като продължаваше да го стиска здраво. — Винаги съм се старала да извличам полза от обстоятелствата, които животът ми сервира. Като дете мечтаех да си имам коте. Вместо него получих невестулка. Не беше животинчето, което исках, но пак се постарах да обичам Снежинка.

Той отстъпи назад.

Тя пристъпи напред.

— След смъртта на баща ми отчаяно търсех място, което да назова свой дом. И най-скромната къщурка щеше да свърши работа. Вместо това наследих обитаван от духове замък, в който гъмжи от плъхове и прилепи, насред Нищото, Нортъмбърланд. Не е къщата, която исках, но аз съм решена да го превърна в дом.

Тя завря лицето си в неговото. Той усети дъха й по врата си. Нежни, парещи струйки.

— Откакто пораснах — прошепна тя, — мечтая за първата си целувка. В себе си знаех, че ще бъде романтична, нежна и от нея колената ми сладко ще омекнат.

— Е, сега знаете, че сте се заблудили. На тази възраст вече трябва да сте свикнали с разочарованията.

— Ето тук сте в грешка. — Тя стисна още по-здраво ризата му. — Започнах да се боря срещу тях. Вие няма да провалите първата ми целувка. Няма да ви позволя. Ще ме целунете още веднъж, още сега. И ще го направите по-хубаво.

Той поклати невярващо глава.

— Вече свърши. Край. Дори да ви целуна повторно, това няма да бъде първата ви целувка.

— Брои се. Щом като е част от същата прегръдка, всичко се брои за едно.

Проклятие! Откъде ги измисляха тези правила жените? В някоя книга ли се съхраняваха? Понякога Рансъм се чудеше дали жените не са адвокати с дълъг кодекс от закони за романтичната любов, който упорито криеха от мъжете.

— Стига сте умували — подкани го тя. — Това едва ли е най-добрата целувка, която можете да ми дадете.

Той се наежи.

— Естествено, че не е.

— Та вие сте се любили толкова пъти върху конски гърбове, че може да правите обобщения за тях. Би трябвало да знаете как да целувате. Няма да си тръгна от тази кула, докато…

Той я улови за раменете и пак я целуна. Този път по-настойчиво. Най-вече, за да спре дърдоренето й, но и за да подчертае първоначалното си намерение. Ако тя искаше нежни срещи под звездите, Рансъм не беше нейният човек. В плътската наслада той беше агресивен, дързък и не се свенеше от това. Щом трябваше втори път да й даде да разбере, така да бъде.

Ала докато я целуваше, нещо ужасно, ужасно се обърка.

Този път тя отвърна на целувката му. Не с просто любопитство или несръчен възторг, а с очарователна, освободена страст, която го прониза в гърдите.

Той отвори изумен очи — не че имаше някаква полза. Пак нищо не видя, можеше само да чувства.

Но, мили божичко на небесата, как само чувстваше!

Това беше… Това не биваше да се случва.

Устните й бяха дори по-съблазнителни, отколкото бе дръзнал да си представя. Плътни, големи, чувствени. Той вкуси всяка поотделно, сетне мушна език помежду им. Тя отвърна на целувката с целувка, на глада с възбуждащ глад.

Той я притегли с една ръка. Когато проникна по-навътре с език, устата й се разтвори и омекна под неговата. Щедра. Без да се скъпи.

Това беше всичко, което Рансъм тъй отдавна жадуваше. Близост, топлина, ласка, отдаване.

Въпреки че в месеците след раняването си се бе затворил в замъка, той не бе спрял да се движи. Всяка вечер бе бродил из галериите, изкачвал бе стълбищата, измерил бе стаите в крачки и бе научил как отекват стъпките му от камъните. Час след час, ден след ден, а накрая и месец след месец.

Отначало вървеше, за да възвърне силата, изсмукана от крайниците му. После, за да опознае разположението на стаите в замъка без зрението си. Може и да се бе превърнал в руина, повтаряше си той, но проклет да е, ако остане инвалид.

Но имаше още нещо, което го крепеше в кръстосването по коридорите и кулите на замъка „Призрак“. Дори да искаше, Рансъм не можеше да намери покой. Не и без неприлично количество уиски. Вечно беше неспокоен. Духът му не знаеше що е истински мир. И той започваше да си мисли, че никога няма да го познае.

А сега… сега тази жена сграбчи изтерзания му, блуждаещ дух и го целуна. Като отдавна изчезнала любима, която го посреща у дома.

Мили боже. Мили боже.

Целуна го с цялото си същество. Сякаш искаше да го целуне. Сякаш винаги го бе желала. Сякаш дребното й, стройно тяло бе хитро измайсторена гарафа с омайна отвара. Есенция от копнеж, отлежала, запушена с корк, чакала с години. Сякаш в тази една-единствена целувка бе почувствала своя шанс да му прелее всичко, защото бремето й я бе изтощило.

Вземи това благоухание — казваше целувката й. — Вземи пламъка. Вземи всичко от мен.

Той отпиваше устните й, отчаяно тръпнещ за още.

Трябваше да откаже неразумните й дарове. Ала не можеше да събере сили да се отдели от нея. Дълго време стихиите бяха стояли затворени в него. Не можеше да не се поддаде на копнежа, който тя разгаряше в жилите му. Не можеше да отрече мощния, огнен отклик на тялото си — не и когато мъжествеността пулсираше напразно в обгърнатите му в еленска кожа слабини.

Божичко, чувстваше се жив. Напълно жив… за първи път от…

Откакто бе умрял.

Рансъм не знаеше дали уловката „Пази се от опасните ми целувки“ оказваше поне малко въздействие върху Изи Гуднайт, но едно поне знаеше.

Целувката го бе разтърсила до пети.

Ето на̀, мислеше си Изи, че първата й целувка не приличаше по нищо на надеждите и мечтите й.

А беше милион пъти повече от тях.

Ето това беше истинска целувка.

Не просто грубо пресрещнали се устни, а истинска целувка от мъж, който знаеше какво прави. Херцогът я целуваше не просто умело, а страстно. С плам.

И език.

Най-хубаво от всичко беше, че тя някак успяваше да му отвърне тъй, че той стенеше. Чист късмет, мислеше си Изи. А може би в целувките той бе еквивалентът на онези майсторски танцьори в Лондон, в чиито ръце жената изглеждаше грациозна и веща, докато те я водеха, а тя просто ги следваше.

Но това нямаше значение. Целуваха я и на свой ред тя целуваше, и дотук нещата не вървяха към унизителна злополука.

Беше… прекрасно.

За втори път в един и същи ден коленете й омекнаха по негова вина.

Тя обви ръце около врата му за опора. И не ги отмести повече заради простото удоволствие да сплете пръсти на врата му и да ги прекара през тежките му къдрици.

Той ухаеше толкова хубаво. Тъй обикновено и тъй мъжествено. Тя не разбираше как най-непретенциозни аромати могат вкупом да образуват този екзотичен одеколон. Ако човек вземеше бутилка уиски, каиш от стара кожа, парче обикновен сапун, сетне смесеше всичко с няколко кучешки косъма, едва ли би очаквал полученият „букет“ да мирише по-омайно от градина с рози. Но ето че беше точно така.

Освен това той сякаш гореше. Като че беше съграден от топлина. Приличаше на запалена пещ. Излъчваше горещина през жадните си ръце, през коравите си гърди, през устните си.

О, устните му! Бакенбардите и брадата му дращеха, но устните му бяха… не точно меки. Меки бяха възглавниците или венчелистчетата, а неговите устни съчетаваха безупречно устойчивост и нежност. Ти на мен, аз на теб.

Когато най-сетне отново я целуна, Изи не се затрудни да назове вкуса му. Уиски и чай. А когато мушна дълбоко езика си — уиски и глад.

Толкова силен, неутолим глад.

Това бе най-вълнуващата, опияняваща част. Всичко в прегръдката му й подсказваше, че той изпитва глад, но най-удивителното бе, че търсеше заситата му у нея. Той стисна нощницата на гърба й и я целуна по-дълбоко, по-настойчиво, сякаш преследваше това нещо. Търсеше го.

Част от нея копнееше единствено да му се отдаде. С радост да утоли глада му.

Внимавай, Изи.

— Достатъчно. — Отсече той рязко и я пусна. Тъй ненадейно, че тя едва не падна.

Кулата се изпълни със запъхтяното им дишане.

След малко той изруга:

— Това беше катастрофа!

Изи допря ръка в слепоочието си. Отново беше останала сама в мрака, а главата й се въртеше. Мигът плачеше за остроумен, находчив отговор.

Вместо това обаче от устата й излезе:

— Вие първи ме целунахте.

— А вие отвърнахте на целувката ми.

— Но сетне вие ме пак целунахте. — Тя въздъхна. Замина духовитият й диалог. — Няма да правя от мухата слон, ако това ви тревожи. Знам, че ме целунахте само за да ме уплашите. Но трябва да сте наясно с едно. Не сполучихте.

— Аз мисля, че сполучих. — Той пак я притегли към себе си. — Усетих как мощно пулсира сърцето ви.

Но ако пулсирането на сърце бе признак на страх…

Тя допря длан до гърдите му, покривайки силните удари в тях. Херцогът бе изпълнен с ужас.

Изи изпита странно съчувствие към него. Детството с баща като сър Хенри Гуднайт я бе научило на всичко за мъжката гордост. Дълги години ученият се бе трудил усърдно в уединение срещу скромно заплащане. Но щом приказките му се сдобиха с успех, ласкателството на читателите се превърна в храната, която го поддържаше. Не можеше да изкара и седмица без нова порция любезни хвалебствия.

И щом гордостта бе тъй важна за един учен на средна възраст, Изи можеше само да си представя значимостта й за мъж като херцога на Ротбъри. Колко ли трудно е било за мъж като него, млад, снажен, в разцвета на силите си, да се приспособи към слепотата. За първи път е бил принуден да разчита на друг. Сигурно ненавиждаше чувството на безпомощност.

И тъй, крачка по крачка, месец след месец той бе изучил замъка, старателно бе изградил карта на всяка от стаите в съзнанието си. И замъкът се бе превърнал в крепост на гордостта му. Единственото място, където се чувстваше сигурен и уверен.

А днес… просто заради извъртане на закона му го бяха отнели. И то някаква си невзрачна стара мома без петак в джоба.

Нищо чудно, че я презираше.

Но това, че Изи разбираше и му съчувстваше, не означаваше, че е готова да се предаде. Тя не можеше да отстъпи от интересите си само за да не накърни гордостта му. Веднъж беше направила тази грешка и сега се намираше тук, без пари, закотвена в разпадащ се замък, без да има къде да отиде.

Трябваше да се погрижи за себе си. Нямаше кой друг да го стори.

— Не се тревожете, Ваша милост. Ще направим всичко възможно, за да прегледаме писмата и документите. А междувременно ви обещавам, че няма да ви създавам главоболия. — И лекичко го потупа по гърдите.

Той хвана ръката й и я отблъсна.

— Уговорката ни за утре отпада, госпожице Гуднайт. Сега ще ви изпратя до стаята ви. А на разсъмване ще ви намеря друго място, където да отседнете.

Изи отстъпи, пазейки силите си за следващия ден. На сутринта той щеше да се опита да я принуди да си тръгне. Може би щеше да я сплаши, да й крещи, да я обсипе със заплахи или с целувки.

Ала тя щеше да остане силна като стените на замъка.

И нямаше да отстъпи и на йота.