Теса Деър
Слепият херцог (4)

Глава 4

Рансъм поклати глава. Смела реч за дребничка жена, сега преметната през рамото му. Госпожица Гуднайт можеше да си говори каквото поиска. Но в действителност тя беше една беззащитна неомъжена жена, останала почти без пари, а той — херцог. Той решаваше какво да става.

Остатъците от здравия му разум — и от болния пръст на дясната му ръка — държаха на своето: жената беше напаст. С увреденото си зрение Рансъм зависеше от детайлната карта в главата си, която включваше всяка стая, всяко стъпало, всеки камък в замъка. В нея нямаше място за немирни невестулки и жени, които го разсейват.

Гуднайт трябваше да си тръгне.

Но сега, когато пак я държеше в ръцете си, гърдите й се притискаха в гърба му, а сладко закръгленото й дупе се опираше в ръката му, други негови части, разположени далеч от мозъка му, имаха други предложения. Опасни предложения.

А това означаваше, че тя наистина трябва да си тръгне.

Дори преди да бъде ранен, Рансъм не допускаше жените близо до себе си. О, много от тях отвеждаше в постелята си. Ала винаги им се отплащаше щедро за това — с удоволствие, злато или и двете, а сетне се сбогуваше с тях. На сутринта винаги се будеше сам.

Единствения път, в който потърси по-продължителната връзка, нещата не свършиха добре. И той се озова в този грохнал замък… ослепен и разорен.

Една част у него обаче — едно повехнало, занемарено кътче в душата му — болезнено съзнаваше беззащитността и самотата на госпожица Гуднайт. И въпреки всичките й храбри слова усещаше треперенето й.

Мили боже, Гуднайт. Какво да правя с вас?

Не можеше да й позволи да се настани в замъка му. И дума не можеше да става да „си го делят“. Но наистина ли само това беше останало от него? Жесток, безчувствен скот, готов да изхвърли навън в нощта една беззащитна млада жена?

Не му се искаше да вярва, че е така. Нищо не изоставяше с лека ръка и това важеше и за шепата късчета от разрушената му душа.

Той изправи госпожица Гуднайт отново на крака. Когато я сваляше на пода, тялото й се плъзна по неговото като дъждовна капка по скала.

Рансъм знаеше, че ще съжалява за думите, които се канеше да произнесе. Защото така беше правилно да постъпи, но ако имаше нещо, което беше научил в живота си, то беше, че всеки път, когато постъпваше правилно, си плащаше за това.

— Една нощ. Можете да останете една нощ.

Ама че глупак беше да си губи времето в спорове за законността на книжата. Замъкът щеше да свърши работата и сам да я склони. Една нощ в замъка „Призрак“ и тя щеше да побегне по-бързо, отколкото краката я държат.

На госпожица Изолда Гуднайт й предстоеше една Наистина Ужасна Нощ.

Можете да останете една нощ.

На Изи й идеше да извика от радост, но се въздържа.

Вместо това отстъпи назад и приглади полите и косата си. Страните й горяха, но поне той нямаше как да разбере.

— Само една нощ — рече херцогът. — Съгласявам се на толкова, защото очаквам, че една нощ на това място ще ви бъде достатъчна.

Това беше малка победа, но все бе начало.

— Хайде, елате с мен. Ще ви покажа стаята. Икономът ми ще ви донесе нещата по-късно.

Изи го последва извън залата и нагоре по спираловидното стълбище. Близостта на шахтата я накара да потръпне. Паднеше ли мракът, каменните стълбища и коридорите навярно заприличваха на гробница.

— Естествено, вие бихте желали най-хубавата стая. Нали замъкът вече е ваш.

Излязоха пред дълъг коридор. Тежки крачки го отведоха до средата му. Рансъм не броеше на глас, но Изи усети, че пресмята разстоянията наум. Съвършеното му познаване на замъка беше изумително.

Най-сетне спря, после рязко се обърна настрани.

— Пристигнахме. Предполагам, че тази стая е тъкмо за вас.

Изи надникна и с изненада откри, че стаята е богато обзаведена. Масивно легло с махагонови колони, които стигаха почти до тавана, заемаше едната половина. То бе поставено върху издигната платформа. От всички страни висяха кадифени и тъкани драперии. Другите мебели не бяха много — кресло с изтърбушена седалка, няколко захвърлени пътни сандъка и тоалетна масичка, покрита с два пръста прах. Галерия от сводести готически прозорци опасваше отсрещната стена, но стъклата на почти всички бяха изпочупени.

— О — рече Изи, поглъщайки окаяното състояние на стаята, — мили боже!

— Хубавичко я огледайте — рече той иронично. — Вижте пълния блясък на „вашето“ наследство. До моето пристигане тук преди няколко месеца замъкът дълги години е бил необитаем. Ограбили са го напълно. Останали са две-три обзаведени стаи и във всичките цари разруха.

— Ако това е истина, радвам се, че и толкова е оцеляло. — Изи влезе в стаята. Килим на фигури застилаше пода. Протрит, но щом бе изкарал толкова дълго, значи е бил добре изтъкан. — Само вижте леглото!

— Широко е осем стъпки. Стига да побере един херцог и половин дузина жени. Човек се разтъжава по средните векове.

— Не е било предназначено за спане — рече му тя. — Поне не за… това. Тук са били господарските покои. От тези легла средновековните владетели са управлявали делата си, както кралете от троновете си. Затова е издигнато на платформа и е направено с тези внушителни размери.

— Изумително.

— Баща ми беше вещ по тези въпроси. — Изи доближи леглото и огледа драпериите. Направи гримаса. — Платовете са станали гощавка на молците. Срамота.

— Да. А плъховете са превзели матрака.

Плъхове? Изи отскочи назад. Закри лицето си и надникна между пръстите си към леглото, обгърнато с парцаливите драперии. Да, матракът е бил изтърбушен — сламата и конските косми бяха раздърпани и приличаха на…

О, божичко, това май бяха гнезда!

Ако се вгледаше, можеше да се закълне, че прогнилата слама се движи.

Тя изрече с мъка:

— Снежинка ще се зарадва. И добре ще си хапне. — Далечно стенание я сепна. — Какъв е този шум?

— Сигурно някой от призраците — сви рамене Рансъм.

— Призраци?

— Това е крайграничен замък, госпожице Гуднайт. Ако действително знаете нещо за замъците, би трябвало да ви е ясно какво означава това.

— Да.

Първоначално замъкът „Призрак“ бил построен за потушаването на шотландските бунтове. А това означаваше, че заловените бунтовници били държани тук, но не като гости. Кой знае колко хора през вековете са били заточавани в замъка, дори измъчвани и убивани. От предците на херцога.

— Аз не вярвам в призраци — рече тя.

— Почакайте да мине нощта — подсмихна се той.

Нощта. Скоро щеше да падне мракът. При тази мисъл стомахът на Изи се сви на топка.

— Вярвам, че сте доволна от стаята си. — Той се облегна на вратата.

— „Доволна“ не е думата.

По-скоро „ужасена“. Мисълта да изкара нощта в тази стая караше сърцето й да тръпне от страх. Но не биваше да се издава. Той се надяваше на точно такава реакция. Искаше тя да побегне сама оттук.

За тази вечер това беше домът й. С плъховете, молците и всичко останало.

Изи си придаде бодрост, каквато не изпитваше.

— С малко труд и въображение от стаята ще излезе прекрасна спалня — рече. — Просторно е. Само леглото плаче за нов матрак и драперии. — Тя отиде до редицата прозорци. — А гледката към залеза е прекрасна.

— За тези, които могат да я видят.

Изи трепна и съжали за грубите си думи.

— Мога да ви я опиша.

— Не си правете труда. Виждал съм залезите.

— Но не и този.

Изгледът от прозореца беше поразителен. Облаците по небето се бяха разкъсали и сивите валма се редуваха с ивици искрящо синьо и розовеещо оранжево. Оттук човек виждаше как стените на замъка лъкатушат през вечерните мъгли, които се стелеха по целия път от морето.

— Слънцето залязва зад кулата. Но „залязва“ не подхожда. Твърде спокойно е. Слънцето се бори мъчително. Като окървавен воин потъва в пастта на грамадния каменен звяр.

Тежките му крачки го отведоха зад нея.

— Скри ли се вече?

— Почти. Един последен златен лъч, плъзга се отвъд и… — Тя изпусна стаената си въздишка. — Това е. Изчезна.

— В този замък при залез-слънце си имаме правило, госпожице Гуднайт.

— Така ли?

— Да. — Той я завъртя към себе си. — А мъжът и жената, застанали точно на това място, трябва да го спазват. Нямат избор. Могат да направят само едно.

— И какво е то?

Сърцето й прескочи. Едва ли говореше за…

Той приведе глава и с очарователния си тембър прошепна:

— Залегнете!

Да залегне?

Тя все тъй примигваше насреща му… объркана, когато странен шум я накара да извърне поглед. Приличаше на… дълго въже с мокро бельо, развявано от силен вятър.

Тя се обърна към стаята.

О, боже!

Огромният балдахин оживя пред очите й. Първо затрептя, сетне се раздвижи като мантия от живак, понесена от вятъра.

Парчета от нея започнаха да се откъсват едно по едно и всяко следваше предишното.

— О, не. — Тя застина. — Това не са…

Но бяха.

Прилепи.

Цяла колония спеше в най-високите части на драперията. А сега разперваха крила и излитаха един след друг, после по десет наведнъж… а накрая — стотици.

Тя обърна очи точно навреме, за да види още един черен облак да се изсипва от комина. Сигурно наброяваха хиляди.

И всичките прииждаха право към прозорците.

— Залегнете! — повтори той. — Сега!

Но тъй като тя не реагира мигновено, херцогът я обгърна с ръце и я дръпна към пода.

След миг прилепите изпълниха стаята, рояха се над главите им в неспокоен черен облак. Изи сведе глава и се скри под ръцете му. Брадичката му се заби в главата й и тя усети по скалпа си острото дращене на бакенбардите му.

През цялото време сърцето му биеше със силни, постоянни удари. Тя хвана ризата му и зарови лице в неизменния ритъм, докато той изпълни слуха й. Пляскането на крилата изчезна. Изчезнаха острите, пронизителни викове. Остана само едно туп-туп-туп.

Най-сетне той вдигна глава. Изи последва примера му.

— Нали казахте, че това е най-хубавата стая.

— Че какво й има. Прилепите до един отлетяха. Няма да се върнат до сутринта. Стаята е безопасна.

О, как ли не! Мракът вече се бе спуснал, а тя бе замръкнала в този обладан от духове и гъмжащ от прилепи замък. В ръцете на жестокия, интригуващ, непочтен херцог. Какво да прави с него? Та тя със себе си дори не знаеше какво да прави.

Идеше й да размаха ръце и да запелтечи. Но нито от едното, нито от другото щеше да има полза.

И в този миг… почувства как нещо я драсна.

Точно зад ухото.

И нададе писък.

Рансъм тъкмо се канеше да я пусне, когато тя се вкопчи в него с всичка сила.

— Помогнете ми! — Шепотът й затрепери. Тялото й също.

— Какво има?

— П-п-прилеп.

Той се усмихна въпреки волята си.

— П-п-прилепите отлетяха, госпожице Гуднайт.

— Не, не са. Не са. Един се е оплел в косата ми.

— В косата ви няма нищо. Това са бабешки приказки. Прилепите не се заплитат в хорските коси.

— Има. Прилеп. Във. Косата. Ми — изрече тя отчетливо сричките и с всяка дума гласът й се вдигаше с полутон. Накрая завърши с един обезумял, пронизителен писък: — Махнетегоотмен!

Естествено, прилепите обикновено не се заплитаха в хорските коси. Но Рансъм беше забравил, че нейната коса не е обикновена. Тази нейна къдрава грива можеше да впримчи и заек. Даже и кон.

Херцогът пъхна пръсти в гъстите къдрици и се разтревожи, че тази коса като нищо може и него да го впримчи.

Със сигурност беше позаплела любопитството му. Вероятно къдриците й бяха черни. Гуднайт звучеше като тъмнокоса жена с чувствения си глас, а и повечето момичета с толкова гъсти къдрици биваха матови. И щом косата й беше черна, значи, и очите й щяха да са черни.

Преди да е успял да я стъпче, в ума му разцъфна картина. Красавица с гарвановочерна коса, черни очи и плътни червени устни.

— Не мърдайте! — рече й той.

Това се отнася и за теб, прошепна на вълнението в слабините си.

Рансъм вплете пръсти в корените на косата й и разтръска къдриците.

— Излезе ли?

— Не, още е там. Усещам го. — И тя цялата потрепери.

— Така значи. Вие сте силна, независима жена с имот. До момента, в който нещо пропълзи в косата ви. Тогава се почва — о, божичко! Помощ! О!

Тя изръмжа.

— Това е малко прилепче — каза й, когато го намери. — Голямо е колкото синигер. И е много по-уплашено от вас.

Тя въздъхна.

— Защо хората вечно все това повтарят? На никого не е помогнало.

— Бих ви казал да се съсредоточите върху лицето ми, за да не мислите за прилепа, но това няма да помогне. Последния път припаднахте.

— Не съм припаднала заради вашия…

Той изшътка и започна да си пробива път надолу, като разделяше сплетените коси. Не искаше да слуша обясненията и извиненията й.

Със свободната си ръка я хвана за рамото и успокоително я загали с палец.

За да я накара да стои мирна, си рече.

Не защото го беше грижа.

Той искаше тя да се уплаши. Искаше да побегне от замъка му, от него. Точно както би сторила всяка жена с малко ум в главата.

Той категорично не желаеше тя да остава в прегръдките му, топла и доверчива, със сърце, биещо по-бързо от крилца на прилеп.

Рансъм усети, когато прилепът се освободи и отлетя. Тежестта изчезна от косата й и свалили товара си, къдриците й изпълниха шепите му — меки, неукротими, чувствени.

— Ето на̀, отлетя — каза той.

— Вие знаехте, че това ще се случи — нападна го тя. — Залезът. Прилепите.

Той не се опита да отрече.

— Това е моята отплата за невестулката.

— Ах, вие… Вие…

— Жесток кучи син? Безсърдечен подлец? Мерзавец? Злодей? Наричали са ме с всички тези имена, че и с много повече. Любимото ми е „негодяй“. Хубава дума е „негодяй“.

— Вие, клети човече с ужасни обноски, на когото досадих в един дъждовен следобед, а сетне завинаги оставих на мира. — Тя го изблъска от себе си и се изправи. — Задръжте прилепите за себе си. Тръгвам си!

Нима? Вече си тръгваше?

Беше твърде лесно.

Рансъм я последва извън стаята и обратно по коридора, по стълбището, което водеше към просторната зала.

— Няма нужда да си тръгвате веднага. Поне почакайте завръщането на иконома ми. Ще ви дам малко пари, а той ще ви намери екипаж в градчето.

— Не ми трябват нито карета, нито пари. Ще вървя пеш.

— Пеш?

— Имам познати в Нюкасъл. Градът едва ли е чак толкова далеч.

— О, ни най-малко. Само на… някакви си четиридесет и един-два километра.

Тя спря насред крачката си.

— В такъв случай ме чака доста ходене. Най-добре да не губя време.

Той я последва към вратата. Ще върви до Нюкасъл друг път. Какво, по дяволите, си мислеше тази жена? Може би приказките, с които беше израснала, бяха прояли мозъка й. Нима смяташе да заподскача през горите и тресавищата, като къса калпачетата на гъбите за чадър и остави добрите горски животни да я водят по пътя?

— Не мислете, че сме приключили с вас — уведоми го тя и грабна клетката с невестулката и куфара си. — Прав бяхте, аз имам много приятели. Влиятелни приятели. Хиляди хора, пръснати по цяла Англия, са готови с радост да приютят у дома си малката Изи Гуднайт. Сред тях със сигурност има адвокати. — Той чу шумоленето на хартия. — Ще се свържа с господата… Блейлок и Ригет, а с вас ще се видим в съда след три години. Сбогом, Ваша милост.

Докато минаваше забързано край него, той стрелна ръка и я улови за лакътя.

— Не бързайте толкова. Какво знаете за Блейлок и Ригет?

— Техните имена са върху книжата. Казах ви, че работех като секретарка на баща си. Умея да чета юридически документи. А сега, ако обичате, пуснете ме и аз ще ви кажа не твърде нежното си сбогом.

Той я стисна по-здраво.

— Няма.

— Няма? — повтори тя.

— Няма.

Рансъм продължи да стиска ръката на госпожица Гуднайт. След онова, което току-що бе казала, той нямаше да я пусне да си тръгне. Не и тази вечер.

— Обърквате ме, Ваша милост. Преди малко вложихте доста усилия, за да ме прокудите оттук със страх.

Така беше. Но това стана, преди да чуе от устата й имената на най-доверените си адвокати. Блейлок и Ригет от години управляваха делата му. В негово отсъствие те имаха властта да се разпореждат с всичко. В пълномощията им обаче не влизаше да слагат подписа си под договор за продажба без неговото знание и съгласие.

Нещо ставаше. Рансъм беше в неведение и това хич не му се нравеше.

— Усилията ви сполучиха, Ваша милост. Поздравления. Тръгвам си. Нямам никакво желание да прекарам и една-единствена нощ в онази отвратителна стая.

— Оставате.

Тя се изсмя кратко.

— Да не би да се отказвате от правото си на собственост върху замъка?

— Не. Освен това не ви предлагам да останете тук като мой гост.

— В такъв случай не виждам…

— Предлагам ви служба. Като моя секретарка.

Тя посрещна новината с каменно мълчание.

По дяволите, Рансъм също не беше доволен от това развитие. Но с тези две имена — Блейлок и Ригет — тя му бе показала с болезнена яснота, че се нуждае от човек, който да прочете писмата му. Той имаше много имоти и задължения. Ако в негово отсъствие адвокатите му ръководеха зле делата му, това щеше да засегне хиляди хора. Той трябваше да открие какво става.

— Ще ви наема да прочетете писмата ми. Знам, че това не е най-доброто споразумение.

— Прав сте. Не е.

— При обичайни обстоятелства никога не бих поверил подобна задача на жена. Но трябва да действам бързо, а друг, освен вас няма наоколо.

Той я чу да си поема бавно дъх.

— Ще ви възнаградя щедро. Петдесет лири.

— На година?

— На ден.

Тя издиша шумно.

— Помислете си. Вие не сте глупава жена, ако и да не използвате по най-добрия начин ума си. Твърде вероятно е отговорът на малкия ни спор да лежи някъде сред купчината писма. Когато намерим потвърждение, че замъкът е мой, ще имате достатъчно пари да идете на ново място.

Той почувства, че жената омеква.

А може би сетивата му го заблуждаваха.

— Сто — рече тя.

— Моля?

— Искам сто лири на ден. Ще използвам парите да поправя замъка, щом намерим потвърждение, че е мой. — В гласа й се прокрадна престорено свенлива нотка. — И искам да ми кажете „моля ви“.

Той хвана ръката й и я дръпна към себе си.

Тя се блъсна в гърдите му.

— Не ставайте глупачка — рече й тихо. — Вие се нуждаете от пари. И двамата се нуждаем от отговор. Споразумението ще е от полза както за мен, така и за вас.

— Тогава ме пуснете. И ме помолете учтиво.

Той сведе глава, докато усети една от къдриците й върху лицето си.

— Двеста. Двеста лири на ден е доста тлъста сумичка.

— „Моля ви“ няма да ви струва нищо.

Херцогът замълча, решен да не отстъпва. Ако госпожица Гуднайт щеше да работи за него, тя трябваше да се научи, че заповедите издава само той.

— Мили боже! — прошепна Изи. — Наистина ли толкова много се боите да помолите за помощ? Толкова ли се ужасявате от това?

— Изобщо не се боя — запъна се той.

— Така казвате. — Тя допря ръка на гърдите му. — Но това безумно туптене на сърцето ви говори друго.

Малка хитруша.

Имаше точно една причина кръвта му да бумти и тя нямаше нищо общо с моленето за помощ. В ушите му кънтяха викове: „Да!“ и „Божичко, да!“, „Точно така, но по-силно“.

— Простете ми. — От вратата се чу познат глас. — Май ви прекъсвам.

Дънкан.

Рансъм тръсна глава.

— Не те чух да влизаш.

— Това е очевидно, Ваша милост.

Очевидно и тревожно. Доказателство, че тази жена оказваше върху него такова влияние, че той не бе чул връщането на иконома си.

— Никога не съм мислил, че ще кажа това, Ваша светлост, но е странно окуражително да видя, че отново се връщате към старите си разгулни навици. Ще ви оставя насаме за вечерта.

— Не — госпожица Гуднайт подскочи за повече убедителност. — Моля ви, тълкувате погрешно сцената. Тук не става дума за разгул. Аз тъкмо си тръ…

— Дънкан, това е госпожица Изолда Гуднайт. Новата ми секретарка. Утре ще й намерим ново жилище. Но тази вечер ще остане тук. Ще й трябва чиста и удобна стая, хубава вана и топла вечеря. — Той я стисна за китката, преди да я пусне. — Нали?