Теса Деър
Слепият херцог (21)

Глава 21

— Елате насам всички! Да преговорим още веднъж отделните етапи.

Изи се провикна от прозореца на стаята на херцога към струпалите се долу рицари, девойки, слуги и приятели.

Утре щяха да пристигнат адвокатите. Това беше последната им възможност да се подготвят.

Тя се покашля и извика:

— Заемете местата си, моля.

Рицарите, готвачът и девойките прислужнички се скриха вътре, а на двора останаха само арбитрите.

„Арбитрите“ бяха Абигейл и няколко момичета, които предложиха да се пременят като посетители. Момичетата се бяха хвърлили въодушевено в ролите си. Бяха опънали косите си назад в здраво стегнати кокове, навлекли бяха черни, тежки палта и боброви шапки от гардероба на стария викарий. Дори бяха взели парчета чернило и си бяха изрисували бакенбарди и мустаци по лицата.

От време на време някоя от тях избухваше в смях, но иначе докарваха сносна прилика с група адвокати и лекари със строги лица.

— Когато посетителите пристигнат, Дънкан ще ги посрещне в замъка „Призрак“.

Дънкан отвори входната врата и се поклони почтително на младите дами с костюми.

— Добър ден, господа. Добре дошли в замъка „Призрак“.

— Отлично! А сетне ще ги въведе в… — Изи се обърна към Рансъм, който стоеше до нея в стаята на горния етаж. — Сигурен ли сте, че предпочитате голямата зала? Сега разполагаме и със салона. Той е по-малък и там ще ви бъде по-лесно.

Той поклати глава.

— Ще ги посрещнем в голямата зала. Познавам разположението й, знам как звучи ехото.

— Тогава да бъде голямата зала. — Тя се обърна и отново се провикна от прозореца: — Дънкан ще ги въведе в голямата зала.

Дънкан погледна „арбитрите“ в лицата и подканващо кимна с глава.

— Господа, бъдете така добри да ме последвате.

Хихикащите момичета го последваха.

Изи се отдръпна от прозореца.

— Сега ще чакаме. Щом Дънкан ги настани в голямата зала, ще прати едно от момичетата да почука.

Те се смълчаха в очакване. Изи оглеждаше обувките си. За утре имаше нови, но днес и старите й жълтеникави боти щяха да свършат работа.

Рансъм, разбира се, с всеки изминал ден изглеждаше все по-прекрасен. Дънкан бе посветил часове наред в неуморно изпълнение на задачата да изчетка, изпере, изглади и лъсне целия гардероб на херцога и това си личеше.

Косата му все още беше малко избуяла, но Изи не намираше сили да предложи да я скъсят. Той носеше перчема от златистокестеняви коси като щит пред белязаното си чело. И без него, страхуваше се тя, щеше да бъде уязвим.

— Не се тревожете за нищо — успокои го тя. — Планирали сме всяка стъпка, измисли сме сценарий за всяко непредвидено обстоятелство. Ако всичко друго се обърка, имаме и едно последно убежище. План Д.

— План Д? И какъв е той?

— Снежинка. Ако се появи неочаквано усложнение, едно от момичетата ще пусне белката в стаята. Поне ще отклони вниманието.

Устните му се извиха настрани по вече познатия й начин. Тя все още не знаеше как да разчита изражението му, но почваше да мисли за него като за усмивка.

На вратата се почука.

— Така — рече Изи. — Това е нашият знак.

Тя го улови под ръка, двамата излязоха в коридора и заслизаха към голямата зала.

— Помня всичко, което ми казахте. Блейлок е червенокос и носи очила. От двамата Ригет е пълният, а очите му са разположени близко едно до друго. Щом влезем в залата, ще ги открия и ще ви докосна по ръката, за да научите местата им. Първо за Блейлок, после за Ригет. Колкото до непознатите, ще трябва да разчитаме сами да се представят. Ако Дънкан ви потрябва, ще стои вляво до вратата. Щом веднъж ме представите, аз ще пое…

Той спря насред крачка.

— Изи.

— Да? Забравих ли нещо?

— Това. — Той се наведе и я целуна. Топло, продължително притискане на устните му в нейните. — Сякаш се нуждаехте от нея.

Тя въздъхна.

— Да, струва ми се. Благодаря ви.

Обърканите й, разпилени мисли се събраха. Целувката му беше нейната котва в бурята. Стига да изплуват заедно от това изпитание, друго нямаше значение.

Когато влязоха в залата, с помощта на съгласуваната им система Изи му посочи момичетата, които играеха Блейлок и Ригет. Рансъм ги приветства с леко кимване.

Тук рангът му се притичваше на помощ. Рансъм нямаше нужда да се кланя на никого. Още по-малко пък да се здрависва. Нищо не го задължаваше да поднесе лично питиетата на гостите си. Ако този ден не виждаше всичко в сиво, щеше да може да различи достатъчно ясно събеседника си, за да го погледне, когато заговорят. За един херцог това беше достатъчно.

Те се приближиха към наскоро тапицираните кресла край камината. Изи отново го притисна леко по ръката, за да му покаже свободния стол.

Всички седнаха колкото може по-естествено.

— Отлично — рече тя, като си поотдъхна. Може би нямаше да бъде чак толкова трудно, колкото се бе опасявала. — Щом веднъж се настаним, другото е лесно — ще поговорим, ще пийнем. Ще отговорите на въпросите им.

— Грешите — обади се Рансъм. — Те ще отговарят на въпросите ми.

— Още по-добре. Ако всеобщото настроение е дружелюбно, ще им предложа да ги разведем из замъка. Аз ще водя, вие ще вървите най-отзад. Щом се върнем в голямата зала, вече ще е станало време за вечерята.

В миг изражението на Рансъм коренно се промени.

Сърцето на Изи подскочи. Беше се надявала, че ще приеме добре новината. Но надеждите й останаха напразни.

Той се навъси.

— Какво искате да кажете с това?

По дяволите! Рансъм не беше предвиждал вечеря.

— Защо трябва да има вечеря?

— С малко късмет няма да се наложи — отвърна тя. — Но трябва да сме подготвени за такава възможност. Адвокатите ще пристигнат тук чак от Лондон. Ще бъдат уморени, гладни. Вероятно ще трябва да им предложим да пренощуват тук.

Той изруга.

— Не се тревожете. Планирала съм всичко и сега ще минем през всеки етап. Дънкан ще ни повика на вечеря.

Тя махна към Дънкан и той произнесе напевно:

— Вечерята е сервирана.

— Тогава вие ще ми предложите ръката си — рече Изи и го улови още преди да й я бе предложил — и двамата ще отведем гостите в трапезарията.

Докато вървяха по коридора към трапезарията, Рансъм се чувстваше като осъден на път към бесилото. Всяка стъпка го отвеждаше все по-близо до гибелта.

Вечеря. Как можа да й хрумне! По-сигурно падение едва ли можеше да му спретне, даже и да бе организирала стрелба по мишени.

Стигнаха трапезарията. Явно с моранглианците бяха планирали всичко. От двете страни на дългата маса стояха в редици рицарите с брони и чакаха мирно в ролята на слуги. Един от тях прехвърли тежестта си от единия на другия крак и Рансъм чу проскърцване, от което на човек му идеше да сгърчи лице.

— Аз ще посоча местата на гостите. — Тя упъти момичетата с широки черни палта къде да седнат. — Вие трябва да седнете начело на масата. — Побутна Рансъм към стола му. — Като домакиня, аз ще трябва да се настаня в отсрещния край.

С други думи, на километри от него.

Той я улови за ръката и я притегли.

— Ще минем без вечерята.

— Моля ви, не се паникьосвайте.

Той стисна зъби.

— Не се паникьосвам.

— Няма страшно — прошепна тя. — Обещавам. Всички ястия ще бъдат сервирани а̀ la russe. Ще бъдат разпределени по чиниите в кухнята и ще се сервират на всеки поотделно. Няма да режете, няма да сервирате. Това е най-новата мода във Франция. Ще изглеждаме като модерни хора в крак с времето.

— Радвам се, че за всичко сте помислили — процеди той. — Но…

— Първото блюдо е супа, разбира се. Тук няма нищо особено. За ястието с месо — тя посочи един от източените оловни войници — ще има бифтек.

Пред Рансъм се появи чиния.

Изи издърпа стол и седна до него.

— Разбирам — прошепна му. — Не мислете, че не съм забелязала, че никога не се храните пред нас. Хапвате по малко хляб, сандвич понякога. Но никога истинско ядене. Затова се опитах да се нахраня със завързани очи с нож и вилица. Оплесках всичко, докато успея да пъхна три хапки в устата си. Разбирам, наистина.

Гласът й беше мил. Но тя говореше като някое проклето хлапе. И мътните я взели, ама нищо не разбираше.

Тя взе ръката му и се зае да му покаже чинията.

— Уговорих се с готвача. Всичко в чинията ви ще бъде на хапки без хляба. Кифла с масло в дванадесет часа, сетне от три до седем — бифтек. Картофите и баклата — от осем до дванадесет. — Тя сложи в ръката му вилица. — Хайде, опитайте.

— Изи…

Тя го погали по рамото.

— Не се отчайвайте. Знам, че ще се справите.

Той въздъхна бавно, като се мъчеше да остане спокоен.

— Ще ям, когато, където и както поискам. Няма нужда никой да реже храната ми на залъци. Не съм дете.

На масата пред него седеше… цялото му безсилие, цялата му неудовлетвореност от живота, сервирани в чиния.

Заповядайте, Ваша милост, хапнете си малко безпомощност. С гарнитура от горчиво унижение.

Това, това тук беше лудост. Ама че глупак е бил да приеме този план. Пет минути на масата и адвокатите му ще са го видели такъв, какъвто е в действителност — един окаян слепец. В най-добрия случай щяха да го заклеймят като инвалид. В най-лошия щяха да го тикнат в лудницата. Щеше да изгуби титлата, богатството си… нищо чудно даже и личната си свобода.

И всичко, защото не можеше да нареже един бифтек в тъмното. Безмерната нелепост на положението го прониза.

В това време момичетата шепнеха и се смееха. Рицарите дрънчаха с броните си. Скърцането на метал върху метал му подейства като нокти, които раздират мозъка му.

— Не съм гладен. — Той направи знак на слугата в броня. — Отнесете ястието.

Никой не помръдна.

— Отнесете ястието — изрева той.

Бронираният идиот пристъпи напред и взе чинията. Рансъм сгърчваше лице при всяко подрънкване и скърцане. Усети растящо главоболие в основата на черепа си. Сякаш зад гърба му стоеше злодей, вдигнал нож, готов всеки миг да го промуши.

Край. Това беше. Рансъм стана от масата.

Изи го настигна, преди да е излязъл в коридора.

— Вината е моя — рече тя. — Не биваше да ви устройвам изненади. Знам, че сте изтощен. С всички ни е така. Да опитаме пак по-късно. Може би сега трябва да се качите в стаята си и да си починете.

Сега пък има нужда от дрямка!

Това беше последното унижение.

— Край, това беше. Благодарете на вашите моранглианци, че ни отделиха от времето си, и ги отпратете.

— Да ги отпратя? — Тя го стисна за ръкава и го задържа. — Ще се упражняваме цяла нощ, ако трябва. Но не можем да се откажем. Залогът и за двама ни е твърде голям.

— На мен ли казвате какъв е залогът!

Цялото й бъдеще висеше на косъм. Рансъм не даваше пукната пара за себе си, но трябваше да се погрижи за нейната сигурност.

Този неин план да мине за зрящ под погледа на дузина смахнато облечени мечтатели нямаше да сполучи. Можеше да стои тук и да й изрежда фактите, но познаваше Изи. Тя нямаше да се откаже от романтичния си оптимизъм. Не и когато беше заобиколена от почитателите си, които попиваха всяка нейна дума. Твърде много се боеше да не ги разочарова.

Тя нямаше никога да избере Рансъм пред благоволението и бонбоните на хилядите непознати. Дори да беше за нейно добро.

В такъв случай той трябваше да направи избора вместо нея.

— Не се отказвам — рече той. — Променям плана.

— Минаваме на план Д! — изкрещя някой от рицарите. — План Д, народе! Къде е белката?

— Не този план — скръцна със зъби Рансъм. А на Изи рече: — Нямаме време за губене. Вървете горе и вземете наметката си.

— Наметката? Защо? Къде отиваме?

— В Шотландия. Тази вечер ще се оженим.

Да се оженят?

За миг Изи остана безмълвна. Умът й се завихри. Дори пумпал се въртеше по-бавно от мислите й.

Когато най-сетне проговори, го стори много предпазливо. И тихо, макар че, без съмнение, рицарите и девойките чуваха всяка дума.

— Вие искате да се ожените? За мен? Тази вечер?

Той прокара пръсти през косата си.

— Знам. И на мен идеята не ми допада, но това е единствената възможност. Вземете нещата си. Два-три часа най-много и ще стигнем шотландската граница.

— Но…

— Преимуществата би трябвало да са очевидни. — Гласът му не изразяваше никакво чувство. — Ако се оженим, това променя всичко. В краен случай ще почакат да видят дали носите наследника ми. През това време аз ще се погрижа да получите парите, които ви се полагат.

— Но това звучи много… делово. Дано ми простите честността, но това не е най-романтичното предложение, което едно момиче се надява и мечтае да чуе.

— Вие сте на двадесет и шест. Колко други предложения очаквате?

Хладните му думи смразиха дъха й.

— Нито едно може би. Но това не означава, че се радвам на вашето, което е тъй безчувствено.

— Пораснете, Изи. Какво чакате? Някой смел, елегантен герой? Време е да спрете да живеете в тази — той махна към рицарите и девойките — приказка.

Тя го зяпна, неспособна да повярва, че думите излизат от неговата уста.

— Правите това нарочно — рече тя, като бавно започна да проумява. — Отблъсквате ме, защото се боите.

— Не ви отблъсквам. Струва ми се, че току-що ви предложих да се оженя за вас.

— По възможно най-обидния и коравосърдечен начин.

Уендъл излезе с дрънчене няколко крачки напред и каза:

— Позволете ми да ви предложа помощта си, милейди?

— Тя не ви е никаква милейди — изгърмя в отговор Рансъм. — Това е госпожица Гуднайт. Зряла жена. И няма значение колко от бабините подноси за чай ще вържете на гърдите си. Това не ви прави рицар.

Изи скръсти ръце. Така, не му стига, че отблъсква нея. Не, място няма да си намери, докато не изгони всички.

— Ваша милост, аз съм рицар — възрази Уендъл. — Рицар от Моранглия.

— И какво ви прави такъв?

— Дал съм клетва.

— О, дали сте клетва. И върху какво? Върху меч от тиквички? Вие не сте никакъв рицар. Вие сте лунатик. Всички до един. — Той повиши глас. — Признайте си. Затова сте тук, облечени като девойки и рицари на честта. Защото собственият ви живот е твърде жалък.

— Вие завиждате. — Тя поклати глава. — Никога не сте познавали усещането да сте част от нещо подобно и завиждате.

— Да завиждам? — присмя се той. — На тези мъже? Залагам десет лири, че нашият сър Уендъл още живее с майка си.

Лицето на Уендъл пламна в яркочервено.

— Много ергени живеят в родните си домове, докато се оженят.

— О, да — съгласи се Рансъм. — И какви са изгледите ви за женитба? Имате ли си любима? Годеница? Кажете ми поне, че сте опипвали една-две цици.

Изи настъпи с всичка сила ботуша му и смачка с пета пръста му.

— Достатъчно. Ако сте искали да се покажете като магаре и да развалите всичко, за което работихме, повярвайте ми, сторихте повече от необходимото.

Ала Рансъм не се отказа.

— Хайде, сър Уендъл. Признайте си. Никога дори не сте целували момиче, прав ли съм?

Горкият Уендъл. Страните му горяха в наситено червено.

Изи освирепя от ярост.

В този миг обаче Абигейл прекоси трапезарията с решителна крачка, грабна изумения Уендъл Бътърфийлд за раменете и го целуна по устните.

— Ето — рече тя. — Сега вече е целувал момиче.

Изи нададе вътрешно радостен вик. Браво на Абигейл.

Тя се опита отчаяно да издърпа Рансъм настрани.

— Стига вече. Сега ще им се извините. Нуждаем се от тези хора. И ако сте решил и да провалите шансовете си, аз имам нужда от тях. Те са тук заради мен.

— Те не са дошли тук заради вас. Те са тук заради ококореното, драгоценно момиченце със зелените като изумруд очи и гладките кехлибарени коси. На никого не му пука за вас.

О, боже!

Думите му бяха като удар и тя наистина залитна назад.

— Аз съм тук заради вас — рече той, като я хвана през кръста. — Изи, ако се оженим, няма да има значение какво ще ми стори комисията. Ако искат, да ме хвърлят в Бедлам и да глътнат ключа. Докато носите детето ми в утробата си, вие ще сте защитена. — Той плъзна ръка по корема й. — И двамата знаем, че вече може би носите наследника ми.

Тя сниши глас до ужасен шепот.

— Не мога да повярвам, че изрекохте това на глас пред всички!

Изи не можеше да събере сили да се огледа за реакцията на момичетата. Още по-малко за тази на Абигейл. В крайчеца на очите й блеснаха непролети сълзи.

Всичките им усилия. Целият им труд. Цялата й любов. А за него това беше нищо. И беше готов да го захвърли на бунището. Надеждите й, че двамата ще успеят да се справят заедно утре, рухнаха — та те дори този следобед не можаха.

И сякаш това не стигаше, ами той току-що бе съсипал честта й пред единствените приятели, които й бяха останали.

— Изи, вие трябва да се измъкнете от този кръг. — Той кимна с глава към смаяните зрители. — А и те също. Не им правите услуга, като криете истината от тях. Да не би да се боите, че ще разберат, че приказките са пълни с глупости, че всичките им клетви и обети са вятър работа, а щастливият край съществува само в книгите на баща ви? Добре. Дано да си научат урока. Току-виж това спестило огромни неприятности на друг на моето място.

Тя се отдръпна от него.

— Значи така. Тук не става дума за „Приказките за лека нощ“ и за адвокатите ви. Нито пък за мен. Тук става дума за гордостта ви и за лейди Емили Ривърдейл.

Дънкан се покашля ужасен.

— Лейди Шемили Ливърпейл — поправи се тя. — Съжалявам. Все едно. Това е отмъщението ви. Права ли съм, Рансъм? Не ви стигна да обезчестите сладката любимка на Англия. Сега искате да се ожените за мен само за да си го върнете.

Той поклати глава.

— За нищо не си връщам.

— Вие сте лунатикът. — Тя забоде пръст в гърдите му. На празното място, където трябваше да бъде сърцето му. — Тя не ви е напуснала заради приказките на баща ми. Напуснала ви е, защото сте били студен и коравосърдечен с нея. Причината, че сте самотен, сляп и безпомощен, е по вина на един-единствен човек в тази стая. И това сте вие самият.

— Изи…

Тя изтри парещата сълза от бузата си.

— И знаете ли какво? Била е права да избяга. Заслужавала е по-добра участ. Точно като мен.