Теса Деър
Слепият херцог (14)

Глава 14

— Госпожице Гуднайт, вие ли сте?

Изи застина на пръсти.

Да му се не види.

След няколкочасова обиколка из парка в сладки приказки, преброяване на дивите рози и париране на въпросите за двамата Улриховци Изи най-сетне се бе сбогувала топло с девойките и рицарите от Моранглия. Надявала се бе да се промъкне незабелязано обратно в замъка. Но дотук с намеренията й.

Добре че поне не херцогът я залови.

— Да, Дънкан?

— Какво е това в ръцете ви, госпожице Гуднайт?

Изи погледна свития на топка мръсен шал. Разнасяше го със себе си още от сутрешния романтичен епизод с Рансъм.

Засрамена, тя мушна шала зад гърба си.

— О, нищо.

— Това вашият шал ли е?

Този човек имаше око на стрелец, когато ставаше дума за пране.

Тя въздъхна и извади шала отпред.

— Да. Аз… Виждате ли, случи се малка злополука.

Божичко, как да опише участта, сполетяла шала й? Да беше го захвърлила в рова. И бездруго нямаше как да го спаси.

— Дайте го тук. — Икономът го взе от ръката й. Тръсна фината, тънка материя, огледа я и цъкна с език: — Кал… трева… Виж ти. Това петна от кръв ли са? Или копринена бродерия?

Тя прехапа долната си устна. Дано само Дънкан не й се ядоса заради тазсутрешния инцидент с херцога. Или по-зле — да й поиска пълни обяснения за случката.

— Госпожице Гуднайт, не знам какво да кажа. Това… — Той поклати глава. — Това е чудесно.

— Чудесно?

— Да. — Той стисна шала с две ръце. — Икономът за това живее. Да премахва упоритите петна от качествените материи. Месеци минаха, откакто за последен път съм имал подобно предизвикателство. Трябва веднага да отида в пералното. Ако се позабавим още малко, петната никога няма да излязат.

Развеселена, Изи го последва до пералното помещение. Той хвърли дърва в огъня, сложи чайника да заври и си приготви сапун, ютия и кърпи за гладене.

— Петната от трева са най-упорити. — Постави шала на масата и огледа внимателно всяко петънце. — Най-напред лимонов сок и студено изплакване. Ако не излязат, ще опитаме със сода и вода.

— Ще ми позволите ли да ви помагам?

— Не, госпожице Гуднайт. — На лицето му се изписа лека уплаха. — Ще развалите удоволствието ми. Но на драго сърце ви моля да ми правите компания.

Изи се настани и го загледа, чувствайки се доста развеселена от усърдните му операции по атакуването на петната. Първо ги изстърга с нож. След това известно време ги търка с мека четка. Едва тогава взе малките си кафяви стъклени шишенца спирт и соли. На Изи й се струваше, че наблюдава хирург по време на операция.

— Дънкан, как стана? Раняването на херцога.

Икономът тъкмо се канеше да поръси оцет върху едно петно от трева, но спря.

— Госпожице Гуднайт — рече той бавно, — вече говорихме за това. Добрият иконом не обсъжда господаря си.

— Знам. Знам и съжалявам, че си вра носа, но… сега и аз работя за него. А нали с това се занимават наемниците? Обсъждат господарите си?

Той повдигна вежди в мълчаливо неодобрение.

На Изи не й се щеше да се показва дребнава, не й се щеше и да нарушава обещанието, дадено на Рансъм да не разказва на Дънкан за главоболието му онази нощ. Нито да повдига въпрос за писмото, което беше смачкал на топка и запратил в огъня.

— Просто се тревожа, това е. Херцогът тъй се… — Инати. Страда. И ме влудява с хубостта си. — Гневи. На света, но най-много на мен. Решен е да тълкува всичко във възможно най-лошата светлина и мисля, че това не се дължи само на раняването му. Щеше ми се да мога да разбера.

Дънкан спря да търка шала, за да свали от огъня пищящия чайник.

— Госпожице Гуднайт, не е редно прислужник да разказва истории за своя господар.

Изи кимна. Беше разочарована, но не искаше да го притиска повече. В края на краищата човекът спасяваше най-хубавия й шал.

— Но — продължи среброкосият мъж, — като знам, че вие сте госпожица Изи Гуднайт и тъй много обичате приказките, може би ще мога да ви разкажа една за… съвсем друг човек.

— О, да. — Изи се изпъна на стола, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Измислен мъж. Някой, който няма нищо общо с Ротбъри. Много бих искала да чуя тази история.

Икономът хвърли предпазлив поглед наоколо.

— Няма да кажа на никого, кълна се — прошепна младата жена. — Ето, дори ще подхвана историята. Живеел нявга млад благородник на име… Брансъм Фейн, херцог на Мотфеъри.

— Мотфеъри?

Тя сви рамене.

— Имате ли по-добро предложение?

Той остави чайника върху печката.

— Той не бива никога да научава за това.

— Разбира се. Как би могъл? Човекът, за когото говорим, не съществува. Но това е разказ за трагичното му минало. Когато бил малко момче, несъществуващият херцог на Мотфеъри…

— Често оставал сам. Майка му починала при раждането му.

Тя кимна. Това го бе научила от самия Рансъм.

— А баща му все едно погинал същия ден. Старият херцог се затворил далеч от света да скърби и се отнасял със сина си много хладно. Щом този Брансъм пораснал достатъчно, той започнал честичко да търси… компания. — Лицето на иконома се сгърчи, докато търсеше думи. — Женска компания.

— Искате да кажете, че повел разгулен живот.

— Съвсем разпуснат даже. Мили боже! Превърнал разврата в индустрия.

Изи повярва. Беше видяла сметките.

— Но когато навършил тридесет, най-сетне решил да изпълни главното задължение, което повличала след себе си титлата му. А това, естествено, било да даде живот на следващия херцог на…

— Мотфеъри — притече му се Изи на помощ.

— Да. — Дънкан се покашля. — Той избрал най-задиряната дебютантка онзи сезон в Лондон и дал гласност на намеренията си да я ухажва. Скоро след това двамата се сгодили.

Изи зяпна от почуда.

— Рансъм се сгодил?

Сега разбра защо се бе уплашил тази сутрин от глупавото й подхвърляне на думата „брак“.

— Не. — Дънкан я стрелна със строг поглед. — Брансъм се сгодил. Херцогът, който не съществува. Сгодил се за млада жена, лейди Еми… — По лицето му мина тревога. — Лейди Шемили.

— Лейди Шемили? — Изи се усмихна на себе си. Дънкан влизаше вече в тона й.

— Да. Лейди Шемили Ливърпейл. Дъщеря на граф. — Икономът се върна към работата си. Развинти малко шишенце, от което се размириса силно на лимон. — Когато годежът бил обявен, прислужниците на херцога, които отдавна се измъчвали, не могли да се нарадват. Някои от тях служили на семейството тридесет години без херцогиня. И нямали търпение в къщата да влезе новата господарка.

— В това число и неговият верен и благороден прислужник? — попита Изи. — Който се подвизавал под името… Динкинс?

— Най-вече верният му и благороден лакей. Динкинс нямал търпение разгулните дири по дрехите на херцога да намалеят. Дяволски трудно излизат тези дири.

— Представям си. — Изи се почуди що ли за жена е успяла да накара херцога да обърне гръб на покварата. — Тази лейди Шемили Ливърпейл… Опишете ми я.

— Тя притежавала всички качества на пожънала успех дебютантка. Красива, образована, от сой. И млада. Само на деветнадесет години.

Изи потисна тъжната си въздишка. Разбира се. Разбира се, че лейди Шемили е била прекрасна.

— И какво станало? — попита тя.

Дънкан се поколеба.

— В тази напълно измислена приказка, която съчинявате, за да ме развлечете, защото знаете колко много обичам приказки за злочеста любов.

— Всичко било подготвено. Сватбата, меденият месец, богато обзаведеният апартамент за новата херцогиня. И тогава, по-малко от две седмици преди деня на сватбата, бъдещата невеста изчезнала.

— Изчезнала?

— Да. Изчезнала от спалнята си посред нощ.

Изи се приведе напред и подпря брадичка на ръката си. Историята ставаше все по-вълнуваща. И Дънкан, изглежда, се радваше, че най-сетне може да я разкаже. Горкият човек, да стои затворен тук месеци наред с този мелодраматичен сюжет, без да има пред кого да го излее. И без никакви петна.

— Лейди Шемили — рече той с глас, пропит с драматично напрежение, — избягала с друг.

— Избягала с друг? Но с кого?

— С един от арендаторите в извънградското имение на Ливърпейл. Вероятно двамата от години криели любовта си.

— Какъв скандал! И какво направил Ра… — Тя разтърси глава. — Какво направил Мотфеъри?

— Нищо благоразумно. Херцогът трябвало да остави глупавото момиче да избяга и да погуби честта си. Да се отнесе с шумно презрение към възпитанието й пред всеки, който пита, да подхвърли някоя и друга духовита шега как на косъм му се е разминало. А през следващия сезон да си намери нова невеста. Но гордостта му не могла да преглътне станалото. И той препуснал бясно да ги гони.

— Без своя верен и благороден прислужник?

Дънкан въздъхна раздразнително.

— Динкинс препуснал след него в карета. И за съжаление, изостанал с цял ден назад. Твърде късно, за да предотврати разигралата се трагедия.

Тя прехапа устни и трепна.

— Херцогът паднал от коня си?

— О, не. В един хан на трийсетина километра южно от шотландската граница Мотфеъри се натъкнал случайно на бъдещата си невеста и нейния любим. Последвала свада, извадили саби…

Изи се сви, сякаш чувстваше как белегът на Рансъм гори от скалпа до скулата й.

— Мога да си представя останалото.

— Ще се наложи. Не мога да ви разкажа какво точно се е случило. Не бях там. — Дънкан заряза преструвката, че й разказва приказка. Опря длани на масата. — Когато го намерих, беше изкарал две нощи в една стаичка в онзи проклет хан. Не бяха повикали хирург. Съдържателят просто го чакаше да умре. Наложи се аз да го шия.

— Невероятно — възкликна Изи. — Ами избраницата му?

— Вече беше отпрашила. Вятърничавото му момиче. — Той поклати глава. — Херцогът не беше достатъчно добре, за да рискуваме да отпътуваме за Лондон, затова го доведох тук. Оттогава минаха повече от седем месеца. Той отказва да си тръгне. Дори не ми позволява да изпълнявам задълженията си на лакей. Външността му е за посмешище.

Изи взе да го увърта:

— Не знам дали бих се изразила така. — Запуснатият, грубоват вид на херцога по-скоро й харесваше. А и дузина девойки нямаше как да грешат.

— През половината от времето отказва да носи вратовръзка. Срамота.

— Срамота наистина — повтори тя. Тук вече беше съгласна. Разгърдената риза на херцога й навяваше доста срамни мисли.

Дънкан остави ютията, вдигна чистия й шал и го огледа.

— Тази дребна работа запази здравия ми разум за още един ден — рече той. — Благодаря ви. Не знаете колко трудно е цял живот човек да работи едно, а сетне да е принуден да изостави задълженията си.

Изи замълча. Ала тя разбираше това чувство по-добре, отколкото си мислеше Дънкан. Когато баща й почина, работата й умря с него.

Икономът сгъна шала и й го подаде.

— Не съм на себе си, избива ме на…

— На какво?

— Дори не знам. Там е проблемът, госпожице Гуднайт. Опитах какви ли не пороци, но никой не ме удовлетворява. Пурите ме отвращават. Енфието не е много по-добро. Не мога да понасям вкуса на силните напитки, а и не обичам да пия сам. Какво ми остава? Хазарт? С кого?

Тя сви рамене.

— Остават жените.

— Банално — обяви той. — В този дом този порок е запазен.

Изведнъж й хрумна нещо. Тя бръкна в джобовете си и му подаде шепа бонбони с хартиени опаковки.

— Вземете. Бонбони.

Той погледна в ръката й.

— Вземете ги — подкани го тя. — Ще ми направите услуга. Хората ми ги носят с шепи. След утрото с младите момичета имам повече, отколкото бих могла да изям. — Тя посочи един бонбон. — Мисля, че този е медена кайсия.

Дънкан взе бонбона, разви го и го мушна в устата си. Щом го сдъвка, раменете му се отпуснаха.

— По-добре ли е?

— По-добре. Благодаря ви, госпожице Гуднайт.

— Това е най-малкото, което мога да сторя. — Тя изсипа останалите бонбони на масата. — Благодаря ви, че спасихте шала ми и ми разказахте истината. Тоест… не истината. А една вълнуваща история.

Сега всичко си идваше на мястото. Естествено, че мъж, когото тъй коравосърдечно са зарязали и едва не е загинал от това, ще гледа с мрачно око на любовта и романтиката. Но дали гордостта е истинската причина, или сърцето му е било разбито?

— Дънкан?

— Мм? — измънка той, докато развиваше втория си бонбон.

— Дали…? — Изи събра смелост и попита: — Дали той я е обичал?

Мълчание.

О, по дяволите! Тъкмо да й е за урок друг път да не задава деликатни въпроси точно когато човекът пъха бонбон в устата си. Дънкан й даде знак да почака и сдъвка бонбона. В това време коремът на Изи се сви на топка.

По-лошо, остана й време да попита себе си.

Защо беше важно дали херцогът е обичал годеницата си? Защо тя се интересуваше тъй много? Не че имаше вероятност някога да вземе нея за жена.

Мина цяла вечност, докато Дънкан преглътне. Но явно Изи бе чакала напразно.

— Не знам — отвърна той просто.