Теса Деър
Слепият херцог (22)

Глава 22

Мъжете и жените в трапезарията стояха смълчани, докато последните стъпки на Изи заглъхваха. Рансъм чувстваше всеобщия им укор.

Ехото от думите й още отекваше от сводестите тавани.

Заслужавала е по-добра участ. Точно като мен.

Рансъм разхлаби стегнатия възел на вратовръзката си.

Дойде му като някакво уродливо облекчение да чуе това мнение и да знае, че всички край него го споделят. Дружелюбната помощ и веселото усърдие от последните дни го бяха накарали да се чувства като чужденец в собствения си дом. Десетки хора се бяха организирали да му помогнат без надница и без мамеща награда. Не можеше да познае живота си.

Но това чувство на празна, кънтяща изолация…?

Това му беше познато. Открай време. Това бе слушал още преди да разбира думите. Не съществуваше утеха за него. Нямаше доброта, нямаше милост. Никой никога не го бе обичал и нямаше да го обича.

Не заслужаваш да те обичат, момче.

Рансъм нямаше да спори.

Когато излезе от залата и тръгна към стаята си, само Дънкан го последва.

— Дънкан, напълнете ми ваната, пригответе най-хубавия ми костюм и стегнете куфарите. Тази вечер заминаваме.

— За Шотландия?

— Не. За града.

Рансъм прекоси стаята и започна да сваля ръкавелите си.

Заминаваха веднага за Лондон. Щом пристигнеха, щеше да отиде право в банката и да изпразни сметките си. В случай че адвокатите предатели вече са ги замразили, щеше да тръгне по клубовете, от които още не го бяха изгонили, и да проси, да иска назаем колкото му дадат.

Каквото събере, ще отиде за Изи. Какво че тя не го харесва, а още по-малко го обича? Той трябваше да знае, че тя е осигурена.

— Ваша милост — подхвана Дънкан, — сигурен ли сте, че е разумно…

— Не! — прекъсна го Рансъм. — Спрете дотук. Не искам никакви мъдри съвети. Вие не сте ми съветник, вие сте моят лакей.

— Нали ме повишихте в иконом.

— Отново сте понижен. Напълнете ваната. Пригответе костюма ми. Стегнете куфарите.

Рансъм започна да се съблича под звуците на чайниците, които бяха сложени да се сгреят, и стърженето на ваната по пода, теглена към огнището.

Когато всичко изглеждаше готово, той отиде до ваната и се пъхна в нея, като очакваше върху него да се излее топла вода.

Но го обля шокиращ леденостуден потоп. Изсипан право на главата му.

— Какво, по дяволите…? — запръска той слюнки.

— Приемете това за оставката ми, Ваша милост.

— Не може да напуснеш.

— Разбира се, че мога. Пенсията ми е осигурена от години. Останах на тази длъжност поради възможно най-глупавата причина. Едно обещание, дадено много отдавна. Но днес в трапезарията вие разпръснахте заблудите ми. Съвсем ясно заявихте, че тези клетви за вярност… Как ги нарекохте — глупости? Вятър работа? Не мога да си спомня.

Рансъм изтри ледените капчици от лицето си.

— За какво говориш? Ти никога не си се клел във вярност. Не съществува обет на лакея, нито орден на колосаната вратовръзка.

— Не пред вас. Заклех се пред нея.

— Пред госпожица Гуднайт?

— Не. Пред майка ви. Обещах на умиращата ви майка, че ще се грижа за вас. Смешно, нали? Като епизод от блудкава приказка.

Рансъм си пое бавно дъх.

И тъй, не стигаше, че бе погубил майка си. Беше съсипал и живота на Дънкан. Чудесно беше да научи този факт.

Е, на това мъчение поне бързо можеше да се сложи край.

— Смятайте, че сте освободен от този обет.

— О, да, Ваша милост, така ще направя.

Нов поток ледена вода се плисна върху главата му.

— Глупак такъв — изсъска Дънкан вбесен. Рансъм никога не беше чувал иконома си да говори така. — Виждал съм ви пиян, разгулен и в какви ли не ужасни оргии. Но никога не съм ви виждал да се държите тъй глупаво, както днес. Ако оставите това момиче да си тръгне, значи, сте истински тъпак.

Рансъм се изтръска. Зъбите му тракаха.

— Т-така е по-добре.

— По-добре? — Нова кофа ледена вода се изсипа на раменете му. — За кого?

— За нея. — Той избърса водата от лицето си. — За Изи. Нали я чухте? Аз не я з-заслужавам.

— Естествено, че не я заслужавате. Никой мъж не заслужава такава жена. За да я спечели, той залага душата си, а после цял живот изплаща дълга си.

— Скоро ще остана без нищо, освен името си. Няма да повлека нито вас, нито нея, нито някого другиго с мен към разорението.

Дънкан дълго мълча.

— Знаете ли, тя ви обичаше.

Обичаше. Странно как това минало време превръщаше едно прелестно изречение в остър, безпощаден нож за сърцето му.

— Вие с госпожица Гуднайт често си бъбрите.

— Не говоря за госпожица Гуднайт. Говоря за покойната херцогиня.

Рансъм застина пред пронизващата болка при споменаването на майка му.

— Още една жена, която щеше да живее по-добре, ако не се бях родил.

— Тогава бях млад прислужник. Наеха ме, когато вие бяхте в утробата й. Всички в къщата стъпваха на пръсти. Предишната година се родило мъртво дете, ми казаха. Според мълвата в стаите на прислугата лекарят предупредил херцогинята, че още едно раждане може да я убие.

Мъртвородено дете предишната година?

Рансъм чуваше за първи път.

— Но тя искаше да рискува — продължи Дънкан. — Толкова много ви чакаше. Когато приключиха родилните мъки, ме изпратиха да взема чантата на лекаря от стаята. Тя се протегна и хвана ръката ми. — Старият прислужник се покашля разчувстван. — Обещайте ми, рече тя, обещайте ми, че ще го обичате.

Рансъм не помръдваше.

— Беше в треска, вече гаснеше. Знаех, че ме е помислила за херцога. Но не можех да й кажа, а нямаше време да го повикаме. Пък и той бездруго нямаше да й каже това, което тя копнееше да чуе.

Точно така. Баща му си остана студен, коравосърдечен кучи син до деня, в който склопи очи.

— Но аз не можех да допусна младата херцогиня да си иде в смут. Затова й отвърнах, че обещавам. Обещавам да го обичам. И вече тридесет години правя всичко по силите си, за да спазя обещанието си.

Исусе. Къде беше поредната кана с ледена вода, когато се нуждаеше от нея, за да скрие другите капчици по лицето му?

Рансъм потъна по-дълбоко във ваната, притегли колене към гърдите си и потърка лицето си. Бяха забранили на бавачките и учителите му да бъдат добри с него. Но кой беше винаги до него да го утешава? Кой се грижеше за него след всяка разгулна нощ, превързваше раните му, обличаше го с безупречни фракове, по-тесни и от майчина прегръдка?

Кой беше останал до него през тези седем месеца, докато изпълзяваше пипнешком от лапите на смъртта?

Дънкан.

Дънкан… през цялото време.

— Сега — рече херцогът дрезгаво. — Казвате ми това чак сега.

— Струваше ми се, че по-рано не бяхте готов да го чуете. И съм бил прав.

— Но… защо? Нито една пенсия на света не стига да компенсира тридесетте години служба. А и аз не съм ви дал повод да се привържете към мен.

— Разбира се, че не сте. Спазвах обещанието през тези тридесет години, защото то придаваше смисъл на работата ми. Придаваше ми достойнство, чест. Малка, домашна чест, но все пак чест. Но явно според вас аз съм пропилял живота си. Поредният глупав обет, поредната безумна клетва — вятър работа. Но след като ме освободихте от него… — Дънкан си пое дълбоко дъх. — Струва ми се, че ще се оттегля в една малка крайбрежна къщичка в Ирландия. Вече чакам с нетърпение.

— Къде е ризата ми?

— Не знам, Ваша милост. Това не е моя работа вече. Но мога да ви предложа един малък съвет на раздяла… Не сте в положение да бъдете придирчив. Ако някой ви предложи любовта и приятелството си, приемете го. Даже и да идва с броня от поднос за чай. И стойте далече от раирани дрехи. Не ви подхождат.

Рансъм остана невиждащ, гол, мокър и треперещ. И напълно сам, точно както в деня на раждането си.

Нямаше какво друго да направи, освен да започне отначало.

И да се опита да си върне всичко.

Изи кръстосваше стаята си на светлината на единствената свещ.

Пак погледна часовника. Два и половина през нощта. Само девет минути бяха минали от последния път.

Къде, за бога, беше отишъл Рансъм? Посред нощ, сам? По нейно настояване Дънкан беше тръгнал да го търси. Отдавна трябваше да са се върнали. Сега Изи се боеше и за двама им.

Тя ту изпадаше в гняв, задето той я бе изоставил, ту я обземаше страх, че нещо ужасно се е случило. Рансъм беше голям мъж, повтаряше си тя. Магнус беше верен водач. Но това не ги застраховаше срещу случайна злополука. Ами ако се беше изгубил? Или беше паднал в потока?

Ами ако беше заминал с някое от момичетата вместо с нея за Шотландия? Едва ли щеше да го обвини след гневните думи, които му наговори.

Божичко. Неизвестността я смазваше. Дали да тръгне в тъмното сама. Ще вземе лампа и Снежинка от легълцето й от дървени стърготини.

Това е. Изи грабна наметката и ботушите си. Не можеше да стои тук със скръстени ръце.

С треперещи пръсти започна да разплита връзките на ботушите си. И тя не знаеше защо никога не ги развързваше в края на деня. Навик от леност, за който никога не бе съжалявала така, както в настоящия миг.

След като взе решението да излезе да го търси, тревожността й нарасна. И за разлика от обичайното туптене на сърцето й в тъмното, този страх имаше ясна форма и краища, за които да се захване.

Защото това не беше въображаем страх. Вече не. Това беше истински ужас за живота на човек, който не й беше безразличен. Човек, когото обичаше. Тя го обичаше и нямаше никакво значение, че той бе саботирал целия им упорит труд и бъдещо щастие. Ако сега лежеше нейде в мрака ранен, трябваше да му помогне.

И тогава — точно когато най-сетне размота възела на втория ботуш — от двора се чуха стъпки. Тя изтича до прозореца.

О, слава богу!

Беше си дошъл у дома.

Беше си дошъл, преметнал ръка през рамото на Дънкан и… се смееше.

Смееше се?

Страхът й изчезна. На негово място изригна чиста ярост.

Изи хукна гневно по стълбището и влезе в голямата зала тъкмо навреме, за да посрещне завърналите се мъже.

Тя обви с ръце тялото си, за да спре треперенето си.

— Рансъм! Поболях се от тревога. Къде бяхте?

Дънкан усети, че е време да се изпари.

— Аз имам нещо… — Той посочи неопределено към тавана. Сетне извърна глава и погледна през рамо. — Прането. Трябва да…

— Вървете — рече умолително Изи.

Той тръгна, и то с благодарност.

— Е? — Тя стисна по-силно ръце около тялото си. — Къде бяхте?

— Бях… — Той описа широк кръг. — Навън да търся приятели.

Да търси приятели? Изи едва ли щеше да се изненада повече, ако й беше казал: „На лов за еднорози“.

— Къде? С кого?

— Ами почнах от викария. Уендъл Бътърфийлд беше канен на вечеря у семейство Пелъм. След два-три часа отидох в селската странноприемница. Когато кръчмата затвори, се пренесох в долнопробната пивница. „Миризливият глиган“ се казва май. Очарователно, душно местенце, пълно с интересни типове. Поне един-двама от тях можеха да четат.

— Да четат.

— Да. Виждате ли, точно това правех. Местех се цяла вечер от място на място. Исках да ми прочетат нещо на глас, а не можех да помоля вас. Нещо важно.

— О? И какво е това нещо?

— „Приказките за лека нощ“.

Изи почувства отговора му като удар през коленете.

— О, не.

— О, да. Днес ми стана ясно, че ако тая надежда някога да ви разбера, да ви заслужа, ако не и да ви спечеля отново, то трябва да узная какво има в тези приказки. И сега, благодарение на Абигейл и господин Бътърфийлд, както и на добрите стопани на местните пивници, изслушах цялата сага. От началото до края. Не че приказката има край. Имам някои въпроси към вас за края.

Не. Не!

Не и Рансъм. Единственият човек, който не се отнасяше с нея като с някакво скучно, безцветно момиченце от приказките, а като със зряла жена. Красива прелъстителка с интересни идеи и чувствена духовитост.

След като беше прочел приказките, той щеше да стане точно като лорд Арчър, Абигейл и всички останали.

Изи се отдръпна от него, преди да е ранил душата й, като я потупа по главата или й предложи бонбони.

— Угаси лампата, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка — изрече той напевно.

Тя преглътна риданието си.

— Как можахте?

— Как съм могъл ли? Как вие сте могли? Това исках да знам. Трябва да кажа, че изпитвам съчувствие към хората, които ви пишат толкова много писма. Нищо чудно, че са се побъркали. Улрих повече от година е останал да виси, а Кресида стои затворена в онази кула… Трябва да ми кажете кой е Сенчестият рицар. Поне това трябва да знам. Имам си свои теории, но…

Тя зарови лице в дланите си.

— Това е ужасно. Не и вие.

— Да, и аз. Аз съм чистокръвен моранглианец. Покръстен във вярата на чудната магия на „Приказките за лека нощ“. — Той се изтегна на дивана, сви ръце под главата си и се загледа в тавана. — Предупредихте ме, че първите няколко години не струват. Признавам, че имахте право за това. Детински и предсказуеми в по-голямата си част.

— Предсказуеми? — противно на всяка логика, Изи леко се засегна.

Той не спря дотук.

— Но сетне, някъде към второто отвличане на Кресида, историята започва да се променя. Като хубаво уиски, зреещо в бъчва. Появяват се по-дълбоки пластове, чувствата имат повече оттенъци. А думите рисуват тъй ярки, живи картини. Представях си всичко. Тъй ясно, като че ставаше пред мен, но фабулата не спираше да ме изненадва. Когато стигнахме края, или по-скоро там, където не е краят, бях прикован за стола. Пивницата даже не съществуваше. Открих, че си мечтая да приличам поне наполовина на Улрих. Не крия, че съм доста увлечен по Кресида.

Изи проплака отчаяно.

— Но най-голямата ми изненада нямаше нищо общо с героите или със сюжетната линия. — Той се надигна и седна с лице към Изи. Черните му очи като че се спряха съсредоточено на нея. — А с вас.

Сърцето трепна в гърдите й.

О, божичко! Той знаеше.

— Да — потвърди той страховете й. — Знам истината.

Това е то, значи. Край на тринадесетгодишния й фарс. Той знаеше всичко.

На Изи й оставаше едно-единствено решение.

Бягай!