Теса Деър
Слепият херцог (20)

Глава 20

Ако през остатъка от сутринта бе пристигнал някой случаен посетител, той нямаше да завари нищо по-скандално от една разтревожена секретарка и нейния ядосан работодател, заринати до гуша в работа.

Бяха отворили, прочели и подредили всяко писмо.

Всяко.

Изи рееше поглед.

— Ето го най-сетне. — Тя започна да чете писмото на глас. — „Ваша милост, уведомяваме ви, че сделката е приключена. Замъкът «Призрак» беше продаден по ваша молба.“ — Тя свали листа. — Датата е отпреди три месеца. Значи, все пак са продали замъка на Линфорт.

— Но аз никога не съм отправял подобна молба. Нито съм им нареждал да инвестират в синапени плантации и да купуват арабска менажерия с диви животни. — Рансъм бутна настрани една от купчините писма. — Това обяснява хаотичните отчети и покупки. Опитват се да ме изкарат неуравновесен. Скроили са ми заговор.

— Заговор? — повтори Изи. — Адвокатите? Но защо им е било да го правят?

— Вероятно работят съвместно с наследника ми. Вие не сте единственият човек с лаком братовчед. Моят не би се осмелил да ме хвърли в езеро или да ме заключи в зимника, но с радост би взел титлата и имотите ми, ако му се отвори случай.

Изи прегледа купчината с известия.

— Това е извън опита и знанията ми. Нуждаете се от помощ. Нов адвокат може би.

Той отхвърли предложението.

— Не мога да се доверявам на никого.

— Знам и това е проблем. Трябва да започнете да вярвате в хората, Рансъм. Започнете, като им позволите да ви опознаят. Не просто силата, а и слабостите ви.

Той закрачи напред-назад по каменния под.

— Да ги оставя да ме опознаят. С всичките ми слабости. Да, така смятам да постъпя. Веднага щом вие оповестите, че Изи Гуднайт не е вече момиченце, а двадесет и шест годишна жена, която обича да галят зърната й.

Може би той имаше право, каза си Изи. И двамата криеха по нещо от себе си. Ала последиците бяха коренно различни.

Тя върза една купчина писма, за да ги прибере.

— Казвам само, че нещата са стигнали дотук, защото вие сте се срамували…

— Срамувал съм се?

— Да. Срамували сте се. — Изи се умори да увъртат. Нали сам й беше казал, че не иска да щадят чувствата му. — Вие сте човек с положение, а избраницата ви е избягала с един нищо и никакъв фермер. Сетне фермерът ви е надвил в дуел, от което сте ослепели. Сигурно е било унизително.

— Фермерът в нищо не ме е надвивал, по дяволите! — Той спря край прозорците. — Знаете ли кое е по-опасно от дуела срещу съперник, ненадминат с шпагата?

— Кое?

— Дуелът срещу пиян от любов глупак, който изобщо не знае какво прави. Човек сякаш отбранява и двете страни едновременно. Той никога не беше хващал шпага през живота си. Трябваше дяволски да се поизпотя, за да не го промуша.

Какво говореше той? Нима е бил ранен, докато се е мъчел да не надвие съперника си?

Тя стана от масата и се приближи към него.

— Рансъм…

— Не можех да го убия. Това нямаше да донесе на никого нищо добро. Хукнах подире им само защото се боях, че тя не е тръгнала по своя воля. По този въпрос заблудите ми бяха разсеяни.

Изи се трогна. Съжали, че използва думата срам. Той нямаше защо да се срамува от действията си. Беше рискувал всичко, за да предпази онова момиче. Трябваше да носи белега си с гордост.

— Добре сте постъпили. — Изрече го твърдо. Не като помирителен жест, а като факт, който не ще му позволи да оспорва. — Сигурно сте били привързан към нея.

— Аз възнамерявах да се оженя за нея. Естествено, че бях привързан. Доколкото мъж като мен може да се привърже. Не, помежду ни не гореше пламенна страст, нямаше нито духовно, нито интелектуално сходство, но аз вярвах, че тя е… практична. Иска да стане херцогиня, да харчи парите ми и да притежава достатъчно търпение, че да понесе в замяна недостатъците на характера ми. — Той раздвижи едната си ръка. — В крайна сметка явно съм си съставил грешно мнение.

Изи си спомни писмото на лейди Емили и съвестта я загриза остро.

— Тя е била много млада. Навярно чувствителна и уплашена.

— Не, не. Мисля, че е тъкмо обратното. Беше по-проницателна, отколкото аз допусках. — Той се обърна към купчината писма. — Когато изгубя контрола върху цялото си състояние, тя ще празнува, че се е отървала на косъм.

Ако вие изгубите цялото си състояние, какво ще стане с мен?

Изи се сгълча за тази мисъл, но страхът бързо пълзеше. Наглед поне, замъкът законово беше неин все пак. Но тя нямаше да може да го задържи — нито пък да си намери нов дом — без надницата, която той й беше обещал.

— Мили боже! — влязоха Абигейл и Дънкан и огледаха купчините писма. — Какво е станало тук?

Рансъм се изправи.

— Предателство. Ето какво е станало.

— Още едно тяло ли има зад стената?

— Не. — Изи вдигна писмото, пристигнало по спешност. — Очакваме важни посетители идната седмица. По всичко личи, че Негова милост ще трябва да се изправи пред комисия по освидетелстване.

— Ще решават дали е луд? Но това е абсурдно. Херцогът не е луд. — Абигейл се извърна и прошепна на Изи: — Нали не е луд?

О, Абигейл. Изи повдигна вежди и поклати глава, „не“.

Дъщерята на викария продължи с не съвсем поверителен шепот.

— Но пък снощи се държа доста странно.

Рансъм се покашля.

— Госпожице Пелъм, застанал съм до вас. Не съм глух. А адвокатите и лекарите с просто око ще могат да видят, че не съм луд.

Но той все пак беше сляп.

Това беше премълчаната причина за тревогата им, която не излизаше от умовете им. Слепците често биваха затваряни в лудници дори иначе да бяха с разсъдъка си. А със занемарените си търговски дела и продължителното си драматично отсъствие от обществото на Рансъм никак нямаше да му бъде лесно. Ако адвокатите му искаха да го отстранят, истината щеше да бъде тежък удар срещу него.

— Исусе. — Той прекара ръце през косите си. — Мога да изгубя всичко.

— Не, няма — рече Изи. — Няма да го позволим. Защото, ако вие изгубите всичко, тогава и аз губя всичко. А също и Дънкан, и Абигейл.

Ако Рансъм изгубеше титлата си, Дънкан щеше да остане без работа. Ако Изи се видеше принудена да изостави замъка поради липсата на средства, Абигейл щеше да изгуби подкрепата за енорията.

Всички бяха в един кюп.

— Забравете всичко, което съм ви казвала за честността. Щом адвокатите са ви лъгали, вие също ще ги излъжете. Не е нужно да научават точно колко сте пострадали. Когато аз пристигнах в замъка, ми трябваха часове, за да осъзная, че сте сляп.

— През повечето време бяхте в безсъзнание — посочи той.

— Все едно. Разбирате какво искам да кажа. Вие познавате замъка и дори в тъмното можете да се съсредоточите дотолкова, че очите ви да не блуждаят. Трябва само да блъфирате по време на разпита. После, когато си отидат, ще уволните Блейлок и Ригет и ще си наемете нови адвокати.

— Ами замъкът, госпожице Гуднайт. — Дънкан се огледа. — Хич не подхожда на един херцог да живее тук.

— Тогава ще го направим да подхожда. — Тя изпъна рамене. — Имаме една седмица. Замъкът — или поне паркът — трябва да бъде изряден. Но не бива да променяме подредбата на стаите и на йота. Херцогът ще има нужда от дрехи. А на мен също ще ми дойдат добре една-две нови рокли. — Изи кършеше пръсти. — Ще ни трябват и слуги. Много слуги. За почистването, за градината, за сервирането…

— За мен ще е несравнимо удоволствие да освежа гардероба на херцога — обади се Дънкан.

— Изи, аз ще се радвам да ви помогна за роклите. Всички сме готови да запретнем здраво ръкави. Но с последната част — с прислугата — ще ни бъде трудно. — Абигейл се изпълни със съжаление. — И бездруго с мъка убедих местните да работят в замъка… с кървавата му история, със слуховете за призраци и дългото уединение на херцога. След онези кости зад стената… — Тя поклати глава. — С времето ще мога да ги убедя да се върнат, сигурна съм. Но едва ли тази седмица.

— Дори да успеехме да наемем хора — додаде Дънкан, — не знам дали ще смогна да ги обуча прилично за това време. А после изниква въпросът с униформите и ливреите. Цялата работа ми се вижда безнадеждна.

— Но все трябва да има надежда — възрази Изи.

Абигейл се усмихна.

— Права сте. Нима Кресида и Улрих биха се отказали? Разбира се, че не. Ще се справим някак. Не се съмнявайте!

И с това четиримата потънаха в мълчание.

Изпълнени със съмнение.

Ала време за губене в съмнения нямаше. Не и когато ги чакаше толкова много работа.

През следващите няколко дни обитателите на замъка „Призрак“ работеха здраво. А Рансъм най-много от всички.

Няколко дни след разговора им Изи го наблюдаваше от вратата как пише нещо по един празен лист — ред след ред, след ред. След десетото повторение той вдигна листа към светлината сякаш се мъчеше да определи дали редовете са прави.

Явно неудовлетворен, изруга, смачка листа и го хвърли в огнището.

Изи затаи дъх и изчака огънят да го погълне. Едва когато Рансъм извади нов лист хартия, тя се осмели да влезе.

— Зает съм, Гуднайт.

Той познаваше стъпките й отлично.

— Това няма да ви забави много — увери го тя.

— Да чака тогава. Вървете да почистите някоя паяжина от тавана или да лъснете някое огледало. Все трябва да има някаква къщна работа, която чака.

— Тук има една работа, която чака. Ето. — Тя сложи подноса на масата до него. — Трябва да хапнете нещо.

Той не й обърна внимание.

Тя разряза една круша на парчета и му поднесе едно.

— Зрението ви се подобрява, когато се храните. А то ще ви трябва, защото ще ви покажа нещо важно.

— Добре. — Рансъм я улови през кръста. Сетне взе със зъби парчето круша от ръцете й и го погълна. — Ето на̀.

Тя му поднесе ново. Той изяде и него. И така парче по парче, докато крушата изчезна. Накрая Рансъм облиза дланта й и изсмука сока от пръстите й един по един. Коварният му език се завъртя край кокалчетата и погъделичка чувствителната кожа между пръстите й.

Най-сетне тя измъкна звучно кутрето си от устата му. Пук.

— А сега да видим какво е това важно нещо, което трябва да ми покажете.

Проклета да е, ако помнеше след това чувствено нападение. Наложи се да разтърси глава, за да я проясни.

О, да.

— Новата ви спалня.

Устните му се повдигнаха в онази дяволита полуусмивка.

— Отлично.

Тя го поведе нагоре по стълбите и по коридора. Чувстваше се като пиле, повело лисугера право към бърлогата му.

— Ето — рече тя напрегнато. — Спалнята на херцога. Сложихме капаци, за да не влизат прилепите, сетне почистихме комина. Драпериите на леглото и килимите са нови. А също и завесите.

Той отиде в средата на стаята и кимна замислено.

— Харесва ми как сте нагласили стаята.

Тя се засмя.

— Не е нужно да си съчинявате комплименти. Не беше това целта ми. Исках да ви дам възможност да запомните стаята, преди… Преди да са пристигнали новите слуги.

— Не си съчинявам. Чувам разликата. — Той направи още една отмерена крачка. — Цялата стая е по-мека. Отзвуците са приглушени, острите краища са изчезнали. Уютно е.

Изи се усмихна и нервите й се отпуснаха. Той не беше длъжен да хвали тежкия им труд, но похвалата му означаваше много.

— Ами леглото? — попита я.

— Ами… още е тук. Точно където си беше и преди.

— Покажете ми.

Тя пое протегнатата му ръка и го отведе до огромното легло с четири колони.

— Ето. Естествено, подменихме постелята. И увихме нови въжета около рамката.

Той опита леглото.

— Хм.

После я хвана за ръцете и скочи с нея отгоре му. Изи изпищя и двамата се строполиха, сплели крака.

— Какво правите?

— Проверявам нещо. — Той обгърна краката й със своите и се завъртя с нея по цялото легло. Когато отново спря по средата, рече: — Прав бях. Побира един херцог и още шест жени.

— Ако искате шест жени, нито една от тях няма да съм аз. — Тя се измъкна и седна. Той я дръпна обратно.

— Ами ако искам само вас? Шест пъти.

— Шест пъти за една нощ? Невъзможно.

— Това ми прозвуча като предизвикателство. — Обгърна гърдата й. — Приемам.

— Рансъм… — Думите й заглъхнаха във въздишка, докато той прекарваше език по дантеленото деколте на роклята й. — Рансъм, не бива. Не сега. Чака ни още много работа.

— Вече свършихте доста работа. Тихо. — Той разтвори краката й. — Работихте тъй усилено, Изи. Тази стая е доказателство. Отпуснете се за малко. Нека ви дам нещо в замяна.

Тревожеше я, че той не е в състояние да приеме и най-дребната добрина — даже и парче круша, — без да се чувства длъжен да й се отплати по някакъв начин. Ако не с надница, то с плътска наслада.

Тя, разбира се, нямаше нищо против. От дни почти не беше мигнала. Меката подвижна постеля тъй приканващо бе обгърнала телата им, якото му, закопняло тяло я притискаше божествено отгоре. Толкова много й бе липсвал.

Но…

Той я целуна по ухото, а тя въздъхна и се усмихна.

— Защо не бяхте по-сговорчив?

Той плъзна ръка под полата й.

— Къде ще отиде радостта ми тогава?

Радост.

Думата я изненада.

Можеше да използва всяка друга дума в това изречение. Къде ще отиде удоволствието ми? Или Къде ще отиде забавлението ми?

Но той не бе казал „удоволствие“ или „забавление“. Беше казал радост. Нима наистина изпитваше радост с нея?

Дано, каза си Изи. Не можеше повече да отрича. Мечтаеше той да се чувства като у дома си тук. Тук, в замъка, тук… с нея.

Ако успееха да се справят с този… своего рода преглед… вече нямаше да има нужда той да се крие мрачен и умислен в замъка „Призрак“.

Но дали ще иска да остане?

Тя докосна лицето му, погали го с пръсти по бузата, по косата. Невъзможният, сломен, белязан мъж, който я бе прибрал от дъжда. Който я бе спасил от страха й в тъмното. Който я бе накарал да се чувства красива и желана в обятията му.

В себе си той криеше още много достойнства. Да можеше Изи да намери как да стигне до тях. Страст. Преданост. Любов. Нейде дълбоко в душата му биеше вярно и предано сърце, което се мъчеше да излезе на бял свят изпод белезите и гордостта му. Част от нея бе предусетила това още от първия ден, когато я бе внесъл на ръце.

— Рансъм — прошепна тя. — Каквото и да се случи, надявам се…

— Почакайте. — Той й даде знак да мълчи и се намръщи. — Какво, по дяволите, чуват ушите ми?

До слуха му стигаха звуци, които се бе надявал да не долови никога пак. Хлопането на копита, скърцането на колела и непрестанното дрънчене на долнокачествени брони.

Мила майчице! Те се завръщаха.

— Подранили са — рече Изи.

Тя е знаела?

— Изи, кажете ми, че това не е ваша работа.

— Моя е. Моля ви, не се гневете.

Ще рече човек, че можеше да й се разгневи. Той стана от леглото и отиде до прозореца — хем неохотно, хем непреклонно, сякаш привлечен от гледката на раздрънканата каляска. Познатата сребриста дъга от хора се изсипа в двора.

Отново бяха под нашествието на моранглианците.

Изи отиде при него до прозореца.

— Знам. Знам какво си мислите за тях. Но ние отчаяно се нуждаем от помощ. Не бива да сме придирчиви. — Тя се провикна към мъжете, които изпълваха двора с досадното си дрънчене. — За нас е чест, сър Уендъл! Колко мило от ваша страна да се отзовете в този труден час!

Отдолу се понесе глас:

— Не се съмнявайте, госпожице Гуднайт! Завърнахме се тутакси, за да ви предложим помощта си.

Рансъм я издърпа от прозореца.

— Изи, недейте. От мен се очаква да покажа здравия разум и вещината, присъщи на титлата ми. Ако тези смахнати люде залеят замъка с мечовете си играчки и неестествената си слабост към думи като „тутакси“, това няма да помогне.

— Нямаме избор. Нямаме време да търсим, обучаваме и обличаме слуги от областта. Тези хора искат да помогнат. Те могат да действат хармонично и освен това… така де, все пак имат еднакви облекла.

— Нагръдниците им са взети от купчината с отпадъци на някоя ковачница! Трудно ще минат за истински ливреи.

— Знам, че е необичайно, но ще го припишем на моята ексцентричност. Нали знаете как гледат на мен хората. Аз съм едно отнесено момиченце, което живее в приказния свят на баща си.

По дяволите, беше го яд, че се налага тя да се преструва. Най-вече, че трябва да се преструва заради него.

— Забравяте още един проблем — възрази той. — Всички тези хора погрешно ме смятат за свой герой. И ще ме наричат Улрих.

— Не, не. Погрешно сте разбрали. На всички им е ясно, че приказките не са нищо повече от приказки. Тези хора за миг не са си мислили, че вие сте Улрих. Те просто ви смятат… Тъй де, смятат ви за един от тях.

— Един от тях?

— Да, Рансъм, те с радост ще ви бъдат приятели, ако им позволите.

Приятели.

Не му трябваше приятелството на тези хора. Ала жестоката истина беше, че му трябваха слуги. Не биваше да изглежда като човек, който гние в грохналия си замък сам с иконома си. Макар че точно това правеше допреди няколко седмици.

— Дайте им шанс — прошепна тя и го целуна по бузата. Сетне слезе, за да поздрави боготворящата я тълпа. — Направете го заради мен.

Направете го заради мен.

Тази жена нямаше понятие на какви изпитания беше готов да се подложи заради нея. Много по-големи от тази клоунада.

Той бе дошъл в замъка затвор, за да изгние в него. Беше прекъснал контактите си с външния свят. И точно когато беше решил, че е изгорил всички мостове, тази жена — тази невъзможна, мила, глупава жена — пристигна, решена да „преплува рова“. Да срине преградите. Да си устрои дом. Да остане.

Ако не беше тя, тази стая още щеше да е пълна с плъхове и прилепи. Ако не беше тя, той щеше да седи небръснат и пиян в голямата зала и мрачно да брои крачките си към нищото. Ако не беше тя, той нямаше да има причина да води тази битка.

Вероятно нямаше да може да й даде титлата и състоянието си, но беше решен да се погрижи за нея.

Всичко, което правеше от тук насетне…

Беше само заради нея.