Теса Деър
Слепият херцог (23)

Глава 23

С болезнен възглас Изи разчупи ледената обвивка на страха си. Изхвърча от голямата зала и хукна нагоре по спираловидното стълбище.

— Изи!

Тя продължи да тича.

Рансъм се спусна след нея.

— Изи, спрете! Не бягайте от мен, по дяволите! Да не сте посмели втори път да ми избягате!

Замаяна, тя спря в коридора и се подпря на стената.

Той имаше право. Лейди Емили Ривърдейл бе избягала от него. Беше го направила заради нейните приказки и така бе разбила живота му.

Ако Изи не можеше да му даде друго, поне това му дължеше. Възможността да се изправи срещу нея лице в лице.

И тъй, тя спря да бяга. И се обърна да погледне истината в очите.

— Рансъм, аз… не мога да си представя как се чувствате сега.

— О, струва ми се, че можете.

Той я улови през кръста и я повлече към близката стая, която се случи обновената и неизползвана досега спалня на херцога.

Затвори вратата с ритник.

— В крайна сметка вие сте съчинили всички тези чудати истории. Следователно можете да си представите доста неща. — Докато говореше, Рансъм вървеше напред и я караше да отстъпва заднешком към леглото. — И тъй, ще можете да се поставите на мое място, да ме видите как седях там — първо у викария, сетне в странноприемницата, а после в онази задушна пивница — и бавно осъзнавах, че авторът на тези приказки не е сър Хенри Гуднайт. А вие. Вие сте били през цялото време.

Тя се удари в ръба на леглото и падна назад върху него. Херцогът се строполи с нея, заклещи я с краката и ръцете си и я притисна с тежестта си.

— И тъй, кажете ми. — Гласът му беше мрачен и дълбок като пещера. — Можете ли да си представите как се почувствах? Можете ли да назовете това горещо, силно чувство, което изпълни гърдите ми, та чак ме заболя?

— Гняв — предположи тя и й прималя.

Той поклати глава.

— Не.

— Ярост? Предателство?

— Не… и пак не. — Той прокара палец по устните й. — Беше гордост. О, моя Изи. Аз тъй дяволски се възгордях с вас, че сърцето ми щеше да се пръсне.

Сърцето й спря да бие.

— Горд с… — Тя се покашля, за да скрие риданието си. — Какво искате да кажете? Защо ще се гордеете с мен?

— Стига с тези глупости. Не се преструвайте, не и пред мен. — Той изтри сълзата й. — Гордеех се, защото вие сте написали приказките. Всичките до една.

— Да, и това означава, че всичко е станало по моя вина. Моите приказки са причина за бягството на лейди Емили. За раната и слепотата ви. За това, че сега сте на път да изгубите всичко. За всичко, за всичко съм виновна аз.

— Тогава не ми остава да кажа друго, освен… — Той бавно въздъхна. — Бог да ви благослови. Благодаря ви.

— Едва ли говорите сериозно.

— Напротив. Ако не бяхте научили онази глупава, лекомислена Емили Ривърдейл да мечтае за любов, аз самият нямаше да имам шанса да повярвам в нея. Нямаше да заживея тук. Нямаше да ви срещна. А дори и да ви бях срещнал, щях да бъда твърде високомерен и твърдоглав, че да ви допусна близо до себе си.

Той отпусна глава и зарови лице във врата й.

— Изи, аз ви дължа всичко. Вие сте моето сърце. Моят живот. Никога не ме оставяйте.

Сърцето й се изпълни.

— Никога. — Тя обви врата му и го притисна силно. — Ако само ми позволите да ви прегърна, никога няма да ви пусна.

Те се целунаха дълбоко, нежно. И бавно. Сякаш разполагаха с цялото време на света.

— Съжалявам за станалото. За глупостите, които наговорих. Държах се като кучи син. Опропастих труда ви. По-лошо, провалих плановете си.

Челото й се сбърчи.

— Какви планове?

— Ами за начало… — Той се повдигна на лакти. — Тази вечер възнамерявах да ви прелъстя в това легло.

Изи преглътна.

— Промени ли се планът?

Моля ви, кажете „не“. Кажете „не“.

— Да, промени се. — Херцогът стана и я прекрачи през кръста. — Мисля, че прелъстяването не е подходящо за случая. Мисля, че отдавна трябваше да ви погубя бурно и страстно.

През тялото й премина тръпка.

Да!

Част от нея жадуваше точно това — той да поеме в свои ръце контрола. Само този път. Откакто навърши десет, тя беше човекът, който носеше бремето на отговорността в дома на Гуднайт. През всичките тези години трескаво бе писала приказките, за да има хляб на масата и газ за лампите им. После — постоянното напрежение да не излезе истината на бял свят, вечното премерване на думите във всеки разговор, със свити юмруци и език зад зъбите. Постоянната грижа да не допусне хората до себе си, та да не би да се досетят. Защото трябваше да пази не само семейния доход, но мечтите и надеждите на хиляди.

И през цялото време беше копняла някой да се погрижи за нея. Беше мечтала за мъж, достатъчно силен да я закриля, достатъчно дързък да види истинската й същност. Да поиска да я направи своя.

Отдавна, много отдавна трябваше да я погубят дръзко и бурно.

Но това не можеше да стане тази вечер.

Когато той преплете ръце с нейните и я бутна назад в леглото, тя започна да протестира:

— Не.

— Не? — намръщи се той.

— Не така. Няма да ви позволя да ме погубите.

Тя се възползва от изненадата му, обърна се и легна отгоре му.

— Тази вечер — зарече се тя — аз ще ви погубя.

Да го погуби? Него?

Рансъм направи вял опит да възрази. Измрънка няколко несвързани думи. Ала тялото му го предаде.

— Знам, че го искате — прошепна тя и повдигна полите си, за да го яхне през средата.

Така беше. Той отчаяно искаше тя да го погуби.

Тя нямаше как да знае какво означава за него да го бутне назад, да смъкне всичките му дрехи и после… да го докосва. Да го милва. И най-вече да го целува. Да го целува навсякъде. Без да очаква компенсация или отплата. Без сделка, без нищо в замяна. Само нежността й, страстта й да се леят над него. И красивото й сърце.

Целуваше го навсякъде. Навсякъде.

Някои от местата, които избра да удостои с вниманието на устните си, му се сториха прелестни. Свивката на лакътя му. Изпъкналата му брадичка. Косматите му, мускулести прасци. А през всичкото това време меките й, чувствени коси го милваха по кожата като хиляди гальовни пръсти.

Целуна го и по устните, промушвайки езика си навътре, за да се сплете с неговия. Целуна го по бузите и слепоочията, както по здравото, тъй и по белязаното. Целуна го по нежното местенце точно под ухото, прокара език през гърдите му и…

И спря на пъпа му.

По дяволите!

Рансъм не искаше да я насилва. Но до този миг тя бе допряла устните си почти навсякъде и на члена му щукваха негови си идеи. Изпъваше се, за да го помилва тя, трепереше за целувките й. Мяташе се като вързан с вериги звяр.

— Изи.

Най-сетне тя взе члена му в ръка. Притисна устни към короната. Подтиквана от стоновете на безпомощна наслада, отново допря устни. И отново, но този път нежно го докосна с език.

— Покажете ми — прошепна тя. — Покажете ми какво да правя.

Той не успя да устои на поканата. Хвана я за косата и сви длан в юмрук; показа й как да го поеме в горещата си, влажна, прекрасна уста, как да се движи нагоре и надолу. На Изи не й бяха нужни много указания. Щом налучка ритъма, той я освободи и отпусна глава на възглавницата, отдал се на блаженството.

Тя го пое още веднъж дълбоко в устата си, а сетне, като прокара език по нежната долна страна, го пусна. Той простена в безсловесна жалба за милост.

— Готов ли сте да ви погубя? — попита тя с жарък, меден глас.

— Да — рече той през стиснати зъби. — Съвсем готов.

Тя прекрачи таза му и потърка горещите си глъбини нагоре и надолу по твърдината му. Сетне застина над него, придържайки връхчето на члена му залостено там, където той отчаяно копнееше да проникне.

Мили боже. Тя ще го довърши.

— Изи. — Кипящата страст го душеше. — Сега. Направете го сега. Имайте милост.

— Знаете думичката, която чакам да чуя.

Нима?

А, да, май наистина я знаеше. Малката му хитруша.

— Моля ви. — Той протегна ръка, вплете пръстите си в дългите, буйни къдрици и повтори: — Моля ви.

— Това е друго нещо.

Тя потъна надолу… бавно и гладко, поемайки го до основата.

Да!

Той я остави да определя ритъма. Тя се движеше по него с бавни, нежни, плаващи движения, които изцеждаха търпението му.

Когато повече не можеше да понесе това, той я улови за бедрата и започна да я движи по-бързо. По-грубо. Закотви крака на леглото и започна да се надига нагоре, пресрещайки я с тласъците си.

Тя залитна напред и нежната, подвижна топлина на гръдта й срещна неговата. Той я прегърна здраво, милеейки за всеки възглас, за всяка въздишка наслада. Сдържаше се заради нея, проникваше отново и отново, издигайки я все по-нависоко и по-нависоко, докато тя потрепери и се разпадна в ръцете му.

И когато тя се изля, той също изригна. Това бе сливане — прекрасно, съвършено — с нея. Цялата.

Божичко, обичаше я.

Привлече я към себе си, завъртя се на една страна и сгуши главата й към гърдите си. Тя се сви сладко в прегръдката му.

Той подпря брадичка на главата й.

— Искам да те питам нещо, Изи. Никога не съм искал това от друга жена. Трябва ми смелост дори да повдигна въпроса, затова, моля те, имай милост и обмисли внимателно отговора си.

— Питай.

— Изи, любима… — Той нежно я погали по косата там, където тя се разстилаше по възглавницата. — Утре ще ми направиш ли палачинки?