Теса Деър
Слепият херцог (1)

Глава 1

Името Изолда Офелия Гуднайт^[1] в голяма степен вещаеше злощастен, скръбен живот. Вгледаше ли се в съществуването си, Изи виждаше точно това. На невръстна възраст беше останала без майка. А сега и без баща. Без петак. Без другари.

Но никога без надежда.

Поне засега.

Поне не съвсем.

Защото името Изолда Офелия Гуднайт загатваше и за любов. Неповторима, злочеста, всепоглъщаща любов. И откакто се помнеше, Изи все чакаше — с топяща се вяра и нарастващо нетърпение — началото на този етап от живота си.

Щом поотрасна дотолкова, че да осмисли майчината си смърт, Изи взе да се утешава с мисълта, че дори това е част от приказния й епос. Приказните героини до една бяха без майка.

Когато папа̀ затъна в дългове и те останаха без прислужница, тя си повтаряше, че робският труд някой ден ще й се отплати. Та кой не знаеше, че Пепеляшка е търкала пода с парцал, преди да спечели красивия принц.

Още преди да навърши петнадесет, те се позамогнаха благодарение на успеха на книгите на папа̀. От принца все така нямаше и помен, но животът беше пред нея. Изи се успокояваше, че ще израсте и възголемичкият й нос вече няма да бие на очи, а къдриците й най-сетне ще се укротят.

Нито тя порасна, нито къдриците й се усмириха. И грозното патенце си остана грозно и патенце.

Седемнадесетият й рожден ден отмина, без да убоде пръста си на вретеното.

На двадесет и една, някъде на пътя между Мейдстоун и Рочестър, животът я принуди да приеме горчивата истина: бандитите в реалността не бяха нито дяволити чаровници, нито лукави хубавци. Те искаха пари, и то бързо, и Изи трябваше да е благодарна, че не поискаха нея.

Една по една, тя се бе отказала от наивните си мечти.

Ненадейно миналата година баща й почина и приказките окончателно пресъхнаха. Скоро след това свършиха и парите. За първи път Изи бе на ръба на истинско отчаяние.

Мечтите й да срещне любовта повехнаха. Беше готова да се задоволи с насъщния. Що за приказка заслужаваше една обикновена, осиромашала, двадесет и шест годишна жена, която никой никога дори не бе целувал?

Ето тази.

Тя стисна писмото. То стоеше пред нея, черно на бяло. Последната й надежда. С мъка отпусна пръсти от страх да не би листът да се превърне в пепел.

Уважаема госпожице Гуднайт,

В качеството ми на изпълнител на завещанието на граф Линфорт, мой дълг е да ви известя за смъртта му. Според неговата последна воля той оставя на вас — и на всяка от кръщелниците си — малко наследство. Моля, заповядайте на двадесет и първи юни в замъка „Призрак“, близо до Улингтън в графство Нортъмбърланд, за да уредим подробностите.

Ваш:

Фредерик Трент, лорд Арчър

Малко наследство. Надали ще има и стотина лири. Но дори двадесет щяха да й паднат като от небето. Беше останала почти без пари.

Когато Призрачният замък изникна на хоризонта, Изи преглътна тежко.

Още отдалече той изглеждаше мрачен. Смесица от разнородни бойни кули и лъкатушещи, назъбени стени стърчаха насред зелените хълмове. Запуснатият парк беше обрасъл в диви, гъсти храсталаци и когато замъкът най-сетне се показа, Изи се бе свила тревожно в сянката му.

Замъкът внушаваше страх.

Зловещ.

Неприветлив.

Сякаш всеки момент се канеше да се хвърли отгоре й.

— Пристигнахме, госпожице. — Кочияшът беше завладян от същото мрачно разположение на духа като Изи. Той дръпна поводите на впряга си пред каменната постройка на вратаря, която се намираше на известно разстояние от самата крепост.

Мъжът помогна на Изи да слезе от каретата, вдигна яката на палтото си и свали багажа й — един-единствен стар куфар. Пренесе го до каменните стъпала на старата постройка, върна се с отривисти крачки, мушнал ръце в джобовете си. Покашля се. И зачака.

Изи му беше платила още в Улингтън — никой нямаше да се съгласи да я докара, без предварително да получи пари в брой — но той очакваше допълнителен израз на благодарността й. Тя измъкна шест пенса от кесията си. Монетите се бяха стопили и вече даже не дрънчаха.

Кочияшът прибра парата в джоба си и докосна шапката си.

— Как казахте, че ви е името, госпожице?

— Гуднайт. Госпожица Изи Гуднайт.

Тя почака да види дали му е известно. Повечето начетени хора в Англия биха го разпознали, а също и голяма част от домашната прислуга.

Кочияшът изсумтя:

— Да го знам, в случай че се появи някой и пита за вас. Ако вземете, та изчезнете.

Изи се засмя. Почака и мъжът да се засмее.

Той остана сериозен.

Скоро от кочияша, екипажа и каретата остана само заглъхващото хрущене на колелата по пътя.

Изи взе куфара си и тръгна. Каменен мост я преведе над някогашен ров, от който сега беше останала тинеста, зелена мътилка.

Преди да предприеме пътуването си, тя се бе поровила да прочете нещо за замъка „Призрак“, но намери само, че в древността тук е живял херцогът на Ротбъри.

Но сега замъкът пустееше. Прозорците зееха без стъкла. Вътре беше тъмно. Металната решетка, която при спускане затваряше входа, липсваше и на нейно място нямаше нищо. Ни врата, ни порта.

Тя прекоси прохода и излезе на открития централен двор.

— Лорд Арчър? — Гласът й заглъхна. Тя опита отново. — Лорд Арчър, тук ли сте? — Този път зовът й отекна силно в каменните плочи. Ала отговор не последва.

Беше сама.

Замаяна от необичайната обстановка и глада, Изи затвори очи. Едва си пое дъх.

Не бива да припадаш. Само наивните глупачки и охтичавите дами губят съзнание, а ти не си нито от едните, нито от другите.

Заваля. Едри, тежки капки летен дъжд, от онези, които винаги смътно й се струваха разгулни и покварени. Малки тумбести пияници, летните капки дъжд валяха със сподавен смях и се разбиваха ликуващо в земята.

Изи се намокри, но възможността да подири подслон в някой от мрачните сводове засега не я блазнеше.

Някакво шумолене я накара да подскочи и тя се завъртя. Само гарван, който размаха криле и отлитна. Видя го да прелита над замъка, после птицата се изгуби.

Младата жена се позасмя. Наистина. Идваше й в повече. Огромен, необитаем замък, дъжд, а сега и гарвани? Някой й бе скроил жестока шега.

В този миг Изи зърна в другия край на двора мъж, който стоеше под един мрачен свод.

Ако и той беше шега, то тя не беше жестока.

В природата съществуваха неща, чиято красота се дължеше на деликатния им строеж или на сложната им симетрия. Цветята. Рапаните. Крилцата на пеперудите. Но съществуваха и други, чието великолепие се коренеше в необузданата им сила и отказа им да бъдат опитомени. Заснежените планини. Тътнещите буреносни облаци. Рунтавите, острозъби лъвове.

Силуетът на мъжа пред нея? Съвсем определено той принадлежеше към втората категория.

Точно като вълчака, седнал в краката му.

Не може да е вълк, рече си тя. Сигурно беше някаква порода куче. Тези животни отдавна бяха избити. Последният вълк в Англия беше изчезнал още преди няколко столетия.

Но пък… човек би си помислил също, че отдавна не се раждат и мъже като този.

Той премести тежестта си от единия на другия крак и слаба полегата светлина разкри долната половина на лицето му. За миг Изи зърна голяма, чувствено изсечена уста. Четвъртита челюст, черни бакенбарди. Въздълга коса докосваше с краищата си яката му. Тоест, щеше да я докосва, ако мъжът имаше яка. Под палтото си той беше само по риза, разкопчана на врата. Бричовете от еленска кожа обгръщаха стройните му хълбоци, мускулестите му бедра… а оттам краката му се скриваха в чифт избелели, прашни войнишки ботуши.

О, мили боже! Изи изпитваше ужасна слабост към всеки чифт ботуши, видели широкия свят. Те я караха отчаяно да жадува да узнае всяко кътче, където са били.

Сърцето й заблъска. И от това главата й още повече се замая.

— Вие ли сте лорд Арчър? — попита тя.

— Не. — Отговорът беше тих, неумолим.

Звярът в краката му заръмжа.

— О! А-ами лорд Арчър тук ли е?

— Не.

— Вие ли сте пазачът? Скоро ли го очаквате?

— Не. И не.

Насмешка ли долови в гласа му?

Тя преглътна тежко.

— Получих писмо. От лорд Арчър. Поиска да се срещнем тук на днешната дата по някаква работа във връзка с имота на починалия граф Линфорт. Изглежда, ми е оставил малко наследство. — Тя му подаде писмото с трепереща ръка. — Ето. Бихте ли желали сам да го прочетете?

Широката уста се изви в единия край.

— Не.

С цялото хладнокръвие, което успя да събере, Изи отдръпна ръка и прибра писмото в джоба си.

Мъжът облегна рамо на стената.

— Няма ли да продължим?

— Какво?

— Играта. — Ниският му глас сякаш пропълзя по каменните плочи и премина като тръпка нагоре през ходилата й. — Дали не съм някой руски принц? Не. Жълтото ли е любимият ми цвят? Не. Ще имам ли нещо против да влезете вътре и да свалите подгизналите си дрехи? — Гласът му стори невъзможното. Слезе още по-ниско. — Не.

Той вече открито й се подиграваше.

Изи стисна куфара до гърдите си. Не искаше Снежинка да се измокри.

— С всичките си гости ли се държите така?

Глупачка. Тя се прокле и се приготви за поредното тихо, насмешливо „не“.

— Само с хубавиците — рече той.

О, божичко! Трябваше в началото да се досети. Умората и гладът бяха замъглили разсъдъка й. Тя почти успя да повярва в замъка, гарваните, внезапната поява на високия, смугъл красавец. Но флиртът му с нея?

Сигурно халюцинираше.

Дъждът шибаше, нетърпелив да се излее от облаците върху земята. Изи гледаше как капките отскачат звънливо от каменните плочи. Всяка от тях подкосяваше силата в колената й.

Стените на замъка се завъртяха пред очите й. Причерня й.

— Аз… Простете ми, аз…

Куфарът тупна на земята.

Звярът изръмжа насреща му.

Мъжът излезе от сенките.

А Изи изгуби съзнание.

Момичето се свлече тежко върху мокрите плочи.

Рансъм трепна пред тази ирония. Въпреки всичко, което се бе случило, жените все така припадаха в краката му. По един или друг начин.

С тих глас той даде команда на Магнус. Щом кучето приключи проучването с мокрия си нос, Рансъм го отстрани и сам се зае да огледа тялото.

Прекара ръце по купчината отпуснати крайници. Мокър муселин, износени ботуши. Малки ръце, тънки китки. Слабичко девойче, цялото като че само рокля и коса.

Но, господи, каква коса! Гъста, къдрава, дълга!

Мъжът почувства топлия й дъх върху ръката си. Плъзна ръка по-надолу, търсейки пулса на момичето.

Докосна с длан леко закръглената, налята гръд.

Нещо се надигна у него и премина неканено през тялото му. Не похот, просто мъжки интерес. Явно, че ще се наложи да спре да мисли за нея като за „момичето“. Това категорично беше „жената“.

Рансъм изруга. Не му беше до гости. Още по-малко до гости от женски пол. Госпожица Пелъм, дъщерята на местния викарий, му стигаше. Почти всяка седмица тя го навестяваше в замъка, за да му чете проповеди и други подобни щуротии. Но когато се изкачи по обления от слънце хълм, преметнала кошница с добри дела през едната си ръка, госпожица Пелъм поне бе дошла с очакването да открие мъж развалина, небръснат и целия в белези. И като крайно разумно момиче припадна пред гледката.

Жената, свита върху каменните плочи, не бе очаквала Рансъм.

Беше споменала нещо за някой си лорд Арчър, но какво? Някъде у нея имаше писмо, което обясняваше всичко, но точно сега не му беше времето. Трябваше да я внесе вътре. Да я сгрее, да й направи чай, в който да капне малко уиски и мляко.

Колкото по-скоро дойдеше на себе си, толкова по-скоро щеше да си замине.

Той повдигна подгизналото й, безжизнено тяло и се изправи. Намести тежестта й в ръцете си и се заизкачва по стълбището.

Започна да брои стъпалата. Пет… шест… седем…

Щом стъпи на осмото стъпало, тя се размърда в ръцете му. Той застина, готов за неприятности. Жената беше припаднала, щом го зърна. Ако дойдеше на себе си, докато той я носеше на ръце, навярно щеше да издъхне от шока. Или да му пръсне тъпанчетата с вика си. Само това му липсваше — да му увреди слуха.

Момичето измрънка тихо, но не се надигна. Напротив, стори нещо далеч по-лошо.

Свря се в него.

Изви се на една страна, сви се в прегръдката му и потърка бузата си в гърдите му, търсейки топлина. Издаде тих, дрезгав стон.

Онова нещо отново се надигна и премина през него. Той спря за миг, предавайки се на неочакваното нахлуване, и чак след това продължи нагоре.

Проклети да са боговете! Единственото нещо, което Рансъм искаше по-малко и от припаднала жена. Жена, която да се вре в него. Откакто бе ранен, започна да обича уединението. И хич не държеше някой да се вре в него, благодаря. Имаше си куче.

Кучето вървеше пред мъжа, когато той изкачи стълбището и сви към салона на замъка. В това помещение, така да се каже, беше разположил лагера си. Тук спеше, тук се хранеше, тук пиеше… проклинаше и пак тук размишляваше. Икономът му, Дънкан, все го караше да отвори и другите стаи в замъка, но Рансъм не виждаше смисъл.

Той положи момичето — жената — върху грохналия диван, натъпкан с конски косми, и го избута до огъня. Крачетата изскърцаха по каменния под. Мъжът почака да види дали тя ще се размърда.

Нищо.

Той лекичко я разтърси за рамото.

Нищо.

— Събуди се — изрече високо. — Виж. Лорд Арчър е дошъл.

Нищо.

Рансъм придърпа един стол и седна до нея. След миг отново скочи и закрачи. Двадесет и три крачки до най-левия прозорец, после обратно. Рансъм имаше своите силни страни, но търпението не беше сред тях. Бездействието го превръщаше в зъл, раздразнителен звяр.

Щом Дънкан се завърнеше, щеше да го прати за лекар. Но дотогава можеше да минат часове.

Магнус заскимтя и завря носа си в ботушите му.

Рансъм отпрати кучето на чергата до огъня. Сетне клекна до дивана и допря ръка във врата на жената. Плъзна я надолу по гладката, деликатна колона, докато пръстите му напипаха пулса й. Сърцето й биеше слабо и бързо като на зайче. По дяволите!

Тя изви глава и намести бузата си в дланта му. Ето на̀, отново си вреше лицето в него. От допира във въздуха се разнесе нежен женски аромат.

— Прелъстителка — измърмори той горчиво.

Щом му бе писано на прага му да се свлече гальовна жена, не можеше ли поне тя да смърди на оцет и пожълтяло сирене? Не, на него му се падаше жена, чиято кожа ухаеше на розмарин и помада.

Той притисна с палец мократа от дъжда буза.

— За бога, жено. Събуди се!

Дали пък не се е ударила в каменните плочи? Той мушна пръсти в повдигнатата й нагоре коса и взе да вади фуркетите. Имаше най-малко две-три дузини и с всяка следваща косата ставаше все по-буйна. По-гневна. Къдриците се усукваха между пръстите му, възпрепятстваха движенията му. Когато най-сетне се увери, че черепът й не е засегнат, той бе готов да повярва, че косата е жива. И гладна.

Черепът й беше цял, не беше подут. А тя все още не бе издала и звук.

Може би имаше рана нейде по тялото. Или пък корсетът я стягаше твърде много.

Имаше само един начин да се разбере.

Рансъм въздъхна сърдито, изхлузи палтото си и запретна ръкави. Превъртя жената на една страна, отметна хищническите й коси настрани и се зае да разкопчае роклята на гърба й. Отдавна не му се бе налагало, но имаше неща, които един мъж не забравя. Разкопчаването на рокли беше едно от тях.

Как да развърже корсажа й, беше другото.

Щом измъкна връзките от прорезите на корсажа, той усети как гръдният й кош се разширява под дланите му. Жената се размърда и с дрезгав глас въздъхна чувствено.

Рансъм застина. Онова… нещо… пак се надигна, запулсира в жилите му и този път той нямаше как да го отпъди като някаква глупава нежност.

Това беше чист, обикновен копнеж. Твърде дълго бе останал без жена в обятията си.

Мъжът отпъди желанието. С резки, делови движения той свали ръкавите надолу по ръцете й, като едновременно с това опипваше за счупени кости. Сетне смъкна корсета до кръста й. Не можеше да я остави да лежи с подгизналите дрехи, защото щеше да се простуди.

Заслужаваше да получи големи благодарности за това, когато жената се събудеше, но нещо му подсказваше, че няма да стане така.

Изи изведнъж дойде на себе си.

Намираше се вътре. В замъка. Подобно на древни дървета наоколо й се издигаха колони и се извисяваха нагоре, за да подпрат сводестия таван на огромната, просторна зала.

Тя се огледа и забеляза мебелите, които бяха в различен стадий на разпад. В отсамния край на залата имаше грамадно огнище. Ако в него не гореше буен огън, Изи беше сигурна, че ще може да застане вътре напълно изправена. Пламъците в камината не лапаха цепеници и пънове, а цели стволове на дървета.

Тя лежеше на прашен, неравен диван. Грубо вълнено одеяло покриваше тялото й. Надникна под него и се сви. Бяха й смъкнали роклята, корсажа, долната фуста и ботушите. Беше останала само по чорапи и риза.

— О, мили боже!

Тя докосна разпуснатата си коса. Леля й Лилит беше права, когато едно време все й натякваше през летните ваканции в Есекс. „Няма значение, че никой няма да те види — писукаше тя. — Винаги, винаги носи чисти чорапи и риза. Никога не знаеш кога ще те срещне случаят.“

О… мили… боже! Изведнъж си спомни всичко. Дъждът… прималяването…

Изи вдигна очи и го видя.

Случаят.

— Будна сте — рече той, без да се извръща.

— Да. Къде са вещите ми?

— Куфарът ви е на две крачки от входа, вдясно.

Изи изви врат и зърна куфара точно там, където беше казал мъжът. Той беше затворен и не шаваше. Снежинка сигурно е заспала. Слава богу.

— Роклята ви е там. — Той посочи към огъня, където просната върху високите облегалки на две кресла роклята съхнеше. — Фустите ви са на масата отсреща, а корсетът е върху другия д…

— Благодаря ви. — На Изи й идеше да умре от срам. Не стига, че беше припаднала в краката на красивия непознат, ами сега трябваше да го чуе как изброява долните й дрехи? Тя притисна одеялото до гърдите си. — Не биваше да си правите труда.

— Вие се нуждаехте от въздух. А аз трябваше да се уверя, че не кървите и нямате нищо счупено.

На Изи не й стана ясно защо това бе наложило да я разсъблече по бельо. Един бърз поглед би му стигнал да види, че не кърви.

— Болна ли сте? — попита я той.

— Не. Поне така мисля.

— Дете ли носите?

Внезапният й смях стресна кучето.

— Категорично не. Аз не съм от жените, на които им прилошава, кълна ви се. Просто днес почти не съм слагала залък в устата си. — Нито вчера, нито онзи ден.

Гласът й беше дрезгав и пресипнал. Сигурно се разболяваше. Това би обяснило припадъка й.

През целия разговор домакинът й остана пред огнището с гръб към нея. Палтото му бе възтесничко в раменете, но на кръста висеше свободно. Може би неотдавна беше изгубил от теглото си. Но и така пак беше добре сложен и строен. Тялото му много приличаше на просторната зала наоколо. Малко занемарена може би, но внушителна и здрава в основата си.

А гласът! Ох, това вещаеше опасност.

Изи не можеше да реши кое я тревожи повече: дали това, че този потаен, красив непознат се бе отнесъл крайно свободно с личността й, като я бе внесъл на ръце, свалил корсета й, разпуснал косата й, за да я остави само по бельо? Или пък че тя някак бе проспала всичко?

Погледна пак крадешком мъжа, чийто силует бе обгърнат от светлината на огъня.

Второто. Определено второто. Най-вълнуващият четвърт час в живота й, а тя го бе проспала в несвяст. Изи, глупачке!

Но макар че не помнеше как е била внесена отвън от дъжда, тялото й сякаш имаше своя памет и тлееше под ризата от докосването на силни ръце, отпечатало се върху кожата й.

— Благодаря ви — рече тя. — Много мило от ваша страна, че сте ме прибрали на сухо.

— Има чай. Отляво на вас.

На масата до дивана седеше нащърбена чаша с димяща течност — отляво, както беше казал мъжът. Тя я взе с две ръце, остави топлината да сгрее дланите й, а сетне отпи дълга и живителна глътка.

Огън премина през гърлото й.

Тя се закашля.

— Какво е това?

— Мляко. И малко уиски.

Уиски? Тя пак отпи — не беше в положение да капризничи. Ако човек подходеше с нужното внимание, чаят не беше толкова лош. Докато отпиваше, някаква първична, тъмна топлина се разля из тялото й.

На същата маса Изи откри и малък комат хляб и прегладняла, лакомо го загриза.

— Кой сте вие? — попита тя между хапките. Леля Лилит би се възмутила от обноските й.

— Аз съм Ротбъри. Намирате се в моя замък.

Изи с мъка преглътна. Нима този мъж твърдеше, че е херцогът на Ротбъри? Това беше прекалено, за да му повярва. Херцозите си имаха слуги, които да им сервират чай и да им подбират подходящи дрехи.

Господ да й е на помощ! Беше попаднала в ръцете на луд.

Изи притегли одеялото към себе си. Въпреки подозренията си не желаеше да рискува, като го предизвика.

— Не знаех — рече тя. — Трябва ли да се обръщам към вас с „Ваша милост“?

— Не виждам смисъл. Надявам се, че след няколко часа ще ме наричате „Онзи клет човек с ужасни обноски, на когото сте досадили един дъждовен следобед, а сетне завинаги сте оставили на мира“.

— Не искам да ви създавам главоболия.

— Красивите жени неизменно носят главоболия. Все едно дали го искат, или не.

Нова шега. Или нова проява на лудост. Изи не знаеше кое от двете. Знаеше само, че не е никаква красавица. Все едно колко си щипеше бузите и прихващаше назад буйните си къдрици. Пак си оставаше невзрачна и толкоз.

Ала този мъж съвсем не беше обикновен. Тя го проследи с поглед, докато той хвърляше още дърва в огъня, дебели колкото бедрата й, сякаш бяха тресчици.

— Аз съм госпожица Изолда Гуднайт. Може би сте чували името.

Той побутна огъня с ръжена.

— Трябва ли да съм го чувал?

— Баща ми беше сър Хенри Гуднайт, учен и историк, но хората го знаеха най-вече като писател.

— Това обяснява защо не ми е известен. Аз не чета.

Изи погледна към сводестите прозорци. Свечеряваше се. Издължените сенки я безпокояха, а също и това, че все още не бе зърнала лицето на домакина си. Тревогата й растеше и тя ставаше все по-нетърпелива да го разгледа, да надзърне в очите му. Трябваше да знае що за човек държи живота й в ръцете си.

— По всичко личи, че лорд Арчър няма да пристигне скоро — осмели се да подхвърли тя. — Може ли да запалим една-две свещи, докато чакаме?

След като помълча, намусен, мъжът взе една клечка, запали я от огъня и като внимателно закриваше пламъка с длан, я вдигна до свещта, закрепена над камината.

Тази задача му причини необичайни трудности. Фитилът се запали, но той продължи да държи клечката, докато тя прегоря и го опари. Той изруга под нос и тръсна клечката.

— Съжалявам, че ви причинявам неудобство. Просто аз… — Защо ли му признаваше това? Може би изпита угризение, задето той се опари заради нея. — Не обичам тъмнината.

Мъжът се обърна към нея със свещта. Единият край на устата му увисна като блюдото на везна, натежало от ирония.

— И аз все още не мога да свикна с нея.

Пламъкът хвърли златисто сияние по лицето му. Изи се сепна. Изваяните му благородни черти потвърждаваха знатния му произход. Но на лицето му имаше нещо, което разказваше съвсем друга история.

Дълбок, неравен белег прорязваше челото му до слепоочието, за да свърши в полумесец върху дясната му буза. Пламъкът на свещта проблясваше колебливо, но очите на мъжа останаха широко отворени.

Естествено!

Изведнъж Изи разбра всичко. Най-сетне нещо в този ден намери своето логично обяснение.

Всичко си дойде на мястото.

Сумрачната зала, отказът му да прочете писмото й, опипването на тялото й за контузии. Многократното споменаване на хубостта й въпреки изобилните доказателства за противното.

Херцогът беше сляп.