Теса Деър
Слепият херцог (5)

Глава 5

Изи бе отгледана с вярата, че „моля“ е вълшебна дума.

Но беше излъгана.

Явно вълшебната думичка беше „вечеря“. В допълнение към нея думите „вана“ и „удобна стая“ имаха свое собствено очарование. Произнесени в бърза последователност, те имаха силата на магическо заклинание. Изи не можа да откаже.

— Надявам се тази вечер това да свърши работа. — Дънкан я въведе в малка и оскъдно обзаведена стая. — Знам, че е мизерна, но това е единственото прилично легло в замъка. Тук спя аз.

— Много щедро от ваша страна да ми го преотстъпите. — И колко необичайно, че е единственото. — Херцогът няма ли си стая?

— Не. — Дънкан въздъхна, издавайки, че този факт е повод за чести препирни. — Той спи в залата.

Изи огледа иконома. Беше слаб, източен мъж, с черни коси, посивели по слепоочията. За разлика от херцога, носеше изчеткано черно сако, чист шал и лъснати ботуши.

— Значи, вие сте икономът на Ротбъри?

— Да. При все че казвам това с горчивина, когато видът му е тъй преднамерено немарлив. Неловко е.

— Откога живеете тук?

— От седем месеца, госпожице. Седем дълги месеца.

Божичко. Седем месеца бяха много време.

— Какво се е случило? — попита тя. — Как е бил ранен херцогът?

— Госпожице Гуднайт, аз служа на семейството още преди раждането на Негова милост. Дългът и честта ми налагат да избягвам сплетните по адрес на господаря ми.

— Да, разбира се. Простете волността ми. Но трябваше да ви попитам.

Изи си помисли, че ще се наложи сама да измъкне разказа от херцога.

С няколко курса до долния етаж Дънкан качи куфара й, както и поднос с проста, но обилна вечеря, кана с топла вода и леген.

— Боли ме, госпожице Гуднайт, че не мога да ви предложа по-изискана стая.

— Моля ви, не се тревожете. Тук е чудесно. — Всичко беше чудесно в сравнение с онази стая на ужасите с прилепите.

— Толкова е досадно. След като месеци наред отхвърлят всичките ми опити да изпълнявам безукорно службата си, най-сетне имаме гостенка в замъка „Призрак“. Гостенка, която заслужава голям апартамент и вечеря от седем блюда. — Той снижи гласа си до ненужен шепот. — Вие сте онази госпожица Изи Гуднайт, прав ли съм?

Тя кимна.

— Учудена съм, че сте чували за мен. Херцогът не беше. Каза ми, че не чете.

— О, съвсем вярно. И преди не четеше. Нито пък аз. Ходих на училище само една година. Но икономката ни четеше историите на баща ви в отделението за слугите. Сенчестият рицар? Кресида и Улрих? Можете ли да ми кажете нещо?

Тя тъжно поклати глава.

— Не.

— Простете ми волността. Но трябваше да ви попитам.

Тя се усмихна. Всички имаха тайни.

— Разбирам.

Мъжът излезе и затвори вратата след себе си.

Останала сама, Изи се разположи удобно.

Естествено, за Снежинка тук беше все едно е умряла и душата й се е пренесла в рая. Замъкът с готовите си припаси от гризачи бе за малкото зверче като престой в най-изискания лондонски хотел.

Докато се събличаше и сплиташе косите си, Изи си припомни докосването от ръцете на херцога. Вълнуващото неспокойствие на телата им, когато залегнаха, за да се скрият от прилепите.

Усещането и в този час още гореше у нея.

Той не те харесва, рече си тя. Просто бе поискал да я сплаши, пък и всеки флирт от негова страна се основаваше на заблуда. Ако не беше сляп, той нямаше да й обърне внимание.

Преди да си покачи в тясното легло, с кремъка си Изи запали къса и дебела свещ, сетне покапа восък и я закрепи на пода.

Чакаше я студена, самотна нощ. Тя стисна зъби, за да я понесе.

Беше получила акта за собственост върху замъка. Сега трябваше да заяви правата си и да спечели мястото си на негова господарка. И щеше да го стори. Освен дрехите и чифт перлени обеци като зрънца, които леля Лилит й бе оставила, замъкът „Призрак“ беше първото нещо на стойност повече от една-две лири, което Изи бе имала.

Тя нямаше да се откаже от него.

Тази вечер нито прилепите, нито плъховете, нито раненият херцог щяха да я уплашат.

Ала от тъмното нямаше как да избяга.

Детинско беше да се страхува от тъмнината. Изи беше голяма жена и това й беше ясно. Разбираше го с ума си, усещаше го с душата си. Но под лъжичката, о, под лъжичката все нещо я стягаше. А също и в сърцето, което я събуди с такова силно туптене, сякаш някой блъскаше с чук.

Объркана и потна въпреки студа, тя се изправи рязко в леглото. Свещта навярно бе догоряла. Всичко тънеше в мрак. Плътно, заплашително море от чернота без късче лунна светлина, за което да се хване.

Взираше се напрегнато във всички посоки, очите й не можеха да се закачат за отблясък или сянка, но и не спираха да сноват насам-натам. Опипа леглото за кремъка, но ръцете й останаха празни. Къде беше оставила проклетото нещо?

Как мразеше страха си! В каква глупачка я превръщаше само! Вчера сама бе пропътувала разстоянието до Нортъмбърланд, беше станала собственик на средновековен замък и не се бе уплашила от обезобразения, гневен херцог. По всички критерии трябваше да се чувства като силна жена. Но в мрака на нощта тя неизменно и винаги бе уплашеното момиченце на девет.

Далечни спомени се запромъкваха. Тя преглътна и гърлото я заболя. Сякаш часове наред бе викала.

Затрепери. По дяволите!

Изи притисна плътно коленете до гърдите си, обви ги с ръце и се сви на кълбо.

Колко ли беше часът? Надяваше се да е проспала по-голямата част от нощта, но в глъбините на душата си усещаше, че е някъде към полунощ или малко след това. Цяла вечност до разсъмване. Всяка секунда, разтеглена до безкрайност. Трябваше да седи свита тук часове наред, да се взира в мрака и да се гърчи в агонията си.

Само тази нощ — повтаряше си. — Трябва да издържиш само тази нощ. И вече край.

В този миг го чу.

Не беше стенание или вопъл на призрак. А леко, ритмично дращене. Назад, после напред.

Назад… после напред. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

О, господи!

Изи знаеше, че има избор. Можеше да се крие в стаята си и да трепери от страх до пукването на зората, без да мигне, изпълнена с отчаяние. А можеше да иде и да разбере какво дращи така. Ако наистина искаше да остане в замъка, то тя трябваше да бъде негова господарка.

С разтреперани колене излезе от стаята и пипнешком заслиза по спираловидното стълбище, докато излезе на главния коридор. Дращенето не спираше.

Тя продължи да се движи към него.

Сигурно някой клон или капак на прозорец, развяван от вятъра, каза си Изи. Това определено не е призрак. Не са змии. Не е и обесеното тяло на някой пограничен бунтовник, оставено да виси от гредата, докато месата му изсъхнат и се разложат и от него остане да се полюшва само скелетът — толкова, колкото костта на някой пръст да се влачи по пода. Издълбавайки улей в камъка след толкова векове.

Изи спря и разтърси глава. Чу гласа на баща си.

Божичко, Изи! Ти имаш най-мрачното въображение на света!

Понякога това беше благословия, ала в мрака си беше проклятие.

Тя продължи по коридора, бързайки към слабата, но обещаваща червена светлинка от залата. Там беше топло и светло. Огънят в камината сигурно още гореше — херцогът беше сложил едно малко дръвче по-рано, плюс остатъците от двата счупени стола.

Веднъж да зърне мъничко, съвсем мъничко светлина, и щеше да се успокои. Така ставаше винаги.

Тя влезе на пръсти в залата и се взря напрегнато в камината. Отгоре на полицата зърна свещник с незапалена свещ в него.

Отлично.

С тихи стъпки прекоси залата и се пресегна за свещника. Това нещо тежеше петнадесет кила най-малко. Изи се отказа от месинговия свещник, измъкна със сила свещта и я запали от огъня.

Сега вече можеше да си отдъхне. Застанала на място със светлинката си, тя цяла минута прави точно това. Диша.

— Госпожице Гуднайт.

Изи се сепна и едва не изтърва свещта.

— Вече си тръгвате? — попита той сухо. — Не можете да изкарате дори една нощ?

Тя се обърна и прибра разтвореното деколте на нощницата си. Херцогът стоеше на по-малко от пет крачки, все още бе напълно облечен. Явно не беше заспивал. И ходеше. Това трябва да е бил звукът, който чу — стъпките на Ротбъри по камъните.

— Не, аз… не си тръгвам. — Тя се помъчи да говори приповдигнато. — Не можах да заспя.

— От страх, предполагам. — Той мушна плоска бутилка в джоба на връхната си дреха.

— От вълнение — излъга Изи. — Наследих цял замък, а още не съм го разгледала. Нямам търпение да го разуча.

— Посред нощ? Върнете се в стаята си. Не може да се шляете по тъмно тук. Опасно е за вас.

Тя се приближи до него.

— В такъв случай ще ме придружите ли?

— Това също е опасно — измърмори той.

Въпреки това обаче сложи ръка на кръста й и тръгна след нея нагоре по стълбите. Най-горе тя свърна по коридора и забърза към стаята на ужасите.

— Видяхте ли? Вече объркахте пътя.

Изи замълча, решена да не признава грешката си.

— Не съм се изгубила. Разучавам.

Той изсумтя недоверчиво.

— Ще се оправя и сама. Не ме е страх от плъхове. Прилепите отлетяха засега. Освен това не вярвам в съществуването на призраци.

— А в моето съществуване вярвате ли? — попита той мрачно.

Честно казано, Изи хранеше известни съмнения. Херцогът на Ротбъри не беше обикновен човек. Дори тя, с неудържимото си въображение, не би могла да си представи личност, която поне малко да прилича на него.

Докато вървяха по коридора, ръката му остана на кръста й. Кожата й гореше под допира му.

Изи мушваше свещта си ту в една, ту в друга стая, всичките все пусти и просторни.

— Утре ще обходя внимателно замъка и ще си избера стая.

— И как предлагате да стане това? Ще ви трябват платове, мебелировка, прислуга. Аз няма да ви платя предварително нищо. А вие не разполагате с никакви средства.

Тъжна истина. Изи, естествено, беше помислила за това.

— Докато разглеждам стаите, ще опиша всички ценни предмети. Все ще има нещо за продан.

Той побърза да отрече:

— Ако имаше нещо за продан, отдавна да бяха го плячкосали. Тук няма нищо ценно. Нищо, което да заслужава да бъде спасено.

Нищо ценно? Нищо, което да заслужава да бъде спасено?

Нима той включваше и себе си в тази оценка?

Изи се обърна към него загрижена. Трепкащата светлинка на свещта танцуваше по красивата лява страна на лицето му. Но белегът от дясната остана в мрак, отдръпнал се от златистата топлина на свещта. Нощем в тъмното раната изглеждаше дори по-голяма, по-отчетлива.

Сякаш още не бе зараснала.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита го.

— Познавам всяка педя от замъка. От най-долното подземие до най-високата кула.

Малка, тъмна арка я призова вляво. Погледът й бе привлечен към нея и към свенливия шепот на стълбището отзад. Едно дребно и непослушно опашле, което се извиваше нагоре, за да се скрие от погледа й.

— Тук има арка — рече Изи. — Щом познавате замъка на пръсти, какво има натам?

— Тридесет и четири стъпала, а на върха — кръгла стая, широка около шест крачки.

— Боже! — възкликна Изи с възхищение. — Това беше много точен отговор.

— Пребройте ги сама, ако не ми вярвате.

Тя го остави и тръгна по малкото виещо се стълбище, като си светеше по пътя със свещта. Проходът беше тесен и дори Изи с тънката си талия трябваше да се катери под ъгъл. Широкоплещестият Ротбъри остана назад.

— Тридесет и едно, тридесет и две, тридесет и три…

Той беше прав. Точно след тридесет и четвъртото стъпало младата жена се озова в малка кръгла стая. Тук нямаше прилепи. Нямаше плъхове. Нямаше призраци. Само един тесен прозорец. С внимателни стъпки тя прекоси неравния каменен под и подаде глава през правоъгълния отвор.

О!

О, сърцето й.

Притисна ръка към гърдите си, сякаш да му попречи да изскочи и да тупне на земята.

Каква невероятна гледка!

Кулата се издигаше високо над замъка и предлагаше изглед, невъзпрепятстван от дърветата и хълмовете. Точно над тях едно късче от небето се бе прояснило. Изи се носеше сред звездите.

С греещата свещ в ръка тя си представи, че е звезда. Далечна. Незначителна сред множеството небесни светлици. Но точно като тях — изгаряща от огън и любов.

Странно как съзерцанието на необятната небесна шир я накара да се почувства не чак толкова самотна. Гледана много отдалеч, от някой друг свят, тя може би щеше да прилича на част от съзвездие.

— Реших — рече тя гласно, тъй че да не може да вземе думите си назад. — Моя е. Пукната пара не давам за прилепи, плъхове и призраци. Тази кула ще бъде моята стая, а замъкът — мой дом.

Херцогът, който вече беше изкачил тридесет и четирите стъпала, отиде при нея.

— За последен път — не може да останете тук.

— Защо? — тя огледа стаята. — Да не би кулата да е нестабилна?

— Не. Няма опасност стените да рухнат. Не се бойте от плъхове, прилепи и дори от призраци. — Той плъзна пръсти по стената и обиколи периметъра на кулата, докато докосна ръката й. — От мен трябва да се боите.

Той беше едър, силен мъж. Ако поискаше да я нарани, Изи нямаше да може да се защити.

Ала в душата си тя не вярваше, че той би го сторил.

Не че херцогът не би убил и муха. Но не беше пожелал да удари невестулката, а това говореше много.

— Госпожице Гуднайт, аз съм човек, живял дълго време в самота. Вие сте беззащитна, съблазнителна жена. Буква по буква ли трябва да ви го кажа? О-П-А… сен. Аз съм опасен.

Тя преглътна смеха си.

— Изрекохте го малко страшно.

— Мога да ви погубя.

Произнесе го с такъв сериозен тон, че Изи не се сдържа и се разсмя.

Челото му се свъси.

— Мислите, че се шегувам.

— О, не. Не се смея на вас. Простете ми. Не се съмнявам, че умеете да погубвате жени. Сигурна съм, че сте много изкусен в… в погубването. Експерт дори. Засмях се, защото никой никога не е заплашвал да ме погуби.

— Не мога да повярвам. С тази коса? — Той докосна шията й. — И тази нежна кожа? Та вие имате глас на изкусителка.

Всъщност Изи беше настинала и можеше да си го признае. Можеше да му каже, че има съвсем логично обяснение защо никога не бе живяла под угрозата от погубване… и то беше, че е невзрачна.

Но дали наистина беше невзрачна, тук и сега? Със слепия мъж в мрака?

Щом той е бил съблазнен…

Това не я ли превръщаше в прелъстителка?

Винаги бе завиждала на хубавиците. Не само заради хубостта им, но и защото, когато богинята, която и да беше тя, раздаваше достойнствата, красотата винаги бе свързана със самочувствието. А тя мечтаеше за него повече от всичко друго.

Той плъзна леко ръка по гърба й, отметна настрани сплетените й коси и докосна голата й шия.

Изведнъж в жилите й се разля прекрасна и опиваща мощ.

— Що за мъж няма да изпита такава жена? — Той я погали по тила. — Не вярвам, че никой не е опитал.

— Нали знаете как е — рече тя ведро. — Навярно е заради изумителната ми красота. Отблъсква ги. — Той, естествено, нямаше как да пропусне шеговития й тон. Но и дори да приемеше думите й сериозно… На кого би навредило това? — Мъжете се плашат от нея.

Той погали с палец устните й.

— Аз не се плаша.

Изведнъж дързостта й изчезна.

— Мили боже, кое време стана! Ако утре искам да приведа в ред стаята, трябва вече да се връщам в…

Капчица разтопен восък се търкулна и я изгори по ръката. Изи изтърва свещта. Пламъкът угасна още преди да е паднала на пода.

В миг кулата потъна в мрак.

Сърцето й затуптя бързо. О, по дяволите! И то точно когато изравни сили с него. Дотук беше с жената в неговите очи. Дотук беше с неговата прелъстителка. Той би й се изсмял, ако знаеше как се чувства. Как можеше това малко момиченце да поиска някой замък? Тя беше глупачка, която припадаше в дъжда, пищеше, като види прилепи, и трепереше безпомощно в тъмното.

Може би херцогът нямаше да забележи треперенето й.

Ръцете му се спуснаха към раменете й.

— Вие треперите.

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Добре съм. Изтървах свещта, това е всичко. Ще бъдете ли така добър да… — Тя преглътна мъчително. — Да ме отведете обратно до стаята ми?

— Мисля, че не.

О, боже! Сърцето й падна в петите. Той щеше да я зареже тук. Сама. В тази тясна стаичка, на края на тридесет и четирите стъпала, в злочестата и неспокойна черна нощ. Тъкмо да й е за урок.

Ала той не я остави. Просто я взе в прегръдките си.

Притисна я до себе си.

Изи не знаеше как да се съпротивлява. Тези силни ръце… те бяха единствената й опора в шеметната тъмнина. Всичко стана тъй внезапно, че й се зави свят, уплаши се.

И изведнъж…

Той я целуна.