Теса Деър
Слепият херцог (18)

Глава 18

Изи стоеше насред стаята, застинала в изумление. Стъпките на Рансъм приближаваха с гръмовен ек по стълбището.

Той нахълта в стаята, задъхан и почервенял. На челото му се бе струпал буреносен гняв и от него белегът излизаше като светкавица.

— Изи, какво има? Говорете. Ранена ли сте?

— Не. — Тя се почувства ужасно, задето го бе уплашила. — Нищо подобно.

— Кажете ми.

— Заради това е. Вие ли го направихте? Няма кой друг да е бил.

— Кое?

— Свещите. Навсякъде из стаята има свещи.

Тя се завъртя бавно в кръг. След последното й влизане тук някой бе поставил дузина стенни свещници по стените. Във всеки от тях бе запалена свещ. Освен това на тоалетната масичка имаше два свещника и един на масичката до леглото й. Броят им бе разточителен и неразумен — свещите изпълваха стаичката с достатъчно светлина, че да си съперничат с някоя звезда, а топлината им бе покачила температурата с няколко градуса.

Изи беше поразена.

Това можеше да е дело само на Рансъм. На никого другиго не беше казала.

Тя подсмръкна, за да спре сълзите си.

— Долу ме смъмрихте, че съм побутнала един стол и съм окачила палтото ви. А сетне… това? — Тя изтри очите си. — Рансъм, това не е честно. Защо сте направили нещо толкова…

— Това са само свещи.

Тя поклати глава. Той не може да не разбира, че това не са просто свещи. Това беше грижовност. Тя не му беше безразлична, той се бе погрижил за нея и това чувство й беше тъй непознато, че не знаеше какво да прави с него.

В отчаянието си Изи размаха ръце, като че можеше да го прогони. Но това не помогна.

— За бога! — Рансъм се приближи. — Придавате твърде голямо значение на всичко. Свещите са, за да ви държат тук. В стаята ви. Далеч от мен. Всяка нощ се промъквате в тъмното долу и ме будите преди изгрев-слънце. Не можех да разбера какво ви липсва тук. Опитах какво ли не. Одеяла, мангал, писалище.

Тя се хвана за врата.

— И тях ли вие сте донесли? А аз си мислех, че Абигейл…

Той поклати глава.

— Не. Знам какво си мислите и ви казвам, че нещата не стоят така. Не е това, което изглежда.

— Дано. — Тя отново обходи с поглед огряната от свещи стая. — Защото всичко изглежда… мило. Изглежда… — Тя преглътна мъчително. — О, Рансъм, толкова е романтично!

В израз на безсилие той прекара и двете си ръце през косата.

— Не е!

— Романтично е. Вие се проявявате като романтик.

— Не това беше целта ми. — Той я прегърна. — Просто… Просто исках да ви държа тук горе. — Той я придвижи заднешком, докато свивките на коленете й се опряха в ръба на леглото й. Двамата се стовариха върху постелята. — В това легло.

Той погали косата й, разстла я по възглавниците и обгърна лицето й с ръце.

— Но не можах да прозра от какво имате нужда, за да се чувствате в безопасност. Опитах всичко. Най-накрая тази вечер ми дадохте отговора. Светлина. И сега имате толкова свещи, колкото искате. Само че всичко се обърка. Защото вие сте тук в леглото. Но и аз съм тук. И господ да ми е на помощ, Изи. — Той притисна челото си в нейното, отпусна се върху нея, притисна я, сгря я. — Защото не знам как да си ида.

— Аз знам. — Тя побутна раменете му. — Аз ще ви накарам.

Тялото му се изопна.

— Нима?

— Да. Не бива да го правим. Всеки път, когато понечим да го сторим, нещо ужасно се случва. Невестулката ви ухапва, камък пада на главата ви, пропадаме в тъмна ниша с мъртвец. Ако го направим…? Един господ знае какво може да стане. Цялата кула ще рухне.

Той кимна, сякаш обмисляше внимателно чутото.

— Изи?

— Да?

— Така да бъде. — Приближи устни до нейните. — Не ме е грижа.

Така да бъде, помисли си Рансъм и я притисна към леглото. Нека бог и дяволът стоварят върху тях своите най-страшни беди.

Нека замъкът да рухне. Нека светът да свърши. Нека цялата моранглианска армия да пристигне, окичена с дрънкащи звънчета. Нищо друго нямаше значение. Само тя, той и светлината на свещите. Двамата, сплели телата си в това легло.

Няма мрак. Няма самота. Няма страх.

Но искаше да бъде сигурен, че тя няма да съжалява.

— Изи, желая ви. Чувствам необходимост да го изрека. Не за да бъда груб и шокиращ, а за да избегна двусмислието на положението. Аз — върху вас, в леглото ви. Трябва да знаете, че искам…

Изброи наум всички възможни думи. Да спя с вас, да се чифтосаме, да ви оправя, да ви опъна, да ви направя моя метреса…

— Искам да се любим, Изи. Много, много, много отчаяно.

Рансъм никога досега не бе изричал тези думи. Тя нямаше как да знае, но той знаеше.

— Аз… — Тя го погали по косата. — Аз също ви желая. Толкова много.

Свенливото й признание ускори двойно туптенето на сърцето му.

Минаваше полунощ и той беше изморен. В този час обикновено слепотата му беше пълна. Но заради всичките свещи и необичайната вечер виждаше дотолкова, че успя да различи тъмната аура на косата й върху белите постели. И най-прекрасното у нея — широката й червена усмивка.

— Толкова сте красива.

Той я завъртя настрани и започна да дърпа копчетата по гърба на роклята й. Тя бе сменила мръсната, разпрана червена коприна с една от ежедневните си одежди. Макар че копчетата бяха по-големи и материята по-послушна, пръстите му се движеха мудно. Цяла вечност му отне да разкопчае първите три-четири копчета.

— Беше по-лесно да ви съблека, докато бяхте в безсъзнание.

Тя се засмя.

— Навярно е по-лесно, когато не сте пили.

Ала Рансъм не се заблуждаваше.

Беше дяволски напрегнат. Щеше да му е за първи път от много време насам, а на нея щеше да й е за първи път изобщо.

Пък и това беше Изи и той искаше да бъде хубаво.

Изруга и за момент се отказа от копчетата.

— Изи. — Обгърна гърдите й и започна да ги притиска през роклята. — Не мога да чакам. Не сега. Нека ви дам наслада.

Той намери цепката в долните й дрехи и с буен, решителен жест разкъса плата. Изтегли я до края на постелята и коленичи на пода в краката й. Избута нагоре полите и ризата й, надипли ги на кръста й, подпъхна ръка под единия й крак и я разтвори широко.

Така. Сега можеше да я докосва навсякъде. Да я опитва навсякъде.

— Рансъм? — Тя се надигна с мъка. — Какво правите…?

Той погали с езика си ядката й.

— О. — Изи се тръшна назад. — О.

Божичко, че беше сладка. Сладка, розова, ароматна Изи.

Членът му пулсираше напразно в бричовете му. Докато я лижеше, с една ръка го освободи и започна да се докосва. Безсрамно, разгулно. Да свърши точно тук на пода, докато й дава наслада? Ето това правеше тя с него. Превръщаше го в тежко дишащ, разгонен звяр, който пукната пара не даваше за възпитанието или етикета. Но нали тя го харесваше груб и вулгарен. Сама му го беше казала.

Изи се гърчеше и извиваше върху леглото.

— Рансъм. Рансъм, сигурен ли сте, че това е…

Вдигна глава, колкото да каже:

— Да.

После премина през всички чувствителни местенца и без да бърза, се нагаждаше към нея.

Тя викаше запъхтяно името му и вкопчила се в косите му, го държеше здраво притиснат към сърцевината й. Божичко, как обичаше да го докосва по косата.

Той удвои усилията си, прекара език по всичките й гънки, а сетне се върна към набъбналата пъпка на билото на вагината й и засмука силно, стрелкайки език напред-назад.

Тя потръпна и простена, изви се нагоре и се разтърси конвулсивно.

Да. Да!

Излей се за мен. За мен и за никого другиго.

На върха на екстаза й той пъхна език в нея, трябваше да го направи, да проникне по някакъв начин. Да я притежава. Най-съкровените й мускули се свиха в конвулсии и го притеглиха навътре. Молеха се за още.

Той побърза да легне до нея, намествайки се в люлката на разтворените й бедра. Членът му се опря в меката, росна топлина на влагалището й. За секунди можеше да проникне в нея.

Но щом веднъж го стореше, връщане назад нямаше да има.

Той притисна глава в рамото й и въздъхна тежко.

— Рансъм? — Тя се надигна на лакът. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не знам. Вие трябва да решите.

Изи го погледна със замъглени очи — последица от тази красива, красива наслада. Нали точно сега нямаше да размисли. Широката, гладка главица на члена му лежеше на бедрото й — твърда, пламтяща, нетърпелива.

— Достатъчно пиян съм, за да повярвам, че това е най-хубавата мисъл, която ми е хрумвала от много време насам. Но не съм толкова пиян, че да не спра, ако вие не мислите същото.

Тя беше трезва и разбираше, че може би това не беше благоразумно. Ала при все това нещо в нея й се струваше съвсем на място. Не беше хладно, бездушно желание на плътта. Те четяха сърцата си. Тя беше на път да се влюби в него, а той бе тъй грижовен. Дори никога да не си го признаеше с тези думи, доказателството огряваше стаята.

Пък и момиче като Изи не можеше да си позволи разкоша да бъде придирчива към нощите си на дива страст.

Или тази вечер, или никога.

— Не искам да спираме — рече тя.

— Слава богу! — рече той с облекчение и задърпа копчетата и връзките. Пръстите му се движеха по-леко сега. — За миг си помислих, че опитът ми за приличие ще се завърне и ще ме захапе. Обикновено така става.

— Приличие ли? — Тя измъкна едната си ръка от роклята. — Ще бъда ужасно разочарована, ако се покажете благоприличен. Очаквам от вас да бъдете дяволски безбожен.

Той освободи гърдите й и ги засмука.

— Ще се постарая да бъда истински дявол. Скоро не ми се е случвало.

Колкото и време да беше минало, той не бе забравил как да накара една жена да се извива от страст.

Притисна пръст в нея. Сетне към първия добави още един, разпъна я в остра, прелестна пълнота.

— Рансъм… побързайте. Не искате ли…

Той притисна длан към хълма й, потърка я точно там, където искаше, а в това време задвижи пръсти навън и навътре. По-надълбоко и още по-надълбоко. Не след дълго тя започна да се надига, за да пресрещне тласъците му.

Той се приведе и засмука зърното й, а тя простена под прекрасния огън в устата му.

— Да — измърмори той победоносно. И започна да описва безмилостно кръгове с езика си и сладостната болка между бедрата й растеше отново.

Той извади пръстите си и се опря на колене. Измъкна ризата през главата си и я захвърли настрана, а сетне разкопча останалата част от бричовете си. Изи си помисли да му предложи помощта си, но той явно не се нуждаеше от нея.

Когато борбата с дрехите свърши, Рансъм се върна гол при нея на леглото. Целуваше я благоговейно по шията, гърдите, коремчето. Изи се почувства като богиня, издигната в култ.

Сетне той слезе между краката й и разтвори с крака широко бедрата й.

— Почакайте. — Тя го погали по раменете и гърдите, обследвайки твърдите, изваяни контури. — Аз… — Едва не изгуби кураж. — Искам да ви видя. Да ви докосна.

Той седна назад в безмълвна покана.

Изи погледна. И ето го и него, в цялото си великолепие. Тъмнокръвен, горд, тревожно голям. Подал се из черния гъстак от косми, напиращ към нея.

Изи изобщо не знаеше какъв е протоколът, когато се запознаваш с необуздания полов орган на мъж. Дали да протегне ръка и да се здрависа с него? Да го докосне с пръст по върха? Да произнесе учтиво „приятно ми е“?

Най-накрая реши да поиска напътствие. Сложи ръката си в тази на Рансъм.

— Покажете ми как да ви доставя наслада.

Той простена само от думите й. Взе ръката й и уви пръстите й в основата на члена си. Сетне я поведе, за да й покаже как да го докосва, нагоре и надолу. Харесваше й да го усеща в ръката си. Нежната кожа се плъзгаше по коравата плът отдолу. Тя любопитно прокара пръст по върха му и с възхита установи, че е копринено гладък и чувствителен.

Той стисна ръката й и не й позволи да продължи с разглеждането.

— Нещо нередно ли направих? Има ли още нещо, което трябва да сторя?

— Нищо нередно — прошепна той, сплете пръсти с нейните и притисна ръцете й отново към леглото. — Нищо повече. Съвършена сте. Просто стойте тук. Бъдете себе си. Прекрасна, прекрасна Изи.

Тя почувства как гладката, широка корона на члена му пулсира в преддверията й.

В следния миг проникна в нея.

Тя извика. Не можа да сподави стона си.

— Заболя ли ви?

Тя прехапа устна.

— Малко.

— Съжалявам. — Той се тласна напред и потъна по-навътре с два сантиметра. — Много съжалявам.

Тя се задъхваше. Той бе тъй чужд и… и невъзможно огромен в нея.

— Ще го направя бавно. — Целуваше я по устните. Тя усети вкуса на уиски. — Но в един миг повече няма да мога и тогава ще започна да се движа грубо и бързо. Ще се извиня сега. Тогава думите ще са отвъд мен.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Разбирам.

Всъщност не разбираше, но реши, че постепенно ще разбере. Все още се мъчеше да привикне с усещането, че той е в нея. Пълнотата, разпъването, огънят. Той започна да се плъзга леко навън и навътре и всеки път потъваше още малко по-дълбоко. Най-сетне тялото му се опря в нейното, застина там за миг, сетне отново се отдръпна и започна отначало.

Скоро болката от сливането им постихна и тя се наслаждаваше на докосването на твърдото му мъжко тяло до нейното. Краката му, груби от космите и плътни от мускулите, се търкаха в чувствителната вътрешност на бедрата й. Гърдите му се притискаха в нейните.

Усещането вече не беше тъй неприятно. Даже й харесваше.

Той се повдигна. Лицето му се изкриви.

— Изи. Божичко. Аз…

Ясно. Значи, това е „грубата и бърза“ част. Добре че я предупреди.

Той се премести и разтвори бедрата й под нов, по-широк ъгъл, готова за тласъците му. Проникваше в глъбините й, навън, навътре, с яростна бързина. Заболя я. Изпълни я възторг. Озова се на ръба на… на нещо непознато.

Сякаш вече не лежеше върху вълнена постеля, а върху нагорещена, чуплива повърхност. Тънък леден пласт над черен, неразгадаем копнеж. С всеки негов ожесточен тласък ледът се пропукваше. Неизвестността отдолу хем я привличаше, хем я плашеше. Щеше й се да се предаде в ръцете му, да пропадне през леда… но много се боеше.

Той знаеше какво да й даде.

Пъхна ръка, притисна с палец перличката й и започна да описва малки, настойчиви кръгове. Напрежението се разби на хиляди късчета сладост и тя обви врата му, а светът й се сведе до плътните, твърди движения на члена му. Екстазът й бе безтегловен, обезсилващ, безкраен. Като свободно падане през облаците на блаженството.

Над нея той изруга. Сетне простена. Сетне пак изруга.

Изведнъж й се прииска да се разсмее. Той беше прав. В този миг думите бяха отвъд него. Беше приятно да знае, че го бе пратила на друго място.

Един последен, неистов залп от тласъци и той се строполи върху нея. Тежък, задъхан, плувнал в пот, треперещ.

Най-сетне пусна ръцете й. Хвана я за кръста и я стисна силно. Положи глава на гърдите й.

Изи нерешително допря дланта си върху мокрия му гръб. С другата го погали по косите.

За миг тялото му се изопна. Нейното също. Сетне въздъхна така дълбоко, сякаш изкарваше въздух, стоял месеци в дробовете му. Може би години. Цялата му арогантност, гордост, гняв, страх, похот — всичко се изтръгна от него. В прегръдките й остана само той.

Тя го погали отново, вплете пръсти в нежните, тежки къдрици. Сърцето й се изпълни с непоносима топлина. Все едно какво ще стане утре. Тази нежност струваше всичко.

— Рансъм — прошепна тя. — Току-що се влюбих мъничко във вас. Но не се тревожете. Не очаквам да отвърнете на чувствата ми и знам, че връзката ни не може да трае вечно. Но толкова дълго чаках някого, когото да обичам, че… не мога да се сдържа.

Тя почака да чуе отговора му с развълнувано сърце.

Когато най-сетне дойде, беше слабо, гъргорещо хъркане.