Теса Деър
Слепият херцог (26)

Глава 26

— Обичайте ме.

Думите дойдоха като слаб, дрезгав шепот. Но Изи разбираше колко много са му стрували.

— Обичам ви. — Тя го прегърна силно през врата, сякаш за да не бъде отнесена от пороя нежност. Целуна го по челото, по бузата. — О, Рансъм! Обичам ви! Обичам ви!

Разтреперан, задъхан, той излезе почти целият, сетне проникна отново докрай.

— Пак.

— Обичам ви. Обичам ви.

Можеше да му го каже сто пъти. Можеше да го държи в себе си, докато той желае. Но нямаха време. Той действаше грубо, бързо, довеждайки и двамата до зашеметяващ, безмълвен финал. Тя заби зъби в китката си, за да не извика.

Сетне той се отдръпна от тялото й, спусна я на земята. Подържа я в обятията си още миг-два. Задъхан.

— Имах нужда от това — рече й. — Нямате представа колко много.

Тя се усмихна.

— Май и двамата имахме нужда.

Тя свали полите си и приглади най-дълбоките гънки, докато той закопчаваше бричовете си.

— Изи, ето какво ще ви кажа с увереността на мъж, който знае какво говори. — Той изпъна жилетката си, а сетне — един по един и ръкавите си. — Вие сте необуздано привлекателна, осезаемо чувствена жена. Може би ухажорите ви са странели от вас заради „Приказките“. Може би баща ви е ги държал на разстояние, защото се е боял да не ви изгуби. Не знам защо мъжете не са ви преследвали в миналото. Мога само да ви кажа защо няма да ви преследват занапред.

— Защо?

Той сви рамене, сякаш да каже: „Не е ли очевидно“.

— Защото аз няма да им позволя.

— О. — Подпряна в стената, Изи се разтопи.

Той разпери ръце, очаквайки мнението й.

— Как съм? Добре ли изглеждам?

— Прекрасен сте. — Все още замаяна, тя опипа с ръка прическата си. Или онова, което беше останало от нея. — Косата ми. Вие вървете напред. Аз ще изтичам до горе и…

— Оставете. — Той хвана ръката й и я сложи на своята. — И не се тревожете за външността си. Стойте близо до мен във всеки миг. В ума на адвокатите няма да остане и капка съмнение какво правя с вас. — Замълча. — Освен ако не се боите какво ще си помислят вашите приятели. А в такъв случай…

— Не се боя — рече тя и стисна силно ръката му. — Изобщо не се боя.

С тези думи Рансъм пое на среща лице в лице с Арбитрите.

Когато влезе в голямата зала, всички станаха на крака. Той видя четири сиви фигури да плават сред море от сива мъгла. Отлично. Не можеше да ги различи един от друг. Нямаше представа кои може да са другите двама, след като разбра кой е Блейлок и кой Ригет.

Тези четири злокобни сенки бяха дошли да съдят живота му.

Ала той държеше Изи под ръка. Тихото скърцане на рицарите наоколо се оказа неочакван източник на сигурност за него.

А и вече си имаше нов адвокат. И то добър. Човек, на когото можеше да вярва.

Намираше се сред приятели.

Един от присъстващите се приближи. Рансъм усети как мъжът го разглежда внимателно, впива поглед в белезите му.

— Ваша милост, радвам се да ви видя в такова добро здраве.

Радва се? Рансъм изсумтя. Съмняваше се, че мъжът изпитва радост точно в този миг. Жалък, алчен измамник.

Изи допря пръсти до китката му, за да му каже с кого от адвокатите разговаря.

— Блейлок — рече той. — Това е госпожица Гуднайт. Новият собственик на замъка „Призрак“. Линфорт й го е завещал.

Изи се поклони.

— Приятно ми.

— Доведохме с нас и господин Хавърс — продължи мъжът — от канцеларията на върховния съдия.

Хавърс се приближи.

— За мен е удоволствие, госпожице Гуднайт. Съдията ви изпраща поздрави. Синът му е голям почитател на бащините ви истории.

Блейлок довърши представянето.

— Сигурно помните моя колега, господин Ригет. А този мил джентълмен е доктор Милс от санаториума за душевноболни в Холифийлд.

Рансъм удостои неясните им фигури с леко кимване.

— Ако сте приключили с представянето, да продължа аз с моето. Това е господин Уендъл Бътърфийлд, благородник. Моят нов правен съветник. И преди да продължим нататък, да изясним едно нещо. Ще отговоря на всичките ви въпроси. Как се озовах тук преди седем месеца и защо. Какво съм правил през това време. Как бях ранен, как ослепях — той почака, докато възприемат новината, — и какво е психическото ми състояние. Ще се подложа на вашия разпит. Но преди това… — Той щракна с пръсти и Уендъл пъхна документите в ръката му. — Вие ще подпишете това.

— Какво е това?

— Документ за създаването на неотменим тръст за госпожица Гуднайт в размер на двадесет хиляди лири.

Адвокатът се сепна.

— Какво? Двадесет хиля…

— Благодарение на вашето небрежно управление тя наследи този замък от кръстника си, а при пристигането си го завари в безобразно състояние на разруха. Най-малкото, което можем да сторим, е да й осигурим средства, за да го възстанови.

— Ваша милост, ние не можем да одобрим…

— Състоянието е мое. Аз съм херцогът. Докато съдът реши друго, аз съм човекът, който одобрява. — Той тикна документите в ръката на адвоката. — Аз ще подпиша. Вие ще бъдете свидетели. Тогава и само тогава ще бъда на ваше разположение. Ако откажете…? Кълна ви се, че ще се боря срещу вас, на всяка крачка и ще ви изправя пред съда по обвинения в измама.

Адвокатите се посъветваха.

Изи стисна ръката му.

— Какво правите? — прошепна тя.

— Осигурявам бъдещето ви в замъка. Всичко друго е второстепенно.

— Вашата съдба не е второстепенна — прошепна тя. — Не и за мен.

В отговор на милите й думи Рансъм плъзна пръсти по дланта й. Но не оттегли искането си. Двадесет хиляди бяха значителна сума, но нищожна част от онова, което адвокатите му щяха да контролират, ако успееха да измъкнат състоянието му. Разчиташе алчността им да ги надвие.

— Е? — подкани ги той. — Може би трябва да анулирам предложението и да се заема направо с обвиненията в измама.

— Няма да се наложи — побърза да отвърне Блейлок. — Заради интересите на госпожица Гуднайт ще подпишем.

— Добре. — Щом надраска името си най-отдолу на документите и адвокатите сториха същото, Рансъм си отдъхна. Изи беше осигурена.

Сега оставаше да я направи херцогиня.

Лекарят се приближи.

— Тези забележки за измамите ме тревожат. Често ли виждате конспиратори около вас, Ваша милост?

Започна се. Разпитът.

Рансъм се отпусна на дивана и се настани удобно. Въпрос след въпрос той отговаряше. Коя година е, кой е настоящият монарх на трона, какъв е цветът на небето. Задаваха му въпроси за раната, опипваха с пръсти белега му.

Херцогът изрови всички запаси на търпение, които притежаваше. Виждаше как адвокатите чакат да се нахвърлят при най-дребната грешка и нередност. С толкова много свидетели нямаше как да изфабрикуват обвинения в лудост. Ако се стигнеше до официален процес, Рансъм знаеше, че ще спечели. Беше обаче много по-лесно да приключат всичко още днес.

След около час разпит херцогът вече губеше търпение. Застрашително главоболие се появи в основата на черепа му.

— Някой да ми налее нещо за пиене. Уиски.

Лекарят си отбеляза.

— Пристрастен… към… уискито.

— Това не е нищо ново — рече Рансъм.

— Трябва да призная — отбеляза Хавърс, — че намирам облеклото на прислугата ви за… очарователно.

— О, това е мой каприз — обади се Изи с онзи вятърничав, сладникав гласец, който той така ненавиждаше. — Знаете колко обичам прекрасните истории на баща си. И сега, на фона на величествения замък, просто не можах да устоя и да не съживя част от „Приказките за лека нощ“. Такава късметлийка съм, че девойките и рицарите са тук с мен. Да ви се намират бонбони?

Лекарят се приведе напред.

— Какво мислите за тази атмосфера, Ваша милост? И на вас ли ви харесва да живеете в приказка?

Един от рицарите — Рансъм смътно си спомняше, че името му е Алфред, — изскърца и с дрънчене се приближи до него. Сложи чашата с уиски в ръката му. Като му я подаваше, тя се разклати и двамата се поляха с алкохол.

— Простете, братко — рече рицарят.

— Братко?

По дяволите! Рансъм познаваше този звук. Това беше скок.

Гласът на Блейлок прозвуча остро.

— Нима този прислужник току-що ви нарече „братко“?

— Слуха ми ли проверявате? — Рансъм се опита да придаде отегчение на гласа си. — Да, точно така.

— Но вие не бива да позволявате на прислужника да се обръща към вас така фамилиарно, Ваша милост. Или сте се самозабравили?

— Не съм се самозабравил.

— Ей ти. — Ригет повика младия рицар, който се бе върнал, дрънчейки, в другия край на залата. — Защо се обърна към Негова милост с „братко“?

— З-защото и двамата сме членове на едно и също братство — отвърна младежът. — Орденът на Мака.

Избухна смях и пред очите на Рансъм вече не се мержелееше сиво.

Само червено.

— Орденът на Мака? — Блейлок приличаше на алчно момче с купа плодове със сметана и две лъжици. — Разкажете ни, моля ви, повече.

— Това е моранглианският рицарски орден, сър. Имаме знамена, турнири. Гербове и обет.

— И херцогът доброволно е станал негов член?

— Аз… не знам, сър — поколеба се Алфред.

Естествено, че се поколеба. Рансъм разпозна сега гласа на младежа. Той беше един от рицарите, който се възпротиви на присъединяването му към ордена. И може би с основание. Алфред е знаел, че този миг ще дойде, дори и да не е предполагал, че това ще стане тъй скоро.

Знаел е, че Рансъм ще бъде подложен на изпитание.

И ето как стоеше въпросът. Той можеше да върне състоянието си, титлата и властта днес, но трябваше да се отрече от упорития труд на Изи и всичко, в което приятелите й вярваха.

Вчера той бе сторил с лекота точно това. Беше се присмял и подценил всички хора, които стояха в залата.

А днес те се върнаха. Заради Изи и заради него. Трябваше ли пак да ги оскърби, да им се присмее?

— Вярвате ли ми сега? — Ригет бързаше да приключи работата. — Той несъмнено се е побъркал. Ударът по главата е помрачил съзнанието му. Остава ни да го пратим на комисия за освидетелстване.

Лекарят се приближи.

— Ваша милост. Знаете ли кой сте?

— Да. — Рансъм стана на крака. — Знам отлично кой съм. Аз съм Рансъм Уилям Дейкър Вейн, единадесетият херцог Ротбъри. Освен това съм маркиз Юнгам, граф Прайъруд, лорд Такъри. И…

— И? — подкани го лекарят. — Вярвате, че сте още някой?

Той чу предупредителното съскане на Изи. Но, дявол го взел, беше дал клетва. Заради нея. Не можеше повече да отрича.

— Аз съм рицар от Моранглия.

Изи затисна уста с ръка.

О, не! Той го изрече!

Рансъм се тупна по гърдите и всички рицари отвърнаха на поздрава му.

Част от Изи искаше да извика от радост, част от нея искаше да заплаче. Това беше мил, храбър жест от негова страна, но на каква цена?

Адвокатите на мига се разбързаха.

— Видяхте ли, Хавърс? Нямаме избор. — Ригет посочи херцога. — Той трябва да бъде прегледан. Той бълнува. Сигурно е опасен.

Лекарят се съгласи.

— Професионалното ми мнение е, че трябва да го задържим за преглед в Лондон.

— Моля ви — обади се Изи. — Моля ви, почакайте малко. Нека да поговорим. Едва ли е нужно да го затваряте в лудница.

Ала молбите й се изгубиха в глъчката. Потънаха в други възражения.

Из цялата зала рицарите и девойките се надигнаха в защита на Рансъм.

Един от рицарите извади сабята си — която беше толкова тъпа, че не би разрязала и пандишпан, — и я вдигна във въздуха.

— Не може да го отведете!

— Това е братство — провикна се втори.

— Знаех си, че обучението ни не е било напразно!

— Ние сме единни. Ще се бием до смърт!

Дори Магнус започна да ръмжи и да лае.

Над цялата врява се надигна вик:

— Пуснете белката!

— Спрете! — Изи изтича в другия край на залата, покатери се на една маса и сложи ръце около устата си като фуния. — Спрете! — извика тя с пълно гърло. — Спрете всички! Спрете!

Те спряха. И се обърнаха към нея.

Когато цялата зала притихна, тя си пое дълбоко дъх. Вдигна ръце пред себе си, като че можеше с тях физически да успокои напрежението.

— Няма нужда от битки. Няма нужда и от прегледи. Това е недоразумение. Херцогът е напълно нормален. Господин Блейлок, господин Ригет, господин Хавърс, доктор Милс. Трябва да ми повярвате. Живея в замъка с херцог Ротбъри вече няколко седмици и знам, че е напълно с ума си. Рицарите, девойките, романтичните истории… той не вярва в тях. Не бива да вярва. — Вижте… — Очите й се преместиха върху рицарите и девойките. — „Приказките за лека нощ“ са… Ами една лъжа. Аз никога не съм била онова невинно момиче с гладката кехлибарена коса. Сър Хенри не беше любящ баща, макар че много се стараеше. Не съм искала да имам невестулка и това не съм искала. — Тя посочи замъка. — Кресида може да е смела, но мен ме е страх от тъмното. Улрих може да казва „Не се съмнявай“, но аз постоянно съм пълна със съмнения. Съмнявам се, че в живота историите свършват с добър край. Съмнявам се, че съществува вечна любов. Но най-много от всичко се съмнявам в себе си.

На адвокатите каза:

— Херцогът се води по ума ми, за да ми угоди. Но знае, че това е само преструвка. Глупости, вятър работа, както сам ги нарече вчера. — Тя огледа залата. — Нали така беше? Вие бяхте тук.

В неохотно потвърждение из стаята се разнесе недоволство.

Тя се обърна към Рансъм.

— Кажете им. Няма страшно. Вече няма смисъл да се преструвам, а вие не сте длъжен да ме закриляте. Просто им кажете всичко, което ми наговорихте през тези няколко седмици. Вие сте напълно с ума си. Романтизмът е илюзия. — Тя притисна ръка до корема си. — Всичко е наред. Няма страшно.

Рансъм се замисли. Изи видя как гърдите му се повдигат от дълбока въздишка. Той се почеса по врата, забил очи в пода.

Блейлок излезе напред.

— Е, Ваша милост?

Направете го, увещаваше го тя наум, като се мъчеше да му внуши мислите си през цялата зала, чак в другия й край, където стоеше той. Откажете се от всичко това. Спасете себе си.

Просто кажете истината.

— Ще кажа само това. — Когато Рансъм вдигна глава, на устните му се мъдреше игрива усмивка. — Не се съмнявайте.

Сърцето й подскочи.

— Не! Не, Рансъм, недейте!

— Не се съмнявайте, милейди. Аз ще се върна.

— Не — умоляваше го тя. — Не сега.

Той вдигна глава и тръгна към нея, като не спираше да рецитира:

— Не се съмнявайте в твърдостта ми. В бронята, стрелите, острието, в щита ми. Аз никога не ще позная жилото им.

Не речта на Улрих. Всичко друго, само не и нея.

— Не се съмнявайте в силата ми. — Гласът му кънтеше все по-силно. — Ни бурята… Ни бурята…

Той замълча.

Добре. Изи знаеше какво следва, но нямаше да му помогне.

Той се обърна към рицарите да му подскажат.

Някой от тях прошепна:

— Ни бурята, разпенила морето.

— Вярно, вярно. — Той отстъпи крачка назад и подхвана отново тази част. — Не се съмнявайте в силата ми. Ни бурята, разпенила морето, ни вятърът, понесъл прах в пустините. Ни снежните планински върхове ще ми препречат пътя да се върна.

— Видяхте ли? — Блейлок побутна лекаря. — Той бълнува като луд. Мисли се за герой в някаква приказка.

Рансъм не им обърна внимание. Сякаш там нямаше никой друг, освен Изи. Придвижваше се към нея бавно, но неизменно.

Девойките в залата бяха на път да паднат в несвяст.

— Не се съмнявайте в сърцето ми — декламираше той с цяло гърло и с чувство. Дълбокият му, плътен глас беше създаден за тази роля. — Часовете ще се натрупат в месеци, години. Но те нямат власт над вечността.

— Рансъм, моля ви — прошепна тя. — Тези хора ви мислят за луд. Аз също почвам да се чудя.

Адвокатите и лекарят тръгнаха към него, като че искаха да го задържат.

Те можеха да се опитат да го спрат, но Изи знаеше, че няма да успеят.

Херцогът подритна един стол и продължи със следващата част:

— Не се съмнявайте в любовта ми.

В това време всички рицари и девойки почнаха да му пригласят. Всички знаеха думите по-добре и от самата Изи.

Ала Рансъм беше единственият, който знаеше, че думите са нейни. И винаги са били. И сега ги изричаше за нея. В знак на обич, вяра и…

И чиста лудост.

Тя притисна ръка към сърцето си. Нейният герой.

Няколко девойки се спуснаха към нея, свалиха я от масата и я отнесоха при него насред залата.

— Не се съмнявайте в любовта ми — повтори той заедно с хора от рицари, които го подкрепяха. — Ако човеците поискат да ни разделят, самата смърт ще е воал, но твърде тънък. Защото макар земята да кръстосвам нашир и длъж за моя крал, вие оставате — сега и завинаги — кралица на сърцето ми!

Той коленичи и целуна ръката й.

— Не се гневете — измърмори херцогът, като стана на крака. — Това е трудът на живота ви, а тези тук са наши приятели. Не можех да ги обидя.

— Как бих могла да съм разгневена? — Тя взе лицето му в ръце. — Не знаете колко много ви обичам в този миг.

— Тогава кажете, че ще се омъжите за мен. Аз ще замина за Лондон и ще реша правния казус. А сетне ще се завърна с пръстен. Диаманти или сапфири?

— Не ми трябва пръстен. Искам вас.

Остана им време да си откраднат една бърза, прочувствена целувка.

А сетне адвокатите се опитаха да го задържат.

— Ваша милост, запазете спокойствие. — Двамата мъже застанаха от двете му страни. — Сега ще ви отведем в Лондон. Там има много добри лекари, които бихме искали да ви прегледат.

Той се отскубна от ръцете им.

— Аз сам ще отида в Лондон. Няма нужда да ме задържате. Но, да, пригответе се да се видим в съда.

— Всъщност — спокойно каза господин Хавърс, — мисля, че няма да има дело. И със сигурност няма да има изслушване за невменяемост.

— Какво? — викна Блейлок и махна към присъстващите. — Но вие сам видяхте… какво се разигра пред очите ни.

— Видях. И мога да ви уверя, че върховният съдия няма да иска да изслуша случая. — Хавърс се обърна към Изи. — Както казах на госпожица Гуднайт, неговият син е голям почитател на тези приказки. Като дете той е паднал от кон и оттогава е прикован на легло. Приказките са като дар за него.

— Прикован на легло ли? — У Изи се породи подозрение. — Да не би да говорите за лорд Перегрин?

— Точно за него. Върховният съдия няма да поиска да изслуша случая. Да затвори годеника на Изи Гуднайт за лудост? Тежко му за упреците, които го очакват на семейните вечери. Всъщност цяла Англия ще роптае.

— Ами рицарите? Броните? Орденът на Мака? — извика Ригет яростно.

— За бога, човече. Това са само приказки. Това не е ясно само на вас. — Господин Хавърс посочи Рансъм. — Вижте го. Херцогът не е луд. Той е влюбен.

Устните на Рансъм се извиха в познатата полуусмивка.

— Е, срещу това обвинение не мога да споря.

 

 

Сватбата беше необичайна. Доста тихо събитие.

Церемонията се състоя рано сутринта във вторник. Невестата беше облечена в червено, за да може младоженецът да я различи в тълпата. Тесните църковни пейки в селската църква се бяха огънали под тежестта на рицарите с импровизираните им доспехи и на девойките със средновековни одежди.

След сватбената закуска в селската странноприемница щастливите влюбени не се качиха в очакващата ги каляска, а предпочетоха да се разходят на спокойствие под ръка по пътя към замъка.

Когато наближиха подвижния мост, Изи вдигна глава към древното каменно укрепление. Новите стъкла на прозорците блещукаха като диаманти на утринното слънце. Колко много неща се бяха променили от онзи първи мрачен, дъждовен следобед, когато кочияшът я стовари тук само с невестулката, писмото и последното зрънце надежда до името й.

Рансъм я спря в двора.

— Почакайте.

Тя вдигна поглед към него. И в следващите няколко мига трябваше да събира разпилените си мисли. Замъкът може би се беше променил в очите й, но не и този мъж. Не и тази дива, необуздана мъжка красота, от която коленете й омекваха всеки път.

— Какво има? Да не сме забравили нещо в странноприемницата?

— Всичко е наред. Просто отдавна исках да направя отново това.

Той се приведе и ловко я вдигна на ръце, притискайки я до гърдите си.

И този път Изи не припадна.

Но едва й се размина.