Теса Деър
Слепият херцог (11)

Глава 11

Тази нощ Рансъм сънува черна коса и сочни, червени устни. И огнен плам. Напрегнат, влажен плам над него, под него.

Да.

Не.

Не, не, не. Излизаше от съня.

Не се буди, рече той на съзнанието си. Не докрай. Още не.

Завъртя се на една страна. Без да отваря очи, разкопча бричовете си и уви ръка около стегнатия си клин. Вече рядко му се приискваше да се докосва въпреки дългите месеци, изкарани без жена.

Може би този път облекчението нямаше да му се изплъзне.

Той задвижи ръката си нагоре, после надолу. Най-напред бавно. Сетне по-бързо.

В просъницата му това беше нейната ръка. Сетне устата й. А сетне прелестните, влажни, стегнати…

— Знаменито!

Рансъм скочи напълно разбуден. Мътните го взели. Познаваше този дрезгав глас.

— Гуднайт?

— Good morning.^[1] — Гласът й звучеше отнесено.

По дяволите, какво търсеше тя тук в този час? Дано не го беше гледала с любопитството на ученичка, докато той лъскаше ли, лъскаше. Не беше точно засрамен, но и не гореше от желание да се обяснява.

— Не исках да ви събудя. Просто семейната ви история е знаменита.

Той чу разгръщането на страница.

Чела е книга. Не е гледала.

Той се изтегна върху сламеника си и даде воля на върволица от ругатни.

— Дявол го взел, Гуднайт! Още е дяволски рано.

— Съмна се. Почти. Чета книгата, която госпожица Пелъм ми даде за историята на региона. Историята на Ротбъри е просто чудесна.

— Доволен съм, че кръвопролитията, тиранията и заговорите срещу семейството ми през вековете ви забавляват.

Той примигна, опитвайки да я разгадае. Визуално, ако не рационално.

Тя седеше в профил, озарена от светлината на огъня, сгушена в едно кресло на по-малко от пет крачки от него. Цялото й тяло беше една белезникава, чувствена, спираловидна извивка. Той зърна бос крак, който висеше от края на седалката и лениво се поклащаше насам-натам.

Кракът спря. Протегна се напред влудяващо бавно.

Тя отгърна нова страница.

— Стигнах само до петия херцог, който бил хвърлен в тъмница за предателство. Какво става по-нататък?

— Дълги години лежал в Лондонската кула. Кралица Мери се задържала на трона достатъчно дълго, че да свали обвиненията.

— А, късметът ви е споходил. Вероятно за да си върнат замъка, е трябвало наново да го откупят. Ето защо собствеността вече не се е предавала по наследство.

Рансъм се надигна с мъка до седнало положение. Слабините му още горяха с неутоления си плам. Той взе ботушите си и се захвана да ги нахлузи. Ако се съдеше по сивкавия светлик пред очите му, зората едва-що беше пукнала. И ако тя четеше в креслото от някое време, както подсказваше удобната й поза, то значи беше слязла тук посред нощ.

— Добре ли се чувствате тази сутрин? — Въпросът й бе предпазлив.

— Да. — Отвърна Рансъм рязко и парира по-нататъшните й въпроси. Ужасяваше се от мисълта за изминалата нощ, дори не смееше да си обясни случилото се.

Изи остави настрана книгата си.

— Просто да знаете, днес ще работя до обяд. Госпожица Пелъм ще наеме прислужнички от града тази сутрин и следобеда ще почистим някоя стая за дамски будоар. Добре дошли сте да помогнете.

— Гуднайт — рече той с тих, заплашителен тон, — повече няма да губите време в чистене.

— Вие не сте единственият, който преследва някаква цел, Ваша милост. Искате да научите какво е станало с делата ви? Е, аз пък искам дом. Сутрин писмата, следобед замъкът. Ако приемете, и двамата ще получим каквото искаме.

Рансъм прекара ръка през косата си. Искаше хиляда неща, които не получаваше, и около деветстотин от тях засягаха устните й.

Но щом тя толкова желаеше уютен дом, защо не си стоеше горе в стаята?

— Да не би да има проблем в кулата ви?

— Не, ни най-малко. Събудих се и… май ми беше малко студено. Затова слязох да се сгрея на огъня.

И издаде странен, тих звук.

— Чш.

— Какво беше това? — попита той.

— Какво беше кое?

— Звукът, който издадохте. Приличаше на бълха в разгара на страстта.

— О, това ли? Нищо. Просто кихнах.

Той спря.

— Това не беше кихане. Никой не киха така.

— Явно аз кихам така. — Тя подсмръкна. — О, боже! Пак ще кихна!

Нов приглушен, тънък и пронизителен спазъм, като мишле, което шътка на полевка^[2]. А после още един.

— Чш, чш.

Рансъм трепна и при двете.

— Мили боже, това ме плаши.

Тя подсмръкна.

— Не е нарочно.

— Сигурно е вредно. Щом ви се киха, кихайте като света!

Тя пак кихна. Този път три пъти поред. Тънички, конвулсивни звуци.

— Чш! Чш! Чш! Аз така кихам — простена тя. — Не мога да спра. Замъкът е потънал в прах. А в кулата има течение.

Това беше проблем. Гуднайт нямаше как да върши секретарската си работа, ако вземеше да се поболее. А Рансъм нямаше да оцелее още дълго в това съжителство, ако тя не си стоеше нощем в стаята.

Много добре. Ще й отпусне няколко следобеда за чистене. А довечера, даде си той клетва, тя ще спи на топло в леглото си и, най-важното, далеч от него.

Направи мислена отметка.

Да осигуря две-три одеяла. И то дебели.

И той осигури одеялата. Все дебели.

Но на следващата сутрин тя пак беше там.

— Добро утро.

Рансъм отново бе изтръгнат от съня си с набъбнал член и бесен. Цяла минута сипа ругатни.

— Пак ли четете исторически книги? — измърмори под нос.

— Пиша писмо. — Писалката й стържеше по листа. — Виждате ли, аз си имам своя кореспонденция. Срещу какво предпочитате да се борите — сто слона, големи колкото плъхове, или един плъх с размерите на слон?

Той разклати глава, опитвайки да я избистри.

— Какво?

— Питам ви: ако имахте избор, срещу кое от двете бихте повели битка? Сто слона, големи колкото плъхове, или един плъх с размерите на слон?

— Изглежда, смятате, че в думите ви има някакъв смисъл. Грешите.

— Естествено, това не е практически въпрос. Просто дискусия. С лорд Перегрин си пишем от години. В своите писма той винаги ми поставя смешни главоблъсканици и двамата спорим по пощата.

— Почакайте, почакайте. Някакъв стар развратник ви пише писма? Защо не кажете на наглия мерзавец да върви по дяволите?

— Нещата не стоят така. Горкичкият човек е прикован на легло. А и той не мисли за мен като за жена, уверявам ви.

Значи, този тип, лорд Перегрин, има достатъчно въображение да си представя битки с плъхове, големи колкото слонове, и слонове с размерите на плъхове, но не може да мисли за Изи Гуднайт като за жена? По този въпрос Рансъм беше скептичен. Дори на легло, лордът си оставаше мъж.

Заради раните, които имаше, много хора биха взели Рансъм за инвалид. Но той все още беше мъж. Всяка сутрин, когато се будеше от дрезгавата мелодичност на гласа й, членът му ставаше твърд като гранит.

— Е, кое избирате? — продължи тя. — Напастта от дребни слончета или един гигантски плъх? А също и какво оръжие бихте предпочели? — Тя почука с писеца по масата. — Аз самата съм раздвоена. Гигантският плъх ми се вижда по-лесен за убиване, ако успея да забия меч право в сърцето му. Но какво ще стане, ако не сполуча? Тогава насреща си ще имам разгневен, ранен гигантски плъх.

Едно нещо трябваше да му се признае на този лорд Перегрин, мислеше си Рансъм. Писмата му служеха отлично за попарване на плътското желание.

— Слончетата като че ли не са така смъртоносни — продължи тя. — Колко ли големи рани могат да причинят двеста миниатюрни бивни? Може би ще се изтощят, ако на прасците си нося здрави кори. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че разисквате каква броня да носите при атака на миниатюрни слонове. Мисля, че това е налудничаво.

— Това, което наричате налудничаво, аз му казвам… творческо мислене. Няма да ви навреди да го пробвате, Ваша милост.

Той прекара ръце през косите си.

— Защо сте тук изобщо? Пишете си писмата горе.

— Горе няма писалище.

Задачата за днес: да набавя писалище.

— Буден ли сте? — прошепна Изи.

Не отново.

Рансъм потърка лицето си.

— Вече съм.

Исусе Христе! На това трябваше да се сложи край.

Продължаваше вече почти седмица. Всеки ден след пристигането й херцогът се будеше от шумовете, които Изи Гуднайт издаваше около него.

Не знаеше по кое време на нощта тя се промъкваше крадешком в залата. И не искаше да знае. Беше започнал да се напива до безпаметност, за да стои в неведение.

През изминалите дни той й осигури компаньонка, одеяла, мангал, писалище. Какво още трябваше да направи, за да я накара да не мърда от проклетата стая, докато не дойдеше прилично време за ставане?

Верига и катинар… може би.

— Сетих се нещо — рече тя възбудено. — Хрумна ми нощес в леглото. Р-А-Н-С-Ъ-М.

Той разтри схванатия си врат.

— Какво?

— Онази първа вечер заявихте: „Буква по буква ли трябва да ви го кажа?“. А после насред думата забравихте как се пише опасен.

— Не съм забравил как се пише — възрази той. — Просто се отегчих да изговарям буквите поотделно.

Истината беше, че някогашната му бързина с думите беше изчезнала. Особено когато се уморяваше.

А тези разговори с Изи Гуднайт преди зазоряване бяха ужасно уморителни.

— Е, както и да е. Ето какво трябваше да ми кажете. — Тя снижи гласа си, за да имитира неговия. — Буква по буква ли трябва да ви го кажа? Р-А-Н-С-Ъ-М. Аз съм Р-А-Н-С-Ъ-М.

Той потърка лицето си, за да се отърси от съня.

— Това е нелепо. Никога не бих го казал.

— Защо не? Пасва отлично. Това е единствената дума, която не бихте забравили никога как се пише.

Смръщен, той поклати глава.

— Минаха няколко дни от този спор. Приключихме с него. Но през това време вие сте мислили за тази глупост?

— Знам, знам. Абсурдно е. Но аз съм си такава. Хрумва ми какво да кажа чак след няколко дни. — Тя се приближи към сламеника, върху който беше седнал Рансъм. — Знам, че е трудно сега да съживим духа на онзи миг. Но повярвайте ми, Р-А-Н-С-Ъ-М щеше да бъде съвършеният язвителен отговор.

Той не можа да реши как да й отвърне. Затова замълча.

— Направих чай — рече Изи.

И се приближи съвсем близо до него. Твърде близо. Цялото му тяло се изопна, а кръвта забуча в ушите му.

Тогава тя се приведе и постави чашата чай на масата.

— Точно до десния ви лакът.

Рансъм усети топлина. Може би от чая, може би от нея. Тръпнеше между желанието да я стисне в обятията си и инстинкта да я отблъсне. На ръката му заигра мускул.

— Имате едно пухче ето тук. — Пръстите й минаха леко през косата му и по гърба му на вълнички пробягаха тръпки. Той сви лице и Изи рече нежно: — Не мърдайте. Ще го махна.

Не, няма.

Той я улови за китката. А сетне я грабна в ръце и я дръпна в скута си.

— Какво правите? — рече тя запъхтяна.

— Аз ли какво върша? Какви, по дяволите, ги вършите вие?

Бедрата й се размърдаха възбуждащо.

Той я стисна по-здраво, та да стои мирна.

— Слизате тук всеки ден призори и ме измъчвате. А сега ми правите чай. И махате пухчета от главата ми. Грижите се за мен, така ли? Не искам грижите ви.

— Не се грижа за вас. Не съм искала и да ви мъча. Просто… ми е приятно да ви казвам добро утро.

— Това е невъзможно.

Рансъм би приел всяко друго обяснение. Но тя не можеше да го убеди, че се промъква тук в ранните мъгливи утрини заради удоволствието от неговата компания.

— Не ви лъжа. Всеки път, когато се събудите, от устата ви излиза най-невероятната върволица от ругатни. Знаете ли, че никога не се повтарят? Много любопитно. Приличате на петел, който кукурига богохулства.

— О, че има петел, има, и вече е навирил глава — измърмори той.

Тя се усмихна и той чу. Или го почувства някак. В душата му се разля топлина, преди да може да я спре.

— Но на мен точно това най-много ми харесва — рече му. — Никой никога не говори с мен така. Вие сте толкова груб, вулгарен и непристоен. Аз… знам, че е нелепо, но нищо не мога да сторя. По един извратен начин намирам ругаенето ви за обаятелно.

Харесва й грубостта му? Иска непристойност?

Много добре тогава. Ще си ги получи.

— Чуйте ме. Когато мъжът се събуди сутрин, се буди с желание. Буди се твърд, груб, с болезнен мерак. — Рансъм се намести тъй, че притисна набъбналия си член в бедрото й. — Усещате ли?

— Да! — възкликна тя.

— Той желае да проникне във вас.

— В… в мен.

— Да. Във вас. Твърдо, дълбоко, бързо, докрай. Не ме будете повече в този час, освен ако не сте намерили съвършения отговор.

Тя замълча.

Добре.

Надяваше се, че този път тя хубаво се уплаши. Защото той беше уплашен. Потисканият копнеж в тялото му бе почти на ръба на някаква точка на пречупване, а вече имаше достатъчно счупвания по себе си.

А най-страшното нещо?

Изглежда, не можеше да я пусне.

През всичките години, щом замръкнеше нощем в постелята си с жена, Рансъм гледаше на сутринта да не се буди до нея. А сега не само че всяка сутрин се будеше с тази жена, тази странна, ексцентрична, предизвикателна жена, но дори не бе изпитал насладата да я вкара в постелята си преди това.

Това беше прекалено. Несправедливо. И крайно тревожно. Защото започваше да свиква с нея.

По дяволите, започваше да я харесва. Тъй лесно беше да седи тук, обвит в аромата на чай и утринни мъгли. С една ръка през тънката й талия, докато другата си играеше…

Мътните го взели!

Без да мисли, херцогът бе навил един масур на пръста си. Ето го пред очите му. Току-що бе станало. А той дори не помнеше.

Какво се случваше с него? Една жена се бе настанила в скута му, най-напред той я наруга… а след десет секунди — ох, простете, да, да и хоп — навил на пръста си косата й?

Такова поведение не подхождаше на херцог. И категорично не бе типично за него.

Той се опита да измъкне равнодушно пръста си от срамното положение, но дръпна твърде бързо. Къдрицата се затегна около кокалчето му като примка.

Той пак опита, този път по-силно. В гърдите му се надигна паника.

Мили боже, косата й не щеше да го пусне!

— Спрете — тихо рече тя и му изшътка. — Усещате ли?

Усещаше доста неща. Даже прекалено много.

— Като че земята трепери.

О. Това. Да, сега като го спомена, той почувства трептенето под краката си. Земята наистина се тресеше. Някой приближаваше по алеята.

Не просто някой, а много народ.

Той различи не само конски копита, а и по-спокойното потракване на колелата на каляска.

Рансъм стисна очи и набързо прегледа най-новата военна история на Англия. Датчаните, Наполеон, американците… доколкото му бе известно, всички тези конфликти бяха потушени. Но пък той отдавна живееше в изолация.

— През последните седем месеца Англия влизала ли е в нови войни?

— Доколкото знам, не — отвърна тя. — Защо?

Защото тропотът бе станал тъй силен, сякаш замъкът беше под обсада.

Тя стисна ръката му.

— Божичко! Какво е това?

— Полудявам ли, или…? — Той напрегна слух. — Тромпет ли изсвири?

— Да — рече тя задъхано. — О, не!

Злокобната нотка в гласа й не му убягна.

— Какво има? Какво не е наред?

Тя скочи от скута му и започна да крачи по пода.

— Знаех си. Знаех си, че рано или късно ще се случи, но не предполагах, че ще е чак толкова скоро.

Той се изправи, улови я за раменете и я задържа на място. Беше сляп, отслабнал физически, на ръба на лудостта, но докато сърцето му биеше и в жилите му течеше кръв, нито косъм нямаше да падне от главата на жена, която живееше под неговия покрив.

— Успокойте се. Просто ми кажете от какво се опасявате. Незабавно.

— Това са те. Открили са ме.