Теса Деър
Слепият херцог (12)

Глава 12

— Кой ви е открил?

Изи трепна пред изгледа да му каже истината. Ала след минути тя сама щеше да излезе наяве. И на херцога това нямаше да му хареса. Никак даже.

Тя тъкмо се канеше да му обясни, когато Рансъм я улови за раменете.

Беше сключил сериозно вежди.

— А сега ме чуйте. Не знам кои са тези хора, нито какво искат от вас. Но докато дишам и имам сили, кълна ви се, че няма да позволя и косъм да падне от главата ви.

О!

Ето че отново коленете й омекнаха заради него. Никой в живота на Изи не й бе давал такъв обет. Поне не спонтанно и категорично… не и мъж като този.

За миг изгуби дар слово. Обещанието му да я закриля я бе замаяло. А и малко я загриза съвестта, задето така го бе разтревожила.

Но само малко.

— Нападат ни, но приятели. Моранглианската армия ни е дошла на посещение. Елате да видите, ако можете.

Тя го отведе до редицата с прозорци, които гледаха към двора.

А там през входа се виждаха приблизително двайсетина ездачи, следвани от три каляски, теглени от екипажи. Облечените в доспехи ездачи слязоха от конете като един, вратите на каляските се отвориха и отвътре се изсипаха около дузина млади жени със средновековни одежди. Сутрешният вятър развя буйно знамената. Изи не можеше да различи извезаните по тях думи, но нямаше нужда. Знаеше какво пише там.

Не се съмнявай.

— Кои са тези хора? — попита Рансъм, докато ездачите и жените влизаха през крепостната врата в двора. — Какво, по дяволите, искат?

— Казах ви, че най-запалените читатели на баща ми се наричат моранглианци. Имат клубове и си разменят писма с новините. А най-отдадените моранглианци… или поне неколцина от тях, взимат всичко твърде сериозно. Обичат да се предрешват като героите, разиграват битки и сцени от разказите. Много са организирани. Дават клетва и се награждават с отличия.

— Какво е това адско дрънчене?

— Ами… — Тя въздъхна. — Доспехи. — Осмели се да хвърли поглед към лицето на херцога.

Както и очакваше, той изглеждаше възмутен.

— Доспехи?

— Знам, че ви се вижда глупаво. — Тя взе бродирания си шал. — Няма нужда да ги одобрявате. Просто не ги унижавайте.

Изи уви шала около раменете си, надвеси се от прозореца и помаха.

— Благородници на Моранглия!

Всички млади мъже и жени в двора се извърнаха и погледнаха нагоре. Рицарите с импровизираните си доспехи се строиха.

Един от тях пристъпи напред и коленичи.

— Милейди. Аз съм сър Уендъл Бътърфийлд, първи рицар в рицарската конница на Уест Йоркшър в Моранглия, и представлявам също нашите сестри от местния орден „Помощниците на Кресида“.

— Вие и вашият отряд пристигате отдалеч, сър Уендъл.

— Така е. С госпожица Изи Гуднайт ли имам честта да разговарям?

— Да, това съм аз — извика тя от прозореца и се усмихна. — Госпожица Изи Гуднайт. Вашите рицари и дами са добре дошли тук.

Тълпата долу нададе радостни възгласи, а Рансъм издаде неприличен звук.

— Ето че пак заговорихте със захаросан глас.

— Престанете — укори го тя с крайчеца на устата си. — Не мога да ги разочаровам. Имат добри намерения.

— Как може да имат добри намерения, когато пристигат тук без предизвестие в такъв ранен час? Какво, за бога, искат от вас?

— Най-вероятно просто са дошли на посещение. Може би и за една бърза обиколка на замъка. Но няма как да знам със сигурност, преди да сляза и да ги питам, нали?

Тя се провикна към сър Уендъл:

— Благородни сър Уендъл, моля ви, чувствайте се като у дома си. Тутакси слизам при вас.

Рансъм я задържа.

— Почакайте. Не може да оставите всички тези маскарадно навлечени глупаци да топуркат из замъка ми. И… тутакси това, тутакси онова, да се превземат. Няма да стане, Гуднайт.

— Замъкът е мой. А и аз няма да ги каня на прием, но ще покажа сдържано гостоприемство към гостите си.

— Това не са гости. Те са неканени лепки. Не ги канете! Кажете им да си вървят! — Той посочи понамалялата, но все така масивна камара писма. — Ако искате да докажете, че замъкът е ваш, трябва доста да се потрудите.

— Работата ще трябва да почака. — Тя се измъкна от ръцете му и тръгна към предния вход. — Те са пропътували огромно разстояние. Не мога да ги върна.

— Можете и още как. Стига това, че ви тормозят с писмата и въпросите си. Теглете чертата, Гуднайт. Излезте навън и им кажете, че сте голяма жена, която може да произнесе „чеп“ с небрежността на куртизанка и на която визитите без предизвестие не са й по вкуса. После ги помолете най-любезно да се пръждосват, дрънкащите му идиоти с идиоти! Ако вие не искате, аз ще го направя!

— Не! — Изи уплашено сложи ръка на гърдите му и го спря насред крачката му. — Ваша милост, моля ви. Щом не ви харесва, няма да ги каня в замъка. Ще ги отпратя час по-скоро. Просто ми обещайте, че ще останете тук, далеч от очите им. Нека аз да се справя с положението. Повярвайте ми, като ви казвам, че няма да искате тези хора да видят лицето ви.

Рансъм стисна зъби.

Така значи. Жалкото му лице не е толкова грозно, колкото си беше мислил месеци наред.

А още по-грозно.

Очевидно е станал такова противно чудовище, че трябва да го заключат в кулата, за да не би да уплаши глупаците с нежни сърца, които в момента изпълваха двора му.

Така. Поне сега вече беше наясно.

И днес грозният му, страшен лик щеше да намери отлично приложение. Той сам щеше да изгони тези натрапници.

Херцогът мина край нея, излезе от залата и тръгна към външните стълби.

— Почакайте. Рансъм, моля ви.

Той не й обърна внимание, а продължи напред и стъпи на най-горното стъпало. Тълпата тозчас притихна. Той чу няколко приглушени възклицания и не всичките дойдоха от жени.

Добре.

— Това е моят замък. — Гласът му отекна звучно в камъните. — Размърдайте се и да ви няма!

Той обходи с поглед насъбралите се глупаци. Младите дами по края бяха сбор от размазани цветове. Роклите им се влачеха по камъните зад тях. „Рицарите“ представляваха сблъсък на метални отблясъци и сребърни огньове.

Всеки миг те всички щяха да побягнат. Да излязат през сводестата крепостна врата, подобно на дъга, процеждаща се през сито. Всеки миг.

Мина известно време, но той още чакаше. Хората не побягнаха.

Най-сетне онзи, когото наричаха сър Уендъл, си върна дар словото.

— Рицари, отдайте чест!

В двора отекна тряс, сякаш всички едновременно бяха ударили юмруци в бронираните си гърди.

— Рицари, на колене!

С оглушително дрънчене рицарите коленичиха на едно коляно.

— Господарю наш. За нас е чест.

Какво… по… дяволите пък е това.

Те трябваше да побягнат с писъци. Вместо това коленичиха пред него и му отдадоха чест. Рансъм не можеше да проумее. Какво точно ставаше тук?

Госпожица Гуднайт застана до него, но не му предложи никакво обяснение.

— Сър Уендъл, как можем да ви помогнем в туй утро?

— Поели сме към Годишния регионален северен турнир, госпожице Гуднайт. Но научихме, че се намирате в околността, и не можахме да не се отбием. Нямахме никаква… представа.

Никаква представа за какво, чудеше се Рансъм. Никаква представа за благоприличие? За здрав разум?

— Скоро ще потеглим — обеща сър Уендъл. — Но може ли да ви обезпокоим само колкото да си отдъхнем и да напоим конете?

— О, моля ви, отбийте се в селцето ни! — госпожица Пелъм цъфна задъхана на стъпалото до тях. Изглежда, беше навлякла набързо роклята си и бе хукнала надолу по стълбите. И както обикновено, не можеше да пропусне да похвали храната и занаятите на енорията. — Само на по-малко от километър надолу по пътя. — Рече тя. — Конюшните на замъка са малки, но странноприемницата в Улингтън ще ви предложи прясна вода и сено. Имат и ковач, ако ви трябва. А в кръчмата сервират чудесна закуска. В селцето ще се зарадват на сделката.

Сър Уендъл се поклони.

— Прекрасно предложение. Благодаря ви, госпожице…

— Пелъм. Госпожица Абигейл Пелъм. Баща ми е местният викарий.

Да, наистина — съгласи се мълчаливо Рансъм. — Благодаря ви, госпожице Пелъм. В този момент вече не го интересуваше кой беше убедил тези хора да си вървят. Стига само да си заминат.

Рицарите се събраха и започнаха да обсъждат приготовленията по заминаването си, а в това време една от младите жени се качи по стълбите при тях.

— Госпожице Гуднайт, може ли да останем тук, докато мъжете отведат конете в селцето? Много ще се радваме да си побъбрим с вас. Може би ще имаме шанс да разгледаме и замъка?

— Боя се, че замъкът все още не е за посетители — побърза да отвърне мило госпожица Гуднайт. — Но ще бъдете ли така добри да се разходите с мен в парка? Тук има прекрасни руини, които отдавна копнея да разгледам.

— О! Звучи божествено! — Момичето махна с ръка на приятелките си и те се втурнаха нагоре по стълбите.

Една девойка в синкав или виолетов оттенък се промъкна боязливо от дясната страна на Рансъм.

— Вие също ще дойдете с нас, нали?

— Да, непременно елате. — Млада жена в бяло се настани от лявата му страна и дръзко го улови под ръка.

Преди да се опомни, те поведоха Рансъм на разходка в парка на замъка. Магнус затича в тръс по петите му.

Мътните ги взели тези негови очи. Защо беше тръгнал на разходка? Не искаше да ходи на разходка. Но никой не му даде избор. Той беше обграден. И много объркан.

Преди раняването на Рансъм му вървеше с жените и той с лекота се радваше на тяхното внимание. Но това бяха все светски, хладнокръвни жени. Не чувствителни и глупави момиченца. И той ли полудяваше, или те просто не забелязваха белега, който обезобразяваше едната страна на лицето му?

Мили боже! Една от тях го ощипа по задника. И всички прихнаха.

— Няма ли да го кажете заради нас? — подкани го момичето в синьо.

— Какво да кажа? — попита той.

— Знаете — прошепна тя свенливо. — Кажете: „Не се съмнявай“. Моля ви! От деца мечтаем да го чуем.

Групичката спря насред обраслата градина. Цялото ято шумни девойки застина бездиханно в очакване.

— Не се съмнявай — повтори Рансъм, макар че изобщо не разбираше защо.

Край него се надигна хор от женски въздишки.

— О — изрече замечтано една. — Този глас. Успокой се, сърчице мое. Толкова е романтично.

Мили боже на небесата! Той сънуваше. Някакъв странен кошмар.

— Момичета — провикна се госпожица Гуднайт с онзи детински, невинен гласец, — виждате ли я в далечината? Порутената постройка. Тичайте натам, моля ви. Искам да видя коя ще набере най-големия букет цъфнали шипки, докато стигна при вас.

Дузината девойки изпищяха, повдигнаха полите си и хукнаха в надпревара една с друга напред към хоризонта.

— Така. Няколко минути поне ще имат занимание. Сега мога да ви обясня.

— И добре ще направите. Какво, по дяволите, става? Каква е тази глупост „не се съмнявай“?

Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха към руините. Полека, без да бързат.

— Това е известна реч от „Приказките за лека нощ“. Улрих я изрича пред Кресида, преди да поеме на път. „Не се съмнявайте, милейди, че ще се завърна.“ Продължава доста дълго в този дух. Не се съмнявайте в твърдостта ми, в силата, в сърцето ми…

— Защо поискаха да го произнеса?

— Боя се, че това няма да ви хареса много — рече тя печално. — Вие приличате на него.

— Аз? Приличам на Улрих?

— Да. Почти свръхестествено. Широки рамене, въздълга златистокестенява коса, небръснат… Вие сте негов почти съвършен двойник, та чак до износените ботуши.

— Но… — Рансъм се намръщи. Ето защо е искала от него да се скрие на горния етаж. — Този Улрих надали има белег.

— Напротив, има. От глава тридесет и четвърта нататък, когато влиза в битка със Сенчестия рицар в гората до Бантъруик.

Той си пое бавно дъх. Всичко започваше да му се изяснява. С болезнена яснота, от която стомахът му се преобърна.

Рансъм я дръпна рязко и я завъртя към себе си.

Тази сутрин виждаше добре. По-добре от друг път. Успяваше да отбегне коренищата по пътя си, да различи неясните форми на дърветата и разрушените сводове, ако не цвета и силуета на птиците, които прелитаха през тях.

Това бе най-жестокото изкушение — да я вижда отчасти и да знае, че никога няма да я види докрай.

Различаваше широката, червеникава извивка на устата й, аурата на черната й коса на фона на светлата й… това жълто ли беше?… рокля. Но не виждаше достатъчно, че да съди за чувствата й.

— Не вярвам нито дума — рече той. — Това е ваша измишльотина. Откакто пристигнахте, живеете в някакъв странен измислен свят. Във вашия собствен малък замък и с вашия собствен белязан и измъчен Улрих. Ето защо не щете да си тръгнете оттук и не ме оставяте на мира. Ето защо слизате всяка сутрин и ме гледате как спя. Аз съм като играчка за вас.

— Не! — възрази тя. Той видя как главата й се заклати енергично. — Не, не, не. Не живея в измислен свят.

— Проумейте едно нещо, госпожице Гуднайт. Внимавайте с очакванията си!

— С очакванията за кое?

— За мен. За нас. За романтика. Не си мислете, че това е някоя от фантастичните приказки, с които сте израснали. Няма да участвам в това. Не съм преоблеченият блестящ герой.

Тя въздъхна шумно.

— Знам. Знам. Вие сте опасен прелъстител с дълга колкото ръката ми сметка в публичния дом. Мисля, че изчерпихте всичките си средства, за да ми го втълпите в главата, остана само да си пришиете отпред на бричовете „Внимавайте, жени“. Аз не съм глупачка. Разбрах. Не съм ви дала роля в някоя рицарска фантасмагория.

— О, нима? Тогава защо ме целунахте така в онази първа нощ?

Отговорът й се забави.

— Как… точно съм ви целунала първата нощ?

— Сякаш искахте — рече той обвинително. — Сякаш винаги това сте искали. Сякаш години наред сте чакали точно тази целувка. От мен.

Тя закри лицето си с ръка и простена.

— Защо всичко трябва да е толкова оскърбително? О, вярно. Защото това е моят живот.

Рансъм мълчеше и чакаше обяснение.

Тя свали ръка.

— Повярвайте ми, Ваша светлост. Едва ли някога ще срещнете друга жена с по-малко романтични очаквания от мен. Видяхте отношението на лорд Арчър, на госпожица Пелъм и на всички тези хора — за тях аз съм едно наивно малко момиченце. Така е било през целия ми живот. Никога не съм имала дори един ухажор. Тъй че, да, целунах ви, сякаш цял живот съм чакала да ви целуна. Защото цял живот чаках да целуна някого. Просто вашите устни се случиха да срещнат моите.

Той поклати глава.

— Вие не ме целунахте така, сякаш това ви е за първи път.

— Разбира се. — Тя се обърна и продължи да върви. — Целунах ви сякаш това ще е последната ми целувка.

Последната?

Думите продължиха да отекват в съзнанието му, докато вървяха към порутената постройка. Той изобщо не разбираше що за абсурди му говореше.

— Това е нелепо. Изглежда, така сте натъпкали ума си с приказки, че не е останало място за здрав разум. Вие сте умна, схватлива, привлекателна. Мъжете сигурно се надпреварват шумно да ви искат.

Тя го улови за ръката и го побутна настрани, за да не се препъне по пътеката.

— Досега в живота ми се усеща значителна липса на подобна шумотевица.

— Това е, защото живеете в блудкавите истории на баща си.

— Не само заради това. — Тя понечи да се отдели от него.

Той я стисна и я задържа до себе си.

— Почакайте.

Трябваше да намери начин да я накара да проумее. Не можеше да я остави да броди по света с вярата, че не я очакват нови целувки. Или дори по-лошо — че не бива да ги търси сама. Замъкът не беше за нея. Тук човек можеше да се скрие в остатъка от дните си, докато умре и се превърне в пепел. Тази участ чакаше него, не нея.

— Рансъм — прошепна тя, — не разбирате ли? Няма значение какво намекват тези девойчета, нито за какво се смеят. В моите очи вие не сте Улрих. Улрих е благоприличен и достоен мъж, а вие…

— Аз не съм. — Той махна нетърпеливо с ръка на думите й. — По този въпрос вече се разбрахме.

Тя опита отново:

— В приказките, които за всеки разумен човек са само приказки, Улрих обича Кресида с чисто, галантно сърце, нелепо в целомъдрието си. Те се гледат с копнеж от срещуположните си кули. По прислугата си изпращат кратки писъмца. За дванадесет години се целуват само два пъти. Ако исках мъж, който да прилича на Улрих, нямаше да се хвърля в ръцете ви в онази първа нощ. Нямаше да седя и да мисля колко дълго е „великолепието“. И със сигурност нямаше часове наред да се взирам в мрака всяка нощ, мечтаейки ръцете ви да докосват голата ми кожа.

Какво? Признанието й срещна гневния му отпор.

— Нищо не разбирам.

Тя изръмжа с раздразнение.

— Знам, всичко е много объркано. Аз не съм глупаво момиченце, което мечтае за рицари. Аз съм жена. Жена, която неуместно, изцяло и за първи път в живота си изпитва плътска страст. Просто гори от копнеж по възможно най-неподходящия мъж. Вулгарен, безмилостен, ранен херцог, който отказва да напусне дома й. О, вие сте ужасен.

— А вие мечтаете ръцете ми да ви докосват.

Слаб звук се изтръгна от гърлото й.

— Навсякъде.

Страстта пламна буйно в жилите му. Обзе го желание да я просне в тревата, точно тук и сега, и да я разсъблече чисто гола. Тя копнееше за докосването му. Той копнееше да я докосва. Нищо не ги възпираше.

Тоест, нищо, освен дузина кикотещи се, глуповати девойки, които тръпнеха да ги поръсят с листенцата на дивите рози.

Как да се отърве от тях? Те бяха като конски мухи, които човек пъдеше с ръка. Все налитаха обратно.

Рансъм издигна глас:

— Момичета, елате тук!

Щом се насъбраха в широк, кискащ се кръг, той плесна с ръце.

— Хайде да играем на една игра. Казва се „Спаси девицата“. Госпожица Гуднайт ще брои до сто. Вие бягайте да се скриете и чакайте вашият смел Улрих да ви спаси. Но без да мамите. Не бива да надничате.

Момичетата хукнаха със смях, преди да е преброил до три, препъваха се в роклите си, докато се стрелкаха през арките и приклякаха зад плетовете.

Изи поклати глава.

— Много добре. Печелите тази точка. Трябва да призная, че тези момичета са малко глуповати.

Рансъм не го беше грижа за точките. В мига, в който всички девойки изчезнаха, той грабна Изи в обятията си и я завлече в порутената сграда.

— Имаме време до сто. Почвайте да броите.

— Едно. Две. Тр…

Той я притегли и залепи устата си върху нейната. Не й даде възможност да се противи, а смело натика езика си между устните й и я остави без дъх. Повдигна главата й нагоре и проникна още навътре.

Тя имаше страстна натура. И непоносимо опиващ вкус.

Чиста лудост беше. Рансъм го разбираше. А и тя също. Ако й бе дал време за отговор, тя щеше да му го каже.

Но от разумност тук нямаше нужда. Умът не участваше в това, само телата и страстта. И двамата желаеха това. Дявол го взел, той се нуждаеше. Нуждаеше се да докосва, да милва, да вкусва. Да обследва тялото й с уста и ръце. Да я целува, докато изтръгне дъха от гърдите й. Да се чувства всесилен и жив.

Защото съвсем неотдавна си бе мислил, че никога няма да се завърне на това място: женското тяло, нежно и податливо до неговото, а над тях — припичащите лъчи на топлото лятно слънце.

Това беше животът.

Ярък и дивен живот насред руините.