Теса Деър
Слепият херцог (19)

Глава 19

Странни неща разбудиха Рансъм на следващото утро. Слънцето, леещо топлината си по лицето му. Нежният бриз, дъхащ на цъфнали цветя. Птичите песни.

Гъделичкането на нечия коса по врата му.

— Рансъм. Рансъм!

Някой друсаше тежко отпуснатите му ръце.

Изи!

Той отвори очи. Видя ореола от къдрици край бледото й лице. Черните й вежди. Червените й устни.

— Рансъм, събудете се — рече тя и пак го разтърси. — Какво става? Да не сте мъртъв?

— Не. — Гласът му беше дрезгав. — Не съм умрял. — Вълнението пареше в ъгълчетата на очите му като киселина. Той повтори, ала този път по-бавно. Внимателно. — Не съм умрял.

Беше съвсем жив. Събудил се бе, както никога досега. Сърцето му като нов орган помпаше пенлива радост в жилите му. Идеше му да хукне към прозореца и да запее с пълно гърло.

Не беше докосвал жена от…

Е, отдавна.

През първите месеци след раняването му живееше в ужасни болки и дори не можеше да си помисли за това. А сетне… сетне се бе побоял, че всичко ще напомня влизането в непозната стая. Той ще се лута слепешката, ще проклина. Ще прави глупави грешки, докато научи разположението й. И ако не сполучи?

Ако не се справи?

Но не стана така. Беше хубаво. Тъй дяволски хубаво и за двама им. Откъслечни спомени заприиждаха. Влажният плам, който притиска пръстите му и го кара да полудее от копнеж да проникне в нея. Тясното й, охотно посрещане след сливането на телата им. Прелестният начин, по който го бе държала накрая.

Изи, Изи.

— Добре. Сега побързайте и се облечете.

— Какво? — Той примигна и седна в леглото.

Тя се понесе из стаята, захвана да се измие и да се облече. Приличаше му на танцьорка в бурлеска. Започна да търка тялото си с гъба и водата се разплиска и закапа. Той наблюдаваше неподвижно как бялата риза се спуска над черната й глава, а сетне по бледорозовата колона на голото й тяло. Изи разпусна косите си и те се изсипаха като черен водопад, който отново трансформира силуета й. Светлината и тъмнината редуваха надмощието си във вечната си схватка.

В душата му нямаше и помен от съмнение, че Изи е най-очарователното създание, което бе виждал. Съвършено, изначално чувствена.

Той се примъкна към края на леглото, улови я за кръста и я притегли към себе си. Притисна чело в коремчето й.

— Изи…

Тя се отдръпна.

— Не бива. Не сега. Не знам къде е отишъл Дънкан, но със сигурност скоро ще се върне. Не може да ни свари така.

Рансъм потри лицето си.

— Повярвайте ми, Дънкан е виждал много, много по-страшни неща. И знае да държи езика си зад зъбите.

— За вас двамата това може да е просто поредната утрин. Но за мен е малко по-необичайна. — Топка платове го удари в гърдите. — Дрехите ви.

Като нямаше накъде, той размота одеждите си. Тази сутрин и за него не беше „поредната“.

Надяна ризата през главата си и мушна ръце през ръкавите. Сетне се надигна от леглото, вдигна бричовете на кръста си и ги закопча.

Прекоси разстоянието до тоалетната масичка, където тя набързо защипваше косата си. Целуна я по откритата шия.

— Изи, миналата вечер беше…

— Знам.

— Наистина ли? — Той улови една непослушна къдрица. — Не ми се вярва.

Тя кимна и се обърна към него.

— Всичко е наред. Не бива да се тревожите, Рансъм. Разбирам. Миналата вечер беше прекрасна, но…

Но?

Рансъм не вярваше на ушите си. Миналата вечер е прекрасна, но?

Никакво „но“ нямаше място в това изречение. Само „и“. Миналата вечер беше прекрасна и пламенна, и нежна, и еротична, и…

— Но беше като сън — продължи тя бързо. — Тази сутрин съм трезва и спокойна. Не бива да се тревожите. Не си въобразявам нищо, не очаквам нищо от вас.

Мили боже! Той стоеше, онемял от почуда.

Това бяха думи, които всеки преситен женкар умираше да чуе. Думи, които Рансъм би умрял да чуе от всяка друга жена, при всеки случай досега.

Ала от нея, тази сутрин? Думите го нараниха.

— Тази сутрин продължаваме с работата — рече тя. — Мога да се държа много професионално. Обещавам ви, че всичко ще бъде все едно нищо не се е случило.

Тя се измъкна от ръцете му и забърза надолу по стълбите.

Той не я спря.

Тя няма очаквания.

Наистина ли, никакви?

Нима си мислеше, че той ще се люби с нея през изминалата нощ, а на сутринта ще поиска да продължат така, сякаш нищо не е било?

Но какво ли друго можеше да си мисли. През последните няколко седмици Изи беше изчела изобилни свидетелства точно за такова поведение. Лично се бе запознала с миналото му, темперамента му, всичките му пороци и отрицателни страни. Той само беше затвърдил впечатлението й с просташко поведение и периодично опипване. Плюс факта, че беше един белязан, злочест слепец.

А миналата нощ той беше отнел целомъдрието й — без да отвори дума за брак, без дори обещание за нещо отвъд нощната наслада.

Естествено, тя нямаше да има очаквания.

А това, рече си Рансъм, означаваше само едно.

Ако искаше да я задържи, трябваше да измисли някакви изненади.

Тази сутрин Изи се нуждаеше от спокойствието на рутинните си задължения. Твърде много неща се бяха променили в света й от вчера насам. Вече не беше непорочна девица. Усещаше болка между краката си. Душата й бе болезнено ранима.

С една дума, всичко я болеше.

Какво означаваше за него изминалата нощ? Какво означаваше за нея?

Боеше се да си зададе тези въпроси. Предпочиташе да поживее още малко в това замайващо неведение.

На всички тези разпънати, уязвими части от нея им трябваше малко време да се възстановят. А сетне Изи щеше да си поеме дълбоко дъх и категорично да се вгледа в себе си.

— Започнали сте без мен?

Тогава тя вдигна глава и го видя. Остана без дъх. Стисна силно писеца.

Щрак, каза перото.

Туп, каза сърцето й.

Никой мъж не биваше да е тъй красив. Не беше честно. Той влезе в залата, облечен с чиста, разтворена на врата риза, затъкната в сиви панталони. Косата по слепоочията му още беше мокра, но слънцето улавяше златистите сред кестенявите нишки и си играеше с тях.

Изи с мъка откъсна погледа си и се помъчи да се съсредоточи върху належащите си задачи. Но все едно се опитваше да работи с малко ярко слънце в стаята. Колкото и да се стараеше да не поглежда към него, не можеше да избяга от енергията и силата му. А още по-малко от снощните си спомени. Капчици пот избиха между гърдите й.

— Тази сутрин — рече тя и се покашля — трябва да се заловим сериозно за работа. Занапред няма да преглеждаме документите поотделно и да ги подреждаме на купчини. Вече изчетох достатъчно писма, за да мога с един поглед само да кажа кое е важно и кое маловажно. Трябва скоро да приключим с тази камара.

— Защо е това бързане? — Той не се настани на обичайното си място на дивана. Вместо това дойде и застана до рамото й. — Досега нарочно се бавехте. Повече дни работа, повече пари за вас.

Да, но това беше преди. Преди да осъзнае, че в документите има нещо нередно, и преди да се привърже към него дотолкова, че да поиска да проумее какво точно.

Нещо тук не беше в ред.

— Трябва да намерим всички писма от адвокатите ви. — Тя му подаде един плик и прекара палеца му по парчето восък, което го държеше затворен. — Винаги използват един и същи печат. Лесно можете да ги намерите с пипане.

Той захвърли писмото.

— Предпочитам да пипам вас.

Застана зад нея, сложи ръце на раменете й и започна да разтрива напрегнатите й мускули.

— Отпуснете се — измърмори. — Не е необходимо да се занимаваме с това точно сега.

— Напротив, необходимо е. Тревогата ми расте.

— Не се тревожете. — Той я целуна току под ухото. — Изи, не искам да се тревожите за нищо.

Колената й отново омекнаха. Тя се подпря с ръка на масата, за да не загуби опора.

— Това писмо е от адвокатите ви. Трябва да седна и да го прочета. — Тя се пресегна към обичайното си място.

Той я прегърна през кръста и изрита стола.

— Писмото ще почака.

— Човек може и прав да чете.

— Човек може куп неща да прави, докато е прав. — Той остави диря от целувки по тила й. Милваше хълбоците й.

Тя се засмя нервно.

— Не знам какво да мисля за вас тази сутрин. Къде остана киселият мъж, който посрещаше зората с ругатня? Ами „Мътните ви взели, Гуднайт“? Къде потънаха моряшките гальовни думи и тяхното очарование?

Той дръпна една къдрица.

— Октопод.

— Хм, всичко е наопаки. Изрекохте го тъй мило.

Тя придаде строгост на гласа си, но тайно се опиваше от радост. Каквото и да се бе случило между тях, той искаше то да продължи повече от една нощ.

Изи разчупи печата на писмото и започна да чете:

— Носи дата отпреди три месеца. Започва с „Моля ви, Ваша милост, да разгледате…“.

— Какво беше това? — измърмори той. — Повторете го. Само първите четири думи.

Първите четири думи? Изи погледна листа.

— Моля ви, Ваша мил… — О, безсрамният му дявол. Тя се предаде. — Моля ви, Ваша милост.

— С удоволствие. — Той плъзна едната си ръка и обви гърдата й. Другата пъхна под полите й.

— Рансъм — смъмри го тя. — Някой може да влезе всеки миг.

— Да, може. Ето защо е толкова вълнуващо.

Изи не можеше да отрече. Беше вълнуващо. Зърната й се свиха на твърди връхчета, а между краката вече изпитваше болезнен копнеж по него.

— Но нали не смятате аз и вие да… — Тя преглътна. — Сериозно ли? Тук?

— О, смятам да го направим навсякъде. Ще бъдете моя във всяка стая на замъка. И защо да спираме дотук? На крепостния вал, под звездите. В парка, на одеяло сред полюшващите се треви. — Той избута полите й до кръста. — Но започваме точно тук, точно сега. От седмици копнея да ви имам върху тази маса.

Редовете на страницата започнаха да се сливат. Той плъзна ръка напред и по пода се разсипаха листове. Нищо важно не съществуваше вече. Нищо, освен коварните ласки на пръстите му, които се качваха по бедрото й.

— Ехо? Има ли някого тук?

Непознатият глас долетя от двора.

Изи се сепна и бутна няколко писма на земята.

— О, божичко — прошепна тя. — Кой ли е?

— Ехо! — Гласът отново. — Ей, чувате ли!

— Не ме е грижа. Който и да е, трябва да изчезне. — Рансъм се обърна и викна през прозореца: — За бога, човече! Любимката на Англия се е привела над писалището ми и едва си поема дъх заради мен. Върви си и ела пак утре!

Ужасена, Изи го отблъсна.

— Рансъм!

Тя изтича навън. Слава богу, човекът беше непознат. Пратеник с експресна поща. Изи му плати пощенската такса, плюс една монета отгоре за труда му, и се извини за неуместното чувство за хумор на херцога.

Когато се върна в замъка, тя сложи ръка на гърдите му, за да отклони опитите му да подновят любовните си ласки.

— Рансъм, никога не се шегувайте така. Говоря сериозно. Ами ако Дънкан или Абигейл бяха тук? Или по-лошо, някой моранглианец?

— Е, и? — попита той. — Какво ви интересува какво мислят тези хора? Защо толкова се страхувате да научат, че вече не сте невинното малко момиче?

— Защото аз оцелявам чрез това невинно малко момиче.

Той не можеше да проумее. Винаги е бил богат, ползвал се с привилегии. Не знаеше какво е да гладуваш и трепериш сам в мрака.

— Помните ли, че когато пристигнах тук, нямах нищо? Ако успеете да ми вземете замъка, отново ще остана без нищо. Но почитателите на баща ми ме подкрепят по своя… неповторим, но добронамерен начин. Може и да нямам пари, но поне имам великодушието на хиляди хора.

Той направи физиономия.

— Вие имате невестулка. И бонбони.

— По-добре е от нищо. — Тя счупи печата на писмото. — Да, имало е дни, когато съм карала само на бонбони. Да, покривът над главата ми може и да е на третия ми домакин за тази седмица. Но никога няма да остана с празен стомах. Винаги ще имам топла постеля. Докато съм момиченцето, което те искат да бъда.

— Докато сте малката Изи Гуднайт. А не Изи Гуднайт, скандалната метреса. Или госпожа Изи Нещо Си Съвсем Различно.

— Точно така. Затова, Рансъм, моля ви. Не ми отнемайте и малкото, което имам. Не ме съсипвайте с необмислените си шеги. Освен ако ми обещаете, че никога вече няма да изкарам и една нощ, премръзнала от студ, гладна, самотна, необичана.

Той помълча известно време.

— Любовта не е нещо, което знам как да предложа. Не притежавам великодушието на хиляди хора. Вие прочетохте писмата ми. На своя страна нямам ничие великодушие. И не всички сме отраснали в стаи със звезди, загърнати под завивка и всяка вечер с целувка и приказка за лека нощ.

Сърцето й се сви.

— А вие как заспивахте вечер?

— Богат.

Тишината натежа, затова тя обърна поглед към писмото.

— Никога не съм претендирал, че съм романтичен герой. А сега съм осакатен, белязан, презрян от света. Но все бих могъл да ви осигуря. Все още съм херцог.

— Почакайте. — Тя се взираше вцепенено в листа хартия в ръцете си, преглеждайки набързо съдържанието. — Според това писмо вече май не сте.

— Какво?

— Това експресно писмо от адвокатите ви пристигна току-що. В него се казва, че са свикали комисия по освидетелстване. Искат да ви изкарат луд и да ви отнемат титлата херцог на Ротбъри. — Тя свали писмото. — Пристигат тук. Идната седмица.