Джеймс Баркли
Мрак по пладне (7)

ГЛАВА 6

Гарваните потеглиха чак следобед на другия ден. Дензър още не се беше съвзел, но времето им изтичаше. Откритите равнини на Раздраната пустош се препичаха под слънцето.

Нямаше да е приятно без нито едно облаче, което да закрие светилото.

И от второто измерване на сянката по пладне не пролича нищо, понеже знаеха колко е неточно. Признаваха правотата на Незнайния, че ще мине поне седмица, преди да научат нещо по-достоверно.

От остатъка на кавалерията на Дарик се отделиха още хора. Трима магове, изкусни в мисловната връзка, щяха да се крият в Парве. С тях оставаха и петнадесет войници, които освен да ги охраняват, трябваше подробно да изследват убития дракон и да научат колкото се може повече за него. Тази малобройна група щеше да осигури на Гарваните жизненонеобходими сведения — колко време имат, преди разкъсването да се разшири толкова, че отбраната му да стане непосилна за Люпилото Каан.

С Дарик тръгнаха около двеста конници и единадесет магове — толкова му останаха за атака, отбрана и мисловна връзка. Деветдесетте Закрилници на Стилиан обаче представляваха страховита сила, а самият той беше могъщ в магията.

Но докато яздеше пред другите четирима бойци и тримата магове в отряда на Гарваните, Хирад пак си мислеше, че са твърде малко.

Макар че западняците, наброяващи над петдесет хиляди, би трябвало да са събрани на няколко места източно и западно от хребета, трудно биха се изплъзнали на всички врагове, а нито можеха да се сражават, нито да избягат от по-голяма войска.

Така се натъкваха на най-мъчния и неотложен проблем. Отхвърлиха възможността да се покатерят през стръмните и трудно достъпни планини и можеха да избират между опита да минат през Подкаменния проход — несъмнено самоубийство, по пътя на север към Тривернския залив или на юг към Гиернатския. Стигнеха ли до морето на някое от двете места, би се наложило да откраднат съдове, с които да доплават до своите земи.

Решението към кой залив да тръгнат бе отложено поне за два дни, докато вървяха на изток — пътят минаваше недалеч от Храма на Повелителите на мрака и продължаваше право към Подкаменния проход.

Колоната се изниза от Парве с равномерен ход — Дарик отпред, Гарваните зад конницата, а Закрилниците около Стилиан най-отзад.

Хирад поклати глава.

— Само се залъгваме.

— Моля? — изгледа го Илкар.

От другата му страна беше Незнайния воин.

— Най-добре ще е веднага да решим какво искаме. Още се чудим, а това ще ни струва скъпо.

— Май не те разбирам.

— Питам се например трябва ли ние — Гарваните, да обиколим лично Школите? Книжниците там не могат ли да потърсят онези текстове сами?

— Никой от нас не знае точно какво ще търсим — напомни елфът.

— О, знаем. Искаме да намерим и да прочетем всичко, свързано със Септерн. Да де, вие искате, щото аз нищичко няма да схвана. След това ще свържем тези знания с наученото от Ксетеск за проходите между измеренията и порталите на Драконаните. А после ще извършим заклинание, с което ще изпълним задачата си.

Илкар го позяпа, сякаш упорито прикриваше усмивката си.

— Това не е като да опечеш питка — промърмори накрая, но Хирад явно чакаше някакво обяснение. — Ако се наложи да създаваме ново заклинание, за да затворим проклетията в небето, с нас е свършено.

— Как тъй?! — рязко се обърна варваринът върху седлото.

— За създаването на заклинание, каквото ти си представяш, са необходими от една до пет години — писане, проверки и доизпипване… И то ако разполагаме с първичните знания и ги разбираме добре. Не си проумял докрай — ние търсим текст на Септерн, в който или е вписал такова заклинание, или ни подсказва къде да го намерим. В най-добрия случай заклинанието за свързване на измеренията, сътворено в Ксетеск, само ще ни улесни да разберем по-скоро какво ни е необходимо.

— Съвсем ме оплете — смънка Хирад. — Щом можеш да отвориш разкъсване, ще можеш и да го затвориш.

— Не е така — обади се зад тях Ериан и смуши коня да се провре между варварина и отдъхналия си Илкар. — Вече имаме три различни вида разкъсвания. Дори четири, ако броим и порталите на Драконаните. Първо, ограничените и устойчиви разкъсвания на Септерн — вие сте минавали през някои от тях. Второ, свързващото заклинание на Ксетеск, което е съвсем зачатъчно и неустойчиво. Трето, порталите на Драконаните, които са под властта на самите дракони. И накрая неограниченото от нищо разкъсване, възникнало след изричането на Крадеца на зората. Всички тези творения се различават помежду си. Ти все едно каза, че щом обущарят може да прави обувки, ще може и да подкове кон. Убедени сме в едно — на някакво равнище, може би най-основното, в кодираните знания има връзка между закрепените проходи на Септерн и разкъсването над Парве. Само неговите трудове ще ни бъдат от полза през малкото, време, с което разполагаме. Иначе казано, нямаме време да чиракуваме при някой ковач.

— Ти не вярваш, че ще намерим нещо готово, с което направо да си решим проблема, нали? — попита я Незнайния.

— Не вярвам — потвърди Ериан. — Каквото и да научим, накрая ще поемем голям риск със заклинанието, което ще извършим.

— Това не е добре — рече Хирад. — Какво ще правим, ако не намерим нищо в писанията на Септерн?

— Ще умрем — отрони Незнайния и всички млъкнаха.

— Голям веселяк си… — промърмори варваринът.

— И казвам истината, Няма смисъл да си затваряме очите.

— Още не сме се разбрали обаче за онова, което искам да ви втълпя — отряд от триста души няма да се промъкне незабелязано за западняците през Тривернския или Гиернатския залив. Време е да решим дали това не ни харесва и какво да сторим.

Незнайния се загледа в кавалеристите, после се озърна към Закрилниците.

— Още има да си говорим, но не тук и сега. Ще ни чуят, а не мисля, че и Стилиан трябва да научи. Хирад е прав. Толкова припирахме да кроим планове и да потеглим от Парве, че забравихме кои сме. А ние — Гарваните, решаваме сами.

Той кимна на Закрилника, яздещ пред останалите, който и отговор леко склони глава. На Хирад му се стори, че размениха безмълвни послания, но Незнайния не сподели нищо.

Пъстрата колона прекосяваше Раздраната пустош под жежкото светило. По обраслата с проскубани храсталаци твърда земя личаха следи от западняшки биваци — обгорени кръгове, въглени, парчета зебло, прекършени пръти и колчета, скъсани въжета.

Изминаха седем мили, докато навлязат в толкова желаната сянка на горичките. По този път през долини и хълмове минаваха северно от изконните земи на племената, покрай ограбения храм на Повелителите на мрака.

Яздиха два часа и Парве остана далеч зад тях. На Хирад започна да му олеква, когато видя зданията да се смаляват.

В късния следобед най-после захладня, появиха се облаци, а местността се промени. Навлязоха в северния край на красива област от речни долини, пищна зеленина, прастари огромни дървета и покрити с папрати склонове. Стигнаха и до по-неприветливи земи.

Земята се издигаше към наредени един след друг остри зъбери, чиито подножия бяха обсипани с паднали отломки. Дарик заповяда всички да слязат от конете, за да щадят краката им и да не се изтъркват излишно подковите. Всички охотно се разтъпкаха и поведоха конете по коварно скрити в тревата каменни късове. От двете страни се спускаха свлачища към брулени от вятъра клисури. Никъде нямаше и помен от човешко присъствие, но Незнайния не беше спокоен.

— Тук сме уязвими.

— Само към природните стихии, струва ми се — отвърна Илкар и се загърна по-плътно с наметалото.

Вятърът се засилваше и сега започна да ги тормози студ.

— Няма и къде да се скрием — добави Незнайния. — Троун, ти какво ще кажеш?

По-рано върколакът бе яздил в челото на колоната, за да помага на съгледвачите на Дарик.

— Не е чак толкова зле, макар че бих избрал път малко по на север, стига да е проходимо там. Съгледвачите не откриха почти никого пред нас. Тази земя е годна само за отглеждане на кози. Единственият риск е да се натъкнем на западняшки отряд. Пътеките, по които могат да вървят коне, са малко. Тази е една от най-удобните, дори да не ви се вярва. Посъветвах трима от съгледвачите да ни изпреварят напред към разклонението над Теренеца. Дори да бързат, ще яздят два дни дотам. Ще знаем по-добре какво става наоколо след три дни. Засега аз и елфите сме най-добрият шанс да открием навреме неприятностите и да се изплъзнем.

Щом се здрачи, Дарик спря колоната в подножието на поредния почти отвесен склон. Вятърът стихна, но и така захладняваше бързо. Елфи определиха в кои падини да бъдат палени огньове, за да не се виждат, а първите часови застанаха на пост.

Гарваните се настаниха около печката на Уил в края на бивака, най-отдалечен от Стилиан и Закрилниците.

Хирад се подхилваше.

— Какво ли му е на Стилиан? Знам, че бездруго няма много приятели, но сега поне стотина стъпки го делят от седналите най-близо до него кавалеристи… и те пак са настръхнали.

— Не мисля, че изобщо го засяга — отвърна Дензър. — Господарят на Хълма е свикнал със самотата.

Той бе легнал с глава в скута на Ериан — привична гледка, защото още се възстановяваше. Хирад и Незнайния се спогледаха — това бяха първите му думи през този ден. Хем мълчеше, хем стоеше настрана.

Подхвърляха откъслечни изречения за едно или за друго, докато си наливаха кафе. Незнайния привлече вниманието на всички:

— Хирад, Илкар, май сте като на тръни? Двамата кимнаха навъсено.

— Защо питаш само тях? — изгледа го Уил.

— Защото само те и аз от седящите тук знаем с какво ни заплашва голяма битка. Положението ни никак не е розово.

— Какво толкова? — възрази Ериан. — Трябва веднага да се доберем до Школите живи и здрави, а няма по-добър начин от пътуването с отряда.

— Не — завъртя глава Незнайния. — Изобщо не бива да припарваме до сражения, а на този отряд неизбежно ще му се наложи, дори да е чак при планините.

— Какво предлагаш? — обади се Троун.

— Да се отделим. Нашият път не съвпада с техния. Ще ни бъде много трудно при Тривернския залив, а май всички сме склонни да тръгнем натам. Най-вероятно е западняците да снабдяват войските си през залива, значи ще са доста на брега. Ако им се изтърсим заедно със Стилиан и Дарик, ще има битка. Ако продължим сами, като разчитаме на очите и ушите на Троун, можем да отмъкнем лодка и да прекосим залива, без да ни открият.

— Ами Дарик?

— Дано го убедим да се насочи към Гиернатския залив, като отвлече вниманието от нас. Каквото и да реши, трябва да се отделим.

— Лошото е — добави Хирад, — че сега сме придатък към конницата. В момента това изобщо не приляга на Гарваните.

— А как ще действаме? — попита Дензър.

— Нали вече знаеш? — Варваринът сви вежди от равнодушния му тон. — Щом попаднем в трудно положение, преценяваме го, решаваме и не се съобразяваме с другите.

— Така не си ли вирим носовете прекалено? — вметна Уил. Хирад вдигна рамене.

— Задай си въпроса защо още сме живи след десет години сражения. И защо оцеляхме, а Върховните вещери ги няма.

Илкар се засмя.

— Единствен ти можеш да си толкова наперен, когато петдесетина хиляди западняци ти препречват пътя. Все пак е вярно — ако постъпваме както е правилно според нас, ще си запазим живота.

— Радвам се, че изяснихме и това — каза Незнайния. — Сега ме чуйте. Почти сигурно е, че Дарик ще се вслуша в разумни доводи, а Стилиан — не.

— Но защо? — учуди се Уил.

— Защото и за него пътят до Ксетеск през Тривернския залив е най-бързият, щом не може да мине през Подкаменния проход. Ако не иска да ни изслуша, ще се изсулим тихомълком след две-три нощи. Дано не стигаме дотам. Стилиан все още може да ни бъде силен съюзник, а влиянието му по-лесно ще ни даде достъп до библиотеките на Школите.

— Не мога да му се доверя — натърти Илкар.

— Не ме изненадваш — промърмори Дензър.

— Не говоря за недоверието между Школите. Спомни си защо той се опита да ни убие при храма на Повелителите на мрака. Искаше да господства над Балея чрез Крадеца на зората. Тази жажда за власт не е изчезнала. Само боговете знаят какво ще изскочи при ровенето в текстовете и обобщаването на знанията. Не ми се ще Стилиан да участва в това.

— Да ви напомня още нещо — промълви Ериан. — Не е случайност, че трудовете на Септерн са разпределени между Школите. Той се е постарал никоя Школа да не владее достатъчно от знанията му, за да се наложи над другите.

— Толкова ли способен е бил? — усъмни се Уил.

— Разбирал е колко опасна може да бъде неговата магия. Подозирам, че се е досещал в каква посока е възможно да продължат изследванията му. В Ксетеск просто потвърдиха правотата му със своето заклинание, свързващо измеренията. Представете си колко страшно ще стане, ако успеят да стабилизират прохода.

— Слушах ви внимателно — каза Троун. — Май много бъркаме, като разчитаме, че тъкмо влиянието на Стилиан ще ни отвори библиотеките на Школите. Защо да се лъжем? Ако някой от вас е старши маг и Стилиан поиска да преровите писанията на Септерн и да дадете каквото намерите, та Господарят на Хълма да си го проучи, ще се подчините ли, без да гъкнете?

— Вярно — отрони Ериан.

— Никой няма да се подчини — промърмори Илкар. — А Стилиан несъмнено съзнава това.

— Щом знае, защо се перчеше толкова в Парве? — попита Хирад.

— Е, хвърлил е мрежите си нашироко, нали? — изсумтя Дензър. — Вместо да действа направо, ще окаже натиск, особено върху Листерн и Джулаца. Но в Дордовер може и да се отзоват, ако ги помоли.

— Ако е намислил да се свързва само със старши магове в другите Школи, не бива да допуснем да мине напряко към Ксетеск, нито да ускори търсенето на книжата още докато е на път. Лесна работа, няма що…

— Тъй — каза Незнайния с лека усмивка. — Ето какво си мисля да направим. Първо ще поприказваме с Дарик. Трябва да бъде на наша страна. Може би ще успее да пробута на Стилиан убедителна причина да заобиколят планините от юг. Ако не, след два дни, щом доближим Лейону, разполагаме се за нощувка както сега — далеч от Стилиан. И потегляме четири часа преди зазоряване. Дарик ще ни помогне, може да вдигне фалшива тревога, че наблизо има патрул на западняците или нещо подобно. А ако дотогава се случи да говорим със Стилиан, ще се опитаме да го убедим как е най-добре да се действа, но не бива да се досети, че имаме и скрити подбуди. Ако показваме, че зачитаме властта му, няма да се настрои подозрително. Нали, Дензър?

Магът се подпря да седне, за да си изпие кафето, и сви рамене.

— Не знам дали ще успеем да му отвлечем вниманието, но по-нежните грижи към самолюбието му са подходяща идея. Повече се притеснявам от Закрилниците.

— Аз ще се разбера с тях — обеща Незнайния. — Има си начини да попречиш без непокорство.

— Какво искаш да кажеш? — почеса се по брадичката Хирад.

— Няма да разбереш.

Варваринът го познаваше добре и реши да не разпитва повече.

— Кога ще говорим с Дарик? — напомни Уил.

— И веднага може.

— Негови магове са в мисловна връзка — сети се Илкар. — Може би ще ни е от полза да почакаме.

Едрият воин кимна.

— Колко ще продължи?

— Около час. Всъщност зависи дали бързо ще намерят съзнание, готово за връзка.

— Значи ще почакаме.

По-късно Ериан дръпна Дензър встрани от огъня и той дойде без желание.

— Ще ми кажеш ли какво ти е?

— Нищо ми няма. Уморен съм и още не мога да повярвам, че Крадеца на зората ни стовари всичко това.

— Но никой не обвинява теб — увери го тя, напрегнато взряна в очите му.

— Не че ме обвиняват — врътна глава той. — Причината е у мен. Не знам как да ти обясня…

— Мога да ти помогна. Не се отдръпвай от мен.

— Не се отдръпвам.

— Все си мълчиш, отчужден си. И от мен, и от всички ни.

— Не съм отчужден! — по-троснато каза Дензър и тя се сви. Той опита да се усмихне. — Просто не искам да го обсъждам.

Сърцето й сякаш се обърна в гърдите.

— Нуждая се от теб. Не ме карай да се чувствам самотна.

— Тук съм, нали?

— О, богове… Сега си като дете. Не говоря за това къде си.

— А за какво говориш? — заинати се Дензър сърдито.

— Телом си тук, но къде си духом?

— В главата си. Както винаги.

— По дяволите, Дензър, защо се държиш така?!

— А ти?

— Защото се тревожа за теб! — изфуча Ериан отчаяна, че той не разбира какво я мъчи. — И за нас двамата.

— Добре съм си, остави ме на мира.

— Чудесно…

Тя се върна към огъня, стиснала устни, за да не изтърве думи, за които после щеше да съжалява. Дензър мълчеше зад нея.

* * *

Не само маговете от Дордовер в отряда на Дарик се опитваха да осъществят мисловна връзка. Пазен от плътно наредените Закрилници, Господарят на Хълма също търсеше със съзнанието си отвъд планините Чернотрън и накрая откри един от малцината си помощници, на които още се доверяваше.

Мисловната връзка не се проточи, от наученото му спря дъхът за миг и когато отвори очи, целият се тресеше.

* * *

Джулаца притихна. През нощта и на сутринта свилите обръча около Школата западняци се опитваха да пробият през Покрова на демоните. Душата на всеки, който го докосна, засищаше неутолимия глад на демоните, поддържащи страшното заклинание.

Това беше мъчително. Барас се заслушваше от покоите си, докато племенните бойци се опитваха да минат по дъното на рова, да метнат над него стъкмено от метал и дъски мостче или да закачат куки с въжета от най-близките сгради към бойниците на стените, за да се прехвърлят над Покрова.

Слънцето се бе издигнало в небето и сега те сковаваха нещо навън. Той не можеше вече да слуша ужасните писъци на умиращите, излезе върху оградения с бойници покрив на Кулата и огледа ада, който бе сътворил заедно с другите от Съвета.

Покровът на демоните бе захлупил Школата като тънък сив облак, издигащ се право от земята. На дебелина не достигаше и десет стъпки и продължаваше към небето, докъдето погледът стигаше. Барас знаеше, че прониква и в земята — никой не би успял да пропълзи отдолу по тунел.

Величав по своему, Покровът показваше какво можеха да сторят в Балея демоните с помощта на магове.

Барас беше уверен, че по някое време западняците ще започнат да копаят тунел. Помоли се да разберат, че усилията им са напразни, преди да бъдат погубени твърде много от тях. Но не се надяваше на това. Действията им досега показаха, че изобщо не проумяват същността на маната и свързването на измеренията. Той се подсмихна тъжно. Как да разберат? Те нямаха своя магия. В това беше и тяхната невинност, и тяхното проклятие.

Тръгна покрай бойниците, за да огледа целия Покров — зад преливащата се сивота цветовете помътняваха, а движенията не се виждаха ясно.

Нямаше никакъв начин за преминаване през Покрова, докато заклинанието не бъде прекъснато. Той щеше да отнема безразборно души на врагове и приятели, на хора и зверове. Зло, опетнило лицето на земята. Но щеше да спаси Джулаца от нашествениците, утешаваше се Барас, колкото и страшна да беше цената.

Събралите се зад стените на Школата не припарваха до Покрова на по-малко от пет-шест крачки дори когато се качваха на крепостните стени. Жителите на града, успели да влязат през портите, крачеха напред-назад, стояха или седяха на групички — зашеметени, потънали в скръб и потиснати от царящата навред нерадостна тишина. Защото най-трудното за осмисляне свойство на Покрова беше приглушаването на звуците.

Шумът откъм западняците сякаш изминаваше голямо разстояние преди да стигне до ушите им. Нашествениците отдавна бяха престанали да пускат стрели над стените. Така само ги похабяваха, а защитниците на Школата трупаха запаси. Но врявата отвъд рова, ударите на чукове по подвижната кула, която сковаваха, виковете и смехът им бяха съвсем приглушени.

— Добър ден, Барас — прозвуча до него ясен и силен глас.

— Кард, радвам се да те видя възстановен.

— Относително — сви рамене пълководецът.

— Какво те води насам?

— Каквото и теб. — Кард застана до рамото на Барас. — Да видя как западняците упорстват в глупостта си.

Кимна към недостроената им кула пред южната порта на Джулаца.

Изглеждаше крехка, но Барас знаеше, че в племената има умели дърводелци. Закрепените в рамката стълби вече достигаха на височина трийсетина стъпки, а на горната площадка западняци се трудеха трескаво, за да направят кулата още по-висока.

По-наляво други сковаваха и дялаха големи тежки колела, а отдясно огньове бълваха пушеци. Над тях нямаше казани. Мъже с дебели кожени престилки удряха с чукове по наковални, а други правеха калъпи за отливки.

— Още оръжия ли изработват? — учуди се елфът.

— Не. Ако не греша, ще обковат кулата с желязо.

— Да не мислят, че ще се помъчим да я запалим?

— Не само затова. Според мен ще избутат кулата над рова с надеждата желязото да ги опази от Покрова.

— Ох… — Барас клатеше глава. — Защо не се опитаме да поговорим с тях?

Пълководецът го изгледа накриво.

— Няма защо да ги убеждаваме, че е безсмислено да се самоубиват.

— Разбирам омразата ти към нашествениците, но загубите им не са достатъчни, за да наклонят везните в наша полза. Май не съзнаваш какво означава смъртта при навлизане в Покрова на демоните. Не пожелавам това нескончаемо мъчение нито на човек от Ксетеск, нито на западняк.

Кард вдигна рамене.

— Говори с тях, щом се чувстваш длъжен. Няма да ти преча, но няма и да ги разубеждавам заедно с теб.

— Коравосърдечен си.

— Избиха повечето ми войници и незнайно колко от жителите на града, както и мнозина от вашите магове — студено и грубо изреди Кард. — С всеки от тях, който умира с изтерзан писък, за да попадне във вечната агония на Покрова… както ти казваш… гневът ми се уталожва по мъничко. Съвсем мъничко.

— Доволен си да се отплащаш за смъртта с още смърт?

— Не си справедлив — ядоса се пълководецът. — Човешко е да се стремиш към възмездие, а ние не сме давали повод за нашествието. Западняците сами поеха по този път и ако питаш мен, щом не желаят да се поучат от грешките си, това си е тяхна работа. Нямам никакво намерение да ги вразумявам.

Барас кимна.

— Може би аз трябва да се допитам по-придвирчиво до съвестта си…

— Стари друже, възхищавам се на твоята съвест и способността ти да прощаваш, но тази война не бе започната от нас. Дори ми е трудно да повярвам, че това се случи. Западняците решиха, че щом Върховните вещери са с тях, ще унищожат Школите, както са се опитали и преди три столетия. Стигнаха толкова далеч, че се уповават на силите си и разчитат на победа дори без помощта на вещерите. Може и да са прави. Ако искаш, говори с тях, но първо помисли. Докато се надяват да проникнат през Покрова, няма да се замислят за поход към друг град, а така нарастват шансовете ни войските на Дордовер да разпръснат обсадата. Това ще отклонява мислите им и от съвсем очевидния следващ ход срещу нас. Поне досега не стигнаха до него — тежко завърши Кард.

— И какъв ще е този ход?

Пълководецът нямаше време да отговори. Откъм северната порта се разнесе вик. Двамата изтичаха към другия край на Кулата. Десетина западняци крачеха към Покрова, понесли бяло-червен флаг за примирие. Вратата на покрива се отвори и един от помощниците на Съвета изтича горе.

— Керела иска веднага да слезете.

— При северната порта ли?

— Да, Магистре.

— Кажи на Керела, че ей сега ще отидем там. Помощникът хукна обратно по стъпалата, а Барас се сепна — толкова помръкнало и уплашено беше лицето на пълководеца.

— Кард?…

— Мисля, че може вече да са видели очевидното.

— Какво е то?

— Чуй го от тях, Барас, ако пожелаят да ти кажат. Ще се моля да не съм познал.