Джеймс Баркли
Мрак по пладне (28)

ГЛАВА 27

Заклинания тътнеха над калдъръмения пръстен около Школата, основите на сградите се разтърсваха. Звън на метал, викове на мъже и жени, глухите удари на камъни, запратени от катапулти, промени в потоците от мана с извършването и разсейването на заклинания — всичко това достигаше, макар и отслабено, до Сърцето на Кулата, където седеше Илкар.

Заслушваше се, готов да скочи, ако долови промяна, и прелистваше текст след текст, търсеше бележки, споменаване или поне няколко изречения за проучванията на Септерн.

В Библиотеката недалеч от него Ериан и Дензър подлагаха на изпитание услужливостта на библиотекарите и архиварите, които Барас успя да отдели, за да им помагат. Надяваха се на внезапна находка, но тя изглеждаше все по-невероятна, докато денят напредваше към ветровит следобед.

А в стая, колкото се може по-закътана от шума на смъртта и бойната слава, спяха Хирад и Незнайния. Не че имаха нужда от тишина. Професионалният наемник умееше задължително да наваксва съня дори зад самата фронтова линия. Илкар обаче се погрижи нищо да не ги смущава. Предстояха тежки дни.

Елфът си потърка очите и се вторачи начумерен в купчините книги, свитъци и опаковани книжа, които тепърва трябваше да прегледа. Предварително се бе настроил, че търсенето ще е трудно. Запазените трудове на Септерн бяха съвсем малко — петте подвързани книги чакаха до лакътя му. Но и тримата магове в отряда знаеха, че мъдростта на Септерн твърде често е била въплъщавана в бележки на късчета хартия, в коментари по полетата на други книги или в драсканици на гърба на пергаменти. Те или са били изгубвани безследно, или някой е успявал да ги препише. Сега разполагаха най-вече с препратки към други препратки и с твърде непълните знания на архиварите. Илкар се намръщи. Искаше да проследи тънката нишка, която напипа в предишния пергамент. Въздъхна и продължи да чете.

* * *

И в Библиотеката на Джулаца часовете се изнизваха, а Ериан и Дензър съзнаваха колко е ограничено времето им. Въпреки уверенията на Барас, че ще получат добронамерена помощ, архиварите ги посрещнаха крайно недоверчиво. Тримата старци и младият им ученик ги гледаха надменно над дългите си носове и сумтяха след всяка молба.

— За да е подредена библиотеката, необходим е определен тип маг, нали? — поклати глава Дензър скоро след като влязоха.

— Да, все едно са братя на библиотекарите в Дордовер — съгласи се Ериан.

— Магията е една, маговете са еднакви — погали ръката й той.

Тя се усмихна и опря длан в корема си.

— Надявам се да е така.

Неприязънта на архиварите се стопи полека, щом се увериха, че маговете на Гарваните не са дошли да им измъкнат тайните на Школата. Понякога се усмихваха, подсказваха услужливо, накрая наистина започнаха да им помагат усърдно.

Ученикът седеше пред бюрото до тях и четеше сборен текст за кодираните знания на Джулаца. Понякога нервно вдигаше глава и се ослушваше за звуците на битката.

— Няма пряка опасност за нас — успокои го Дензър.

— Откъде знаете? — промърмори младият Терус.

По луничавото му лице направо беше изписано какво страхопочитание му вдъхва магът, използвал Крадеца на зората срещу Върховните вещери.

— Знам, защото Хирад Хладнокръвния още не е застанал на прага, за да заповяда да се качим на стените. Овладей се. Вашите войници са сърцати, няма да се огънат.

Терус се успокои и продължи да чете. Ериан се усмихна, а Дензър се облегна назад да изпъне схванатата си шия. Оглеждаше безбройните рафтове с трудове по магия, теоретични проучвания, анализи на заклинания и кодирани знания — тях не разбираше, само Илкар би могъл да открие нещо.

— И докъде стигнахме? — отправи въпрос сякаш към тавана.

— До нищо полезно — отвърна Ериан и кимна с благодарност, когато до дясната й ръка бяха оставени още вързани с лентички пергаменти. — Установихме, че е възможно да бъде открита връзка между ограничените проходи, създавани от Септерн, и заклинанието за свързване на измеренията, което бе използвано в Подкаменния проход. Но дотук нямаме начин да ги съчетаем в затваряща пробива структура. Терус си спомня смътно бележка в текст на Джулаца относно потоците от мана и смущенията в структурата на измерението, причинени от създаването но портали. Не я намери. Затова пък ти измисли как да поддържаш в лулата си температура, при която тютюнът гори по-добре.

— Важно откритие — кимна Дензър.

— Но навикът е отвратителен.

— Единственият ми порок.

— Не бих казала. Терус се прокашля.

— Извинете, че ви прекъсвам, но намерих нещо.

— Добро ли?

— Не съвсем.

— Е, да чуем.

* * *

Виденията се преливаха в съзнанието на Троун толкова ясно, че нямаше да ги забрави и буден. Всички чувства, миризми и желания, познати на вълчата му половина, се натрапваха в човешкия ум и за пръв път щеше да си спомня всичко.

Съзнанието му се бореше да изплува през гъстото блато на изтощението и мъката. В душата му зееше бездънна яма, измъчените мускули и претоварените сухожилия само добавяха по-тежък товар към нещастието.

Клепачите му се открехнаха — вече бе виждал това място, но с други очи. Помнеше бялото, цвета на стените, завивките и превръзките. Някои хора лежаха, други шетаха около тях. Тук беше удобно, но властваше смъртта.

Прошепна първата от хилядите молби за прошка към приятеля, когото не можа да спаси. В гърлото му се надигна ръмжене и след миг-два нечия длан се опря в челото му, после мокра кърпа охлади лицето му. Напрегна зрението си — над него стоеше възрастна жена, чиято кожа се набръчкваше около смайващо сини очи. Усмихна му се.

— Тук няма защо да се боиш от гонения заради това, което си. Възстановявай се на спокойствие.

Чак сега той се сети, че хората тук са виждали и другия му облик. Нямаше сили да смънка благодарност, но жената като че го разбра.

— Не крий скръбта си. Човешко е да плачеш. Твоите приятели му отдадоха големи почести и душата му вече почива. Отдъхни си. Аз съм Салтея. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Троун кимна и се извърна на другата страна, не искаше тя да види сълзите му.

Докато чакаха Илкар, Дензър и Ериан препрочитаха намерения от Терус текст. Смисълът беше ясен. Значи имаше и други трудове на Септерн, и то важни — подробни анализи как съществуват разкъсванията между измеренията, как съхраняват целостта си при стихийните промени в пустотата и как въздействат върху околното пространство. Той бе писал за последствията от свързването на две измерения, както и за последствията от премахването на тази връзка. Тъкмо от тези негови трудове се нуждаеха Гарваните, за да измислят бързо как да се справят с мръсното петно в небето над Парве.

Но в този отчет, предназначен за Съвета в Джулаца преди триста и петдесет години, бе посочено, че Септерн е изнесъл беседи пред видни магове от всички Школи, събрали се до Тривернското езеро. Обхванал почти всичко, което бил научил дотогава за магията на измеренията. После оставил всички тези книжа на съхранение в Школата, която дала идеята за тази сбирка. Типично за него — Септерн не се чувствал обвързан с никоя отделна Школа.

Колко жалко, че тъкмо маговете от Ксетеск го помолили да изнесе беседите си…

— Не е за вярване — клатеше глава Ериан.

— О, напротив. Как да не си припомня желанието на Стилиан да отиде сам в Ксетеск, без да му се бъркаме — промърмори Дензър.

— Значи според теб той знае за тези текстове?

— Няма никакво съмнение. Знаят и той, и Дистран. Вратата се отвори и Илкар влезе в Библиотеката. Той също разтриваше схванатата си шия. Дензър му каза за находката.

— И какъв ще е следващият ни ход? — замисли се елфът. — Ти как си представяш подбудите на Стилиан?

— Известно му е какво се опитваме да направим, следователно съзнава колко важни са знанията в тези книжа. А фактът, че пропусна да спомене пред нас за тях, когато тръгнахме от Парве, недвусмислено ми подсказва нещо — иска да дойде с нас в измерението на драконите.

— С каква цел?

— Може би не разчита на нас да намерим решението сами. Знае обаче на какво сме способни тримата заедно, значи не това е обяснението. Май го гризе любопитството, което не е толкова тревожно. Стреми се обаче и да потърси облаги за себе си или за Ксетеск, което вече трябва да ни безпокои.

— Облаги ли? — недоверчиво повтори Ериан.

— Мисля си, че ако има сгоден случай да сключи някаква сделка с драконите или да изкопчи от тях подкрепа за Ксетеск, ще го стори непременно.

— Но нали не може да се прехвърли при тях без нас? — вметна Илкар.

— Защо да не може? — озадачи се Ериан.

— Защото у нас са и двата ключа за работилницата на Септерн. Ние сме му необходими, за да отиде при драконите. А и не допускам Люпилото Каан да отстъпи пред исканията му. Не съм убеден, че разбира колко могъщи са драконите.

— Значи взимаме го с нас? — попита Дензър.

— Правичката да си кажа — вдигна рамене елфът, — няма какво друго да сторим. Убеден съм, че същото ще кажат Хирад и Незнайния. Нека първо затворим разкъсването, после ще умуваме за подбудите на Стилиан.

Дензър кимаше енергично.

— Да се върнем на първия ти въпрос — какъв ще е следващият ни ход. Щом Стилиан идва с нас, аз трябва да потърся мисловна връзка с него. Както изглежда, ще си бъдем взаимно полезни и е най-добре да уточним предварително кой какво иска.

— Бива — съгласи се Илкар. — След това будим нашите хора и се събираме да измъдрим начин да се измъкнем оттук.

— Какво става навън? — попита Ериан.

— Каквото се очакваше. Западняците се преструват, че правят набези към стените, но се оттеглят, щом бъдат засипани със стрели и заклинания. Въздушните ни щитове отблъскват камъните, които изстрелват с катапулти. Знаят твърде добре какво да правят, а ние сме безсилни да им попречим. Накрая ще изтощят маговете, ще започнат сериозното настъпление и ще превземат Школата.

Колкото и безизразно да говореше Илкар, Дензър се досещаше как му е накипяло отвътре. Не само се опасяваше от разгром на своята Школа, но и беше принуден да потегли оттук преди това да се случи.

— Ами войската на Дордовер?

— Доколкото знам, могат да се доберат до града утре сутрин, но най-важно е къде ще ударят. Може би те са единственият ни шанс да напуснем Школата невредими. — Елфът се почеса по бузата. — Както и да е… Връщам се в Сърцето. Ериан, има ли новини за Троун?

— Събудил се, но пак заспал. Телесно е преуморен, а душевно… кой знае?

— Кажи ми, ако научиш още нещо. Ще се видим по-късно.

— Аз ще си почина, любима — обърна се Дензър към Ериан, щом вратата се затвори. — Ще опитам мисловна връзка, когато притъмнее. — Наведе се да я целуне. — Не забравяй, че и ти трябва да имаш сили. Нуждаем се от теб.

Ериан разроши косата му.

— Не се безпокой за мен, стига ми да поспя през нощта. Но ти внимавай. Мисловната връзка със Стилиан е опасна.

* * *

Барас стоя с другите от Съвета на северната стена почти през целия ден, защитен от статичен щит, бойниците пък бяха скрепени със заклинания за здравина, за да бъдат неуязвими за катапулти и тарани. И макар че западняците не бяха успели да припарят до стените, старият елф наблюдаваше битката с нарастващо чувство за безнадеждност.

Денят започна с поредното гнусно дело на западняците — изстрелваха напоени с масло парчета дърво по труповете около стените, после ги подпалиха със стрели. И щом задавящият сиво-черен дим се издигна над стените и поръси с пепел и сажди цялата Школа, ордите нападнаха под прикритието на страшната завеса.

Защитниците бяха предвидили тази атака, но се справиха най-трудно тъкмо с нея. Маговете се отдръпнаха колкото бе възможно от заслепяващия дим, който не им позволяваше да дишат, и обсипаха цялото пространство около стените с Огнени кълба, Горещ дъжд и Смъртна градушка. Принудени да предпазват и своите с щитове заради неизбежната си неточност, те хабяха сили и спряха чак когато войници с мокри кърпи на лицата им съобщиха, че западняците се оттеглят.

А когато димът се разнесе, нашествениците опитваха пробив ту тук, ту там на поне двайсетина места — не толкова напористо, че сериозно да застрашат Школата, но достатъчно да заставят маговете да ги отблъскват със заклинания. Сенедай знаеше какво иска и внимаваше да не жертва напразно бойците си.

Барас си разтърка очите. Макар че това щеше да е необичайно за западняците, той знаеше, че ще продължат нападенията през цялата нощ, може би още по-упорито. Войници и магове щяха да будуват по стените, а другите нямаше да спят спокойно в несекващия шум.

И все пак враговете още се бояха от магията, затова бяха предпазливи. Единствената утеха, която елфът успяваше да измисли. Иначе още с първото нападение всичко щеше да свърши.

Изход нямаше, Барас обаче още пазеше в душата си чезнеща надежда.

— Кога ще дойде войската на Дордовер? — попита той Селдейн, която скоро се бе свързала с маг сред армията.

— Напредват бавно. Навсякъде вилнеят западняци, явно си мислят, че скоро ще се разправят с нас. Затова войниците от Дордовер се скрили в гората на три часа път оттук.

Ако се промъкнат през нощта, ще ударят призори. Ако не… остава само да гадаем.

— Пак ще се става рано — промърмори Керела.

— Според вас докога ще стигнат силите на маговете? — попита Кард.

Керела подкани с жест Вилиф да отговори. Прегърбеният секретар на Съвета изви вежди.

— Няма да е задълго. Горещият дъжд и Огнените кълба са добри нападателни заклинания, но изтощават на такова разстояние и при толкова честа употреба. Продължат ли да ни притискат по същия начин през нощта, не вярвам да останат годни за заклинания магове до утре следобед. След това, драги приятелю, всичко ще зависи от твоя опит и дарби.

* * *

Нощта падна над Джулаца, но както се и очакваше, западняците не мирясваха. Тежките камъни, запратени от катапулти, се блъскаха в защитените с магия стени или прехвърчаха над тях, трошаха зидовете на някоя сграда, понякога смазваха и по-непредпазлив човек.

Умореният Дензър се прозяваше до Ериан в оскъдно обзаведената стая на Кулата. Тя току-що беше прекъснала мисловна връзка с Фиона, която успяла да намери войската от Дордовер. А Хирад и Незнайни, бодри и гладни, опустошаваха блюдо с пушено месо и зарзават. Троун спеше.

— Можем да търсим още дни наред — каза Илкар, — но не вярвам тук да открием друго полезно нещо. Научихме важни подробности, но най-същественото е в Ксетеск, няма смисъл да си затваряме очите за това.

Елфът се ядосваше, че Стилиан ги е изиграл така, но не беше изненадан.

— Откровено казано, май е добре, че няма да се помайваме повече тук — отсъди Незнайния. — Всички сме наясно, че ако армията на Дордовер опита да пробие обсадата, това е шансът ни да напуснем Джулаца. Не успеят ли, Школата си е обречена. Съжалявам, Илкар, но сега е немислимо да останем, за да се борим за спасяването й.

— Знам… Всички го знаем.

— Ще обясним какво сме намислили на Кард и на Съвета. Имаме нужда от коне и припаси. Трябва да ни отворят северната порта в подходящ момент, и да ни подкрепят, за да минем през обръча от западняци.

— Ще ни помогнат — потвърди Илкар. — Керела знае за по-голямата опасност. Ще поговоря с нея.

— Дензър, какво ще ни кажеш за Стилиан? — попита Незнайния.

Тъмният маг се поизправи и опря лакти на масата.

— Мисловната връзка не мина леко. — Всички се подсмихваха нерадостно. — Очевидно Стилиан е решен да дойде с нас, макар и да не го каза направо. Знае, че онези текстове на Септерн са ни необходими. Обеща да се срещнем при къщата на Септерн, за да ги обсъдим. Подразбираше се какво означава това.

— А кога ще тръгне? — намеси се Хирад.

Той изпитваше единствено досада от хитрините на Стилиан. Напоследък нищо не го изненадваше след Крадеца на зората и срещите с дракони.

— Утре, също като нас. Може и да ни изпревари.

— Ще си води ли Закрилници?

— А ти как мислиш?

— Колко? — озъби се варваринът.

— Не поиска да сподели.

— Аз ще ви кажа — безпрекословно отсече Незнайния. — Ериан, кажи ни какво ще прави армията на Дордовер.

— Няма много за казване. Промъкват се бавно, ще нападнат откъм северната порта. С тях са и няколко групи бегълци от Джулаца, които се криели в пущинака. Позволих си да съобщя на Фиона, че сме длъжни да се измъкнем от града по важна работа, а тя ще предаде на командира. Все пак за тях основната задача е да се бият за освобождението на Джулаца.

— Добре. Хирад, да идем да се поразкършим на двора и да нагледаме Троун. Дано е готов за път призори.

Стилиан седеше с Дистран в Кулата, която по право заемаше Господарят на Хълма, и слисано оглеждаше хаоса, създаден от по-младия маг за броени дни. Редът във всичко е жизненоважен. Някой ден Дистран може би щеше да научи това… но май бе отминало времето, в което си струваше да го поучава.

Зад новия най-старши маг в Ксетеск стояха двама войници и двама магове, които се взираха в Стилиан с нескрито недоверие. А той разчиташе само на Сил за своята безопасност. Смяташе, че и така има несравнимо надмощие.

— Е, какъв е отговорът? — попита, щом остави празната чаша от вино на лавицата над огнището и усети топлината от разгорелите се пламъци.

— Ще бъда откровен — отвърна Дистран. — Трудно ми е да повярвам, че правиш такова предложение. След като отказа да се подложиш на заклинание за правдивост, аз съм настроен скептично.

— Стига, Дистран. Отказах се от заклинанието за правдивост по други причини, които и ти знаеш твърде добре. Предлагам ти всичко, за което си копнял, срещу купчина книжа. И двамата знаем, че трябва да попаднат в ръцете на Гарваните, за да оцелее някой в този наш свят.

— Но ти настояваш да ти дам и армията от Закрилници…

— Именно. Нуждая се от закрила. Може да не си забелязал, но в нашите земи нахлуха пълчища западняци. Искам да стигна невредим до къщата на Септерн. Нищо не ти пречи да отмениш Повелята за закрила след седем дни и тогава ще бъдат изцяло под твоя власт. Не е трудно да изпълниш молбата ми, а тръгна ли си веднъж от Школата, можеш да не допуснеш повторното ми завръщане. — И обещаваш да не оспорваш моята власт над Ксетеск, така ли?

— Точно така. Ще подпиша документите, утвърждаващи издигането ти на този пост в мига, когато ги подготвите. — Стилиан си сипа още една чаша вино. — Не намирам нито една причина да откажеш сделката.

— Тъкмо затова се безпокоя. Стилиан се засмя.

— Радвам се да открия у теб буден ум. Но пак ти казвам, че моето предложение сбъдва всичките ти желания и не те ощетява с нищо.

— Защо? — Дистран се наведе към него. — Не проумявам защо се примиряваш толкова безропотно да ти отнема всичко, за което си живял.

— И аз не съм предполагал, че ще проумееш. — Стилиан се отнасяше снизходително към слепотата му, но й се радваше. — Пред нас има пътища, от които не можем да свърнем встрани.

— Говориш за мрака по пладне, тъй ли? Стилиан кимна подчертано.

— Да, в известен смисъл.

Дистран изви глава към огнището, но Стилиан забелязваше как играят очите му. Вероятно поддържаше някаква мисловна връзка с подстрекателите си, които благоразумно решиха да не се разкриват пред Стилиан. Мълчанието не се проточи.

— Документите ще бъдат съставени веднага. Щом ги подпишеш, ще напуснеш града и ще се върнеш само с изричното ми разрешение, като донесеш текстовете на Септерн, които ти даваме за временно ползване… в името на цяла Балея. Това приемливо ли е за теб?

— Да, господарю — изрече Стилиан и се изправи. — Ще те оставя да си вършиш работата. Господарят на Хълма рядко намира миг за отдих. Ще чакам документите да ми бъдат донесени в голямата трапезария.

— Ще се разпоредя да ти приготвят нещо за хапване.

— Благодаря. — Стилиан протегна ръка и Дистран я стисна нерешително. — До нови срещи.

С книжата на Септерн в ръце Стилиан излезе от Кулата.

Докато вървеше към очакващите го Закрилници, а Сил водеше шест товарни коня с тежки денкове на гърбовете, Стилиан погледна отново тези пергаменти и свитъци, Зачуди се още веднъж, че новият Господар на хълма е толкова тъп. Изобщо не си зададе въпроса защо бе подбрал точно тези писания, дори не ги провери. А те представляваха ключ към такава власт и влияние, че Дистран се превръщаше в нищожна фигурка на игралното поле.

Някой ден щеше да го разбере. Стилиан очакваше с нетърпение този ден.

* * *

Хирад се питаше може ли това да бъде наречено нощ. Стоеше до северната стена, а до него бяха вързани шест оседлани коня с пълни дисаги. Животните бяха успокоени с магия. Отблясъци на заклинания осветяваха мрака преди разсъмване заедно със заревото от стотина пожара в града.

Огън и остра градушка посрещаха западняците, чиито писъци се смесваха със заповедите на старшите магове. Неспирно се чуваше рязкото бръмчене на пуснати тетиви, само дето още нямаше трясък и чегъртане на стомана. Нашествениците не успяваха да се качат на стените, но напираха все по-близо.

Хирад не можеше да направи нищо, събираше сили за сутринта и атаката на армията от Дордовер. Бягството от Школата носеше големи рискове, а Гарваните не бяха свикнали да разчитат на щастливи случайности.

Вратата на Кулата се отвори, излезе огромна фигура, следвана от по-нисък и строен силует. Незнайния и Илкар.

Усмихна се, докато вървяха привидно безметежно към него и си бъбреха. Досещаше се обаче, че не обсъждат колко е топла нощта.

Скоро и през отворената врата на лазарета калдъръмът на двора се освети. Излязоха още трима. В средата много висок мъж се тътреше, провесил глава. И тримата мълчаха.

— Отдавна ли си тук? — попита Илкар.

— Колкото да чуя, че защитниците на Школата са на края на силите си — поклати глава Хирад. — Ти как си?

— Като за толкова ранен час — добре.

— Някакви вести от войската на Дордовер?

— „Бъдете готови.“ — Само толкова ли?

— Ами не ни разкриха тактически план с точното място на пробива, честотата на нападателните заклинания и силата на фланговата им защита. — Ушите на елфа зашаваха. — Това беше кратка мисловна връзка, не дискусия около кръгла маса.

— И вие се наричате магове…

Опитът за шега заседна в гърлото на Хирад, щом видя Троун отблизо.

Някой друг бе сресал и вързал непохватно косата му на опашка. Зачервените очи гледаха угаснали от изпитото лице. Сърцето на варварина се сви. Все още бяха пресни спомените за смъртта на Сирендор. Никакви думи нямаше да помогнат, но да си мълчи също беше недопустимо.

— Болката ще стихне… — промърмори той.

Троун се взря в него и завъртя глава, после пак се загледа в камъните под краката си.

— Не. Аз допуснах да умре.

— Не е вярно — намеси се Незнайния.

— В човешкия си облик можех да им попреча, но като вълк разбирах само собствения си страх. Позволих да го погубят.

Хирад отвори уста и размисли. Зададе по-практичен въпрос.

— Ще можеш ли да яздиш? Троун кимна.

— Чудесно. Ти си ни необходим. Нуждаем се от силата ти. Щом си от Гарваните, винаги ще бъдем до теб.

Троун кимна още веднъж, но раменете му потрепериха.

— Както аз бях до Уил ли?

— Понякога даваш всичко от себе си, но то не стига — промълви варваринът.

— Аз не дадох всичко. Не се владеех и Уил умря заради мен.

— Не бива да си го мислиш — вметна Ериан. Троун я изгледа безучастно.

— Мисля си го, и още как.

В това изпълнено с неизвестност утро западняците се хвърляха с бясно настървение към стените на Школата, сякаш усещаха как се променя духът на защитниците.

Хиляди участваха в атаките, подвижните им стълби опираха в бойниците, но се овъгляваха от огъня, а катерещите се мъже падаха, поразени от ураганни тласъци на въздуха и градушка. Но нашествениците не се отказваха, а умората на маговете растеше. Наближаваше опасността от схватки по самите стени.

В момент на сравнително затишие, когато пълчищата се отдръпнаха извън обсега на заклинанията, Гарваните се качиха над северната порта, за да видят какво се случва отвън. Завоевателите неотклонно разрушаваха Джулаца, полезните материали щяха да използват както на тях им харесва, всичко друго трошаха или изгаряха.

— Какво ще кажеш, Незнаен?

— Прекаляваме с упованието си в армията на Дордовер. Може да не пробият обсадата в широк участък и ако ние не ударим оттук, няма да се измъкнем.

— Ведър както винаги, а? Огромният мъж го изгледа косо.

— Мисля трезво.

— И какво предлагаш?

— Да речем, че те се врежат в обръча от онова знаме с червената мечка до другото с бичата глава. — Той посочи двете развяващи се знамена на разстояние около седемдесет крачки. — Ще навлязат в една, вероятно и във втора линия от позициите на западняците. Ако ги подкрепим с атака от Школата, макар и за кратко, ще подобрим несравнимо шансовете си. Просто е.

* * *

Атаката започна ненадейно към пладне. Маговете на Джулаца вече изцеждаха от себе си доста изчерпаните запаси мана, за да пресрещнат нов натиск на западняците, но изведнъж в северните покрайнини на града лумнаха огньове и грохотът на падащи зидове затътна към Школата.

Проблясък след проблясък хвърляше сенки и ослепителна светлина из Джулаца.

Защитниците на северните стени се развикаха ликуващо, маговете загубиха контрол над маната, навсякъде хората се обръщаха и сочеха. Войската на Дордовер нахлу в града.

В няколко мига, проточили се безкрайно, нашествениците се смръзнаха. После обаче се разнесоха припрени заповеди сред пълчищата, разположени в северната половина на Джулаца. Цели отряди от състоящия се от няколко линии обръч около Школата се устремиха по улиците, развели племенните си знамена. Други веднага заемаха местата им, но обръчът изтъня. В Школата си отдъхнаха, западняците се смутиха.

На Хирад видяното му стигаше.

— Или сега, или никога.

Той, Незнайния и Илкар се спуснаха тичешком по вътрешната стълба при чакащата за набега група зад портата. Гарваните щяха да яздят зад петима магове, прикрити с щит, и пред двеста пехотинци.

Хирад се метна на седлото, а Незнайния даде знак и северната порта се отвори.

— Бързайте! — подкани той. — Западняците няма да се пулят бездейно, докато минем през тях.

Конниците препуснаха в галоп срещу нашествениците, които явно се бяха вторачили към атакуващите ги в тил и не проумяха веднага какво ги заплашва.

Двамата магове в средата запратиха Силови конуси, които подготвяха отдавна. Сдвоеното заклинание проби западняшките редици, размята племенните бойци и смаза мнозина в сгради и купчини отломки. Миг по-късно от дланите на яздещите встрани се откъснаха Огнени кълба и разкъсаха още по-нашироко обръча. Маговете тутакси обърнаха конете и ги пришпориха обратно към Школата. Щитът на петия, прострян над тях, тъй и не им потрябва.

— Гарвани, с мен! — ревна Хирад.

Всички внимаваха да останат наредени плътно, докато профучаваха край западняците. Хирад и Незнайния стоварваха мечовете си, Илкар пазеше всички с щит срещу стрели над главите им, Дензър и Ериан запращаха Огнени кълба, за да отворят обрамчена с пламъци пътека. Само Троун се бе прегърбил на седлото, оставил коня си да следва другите както може.

Хирад отсече ръка, замахнала с брадва към него, и нададе тържествуващ вой. Пламъци се извисяваха към небето, западняците се разбягваха, метнатите брадви и камъни отскачаха от щита. Мечът на Незнайния заискри в миг и от острието пръсна кръв. Гарваните се провряха светкавично през хаоса, а от стените крещяха победно подире им.

Вляво от тях настъпваше армията на Дордовер в стегната колона, защитена от магически огън и лед и три хиляди мечове и щитове. Школата в Дордовер бе изпратила най-добрите си войници.

Разпокъсаните групички от резервите на западняците не обръщаха внимание на неколцината конници, а тичаха презглава да се хвърлят в последната битка за Школата в Джулаца. Гарваните минаха в галоп по опустелите крайни улички и изскочиха на отъпканите ливади в равнината.

* * *

Следобед по стените над изпитателните зали отбраната бе пробита. Западняци се катереха по подвижните стълби и се провираха между бойниците. Отдолу изтича резервен отряд с яростни викове и налетя срещу врага.

Мъже, жени и деца щъкаха по двора, изнасяха ранените, заливаха с вода десетината пожара, пламнали от обвити с просмолени парцали камъни, носеха оръжия и храна на защитниците си.

От покрива на Кулата адютанти на Кард даваха сигнали с флагове, самият пълководец обикаляше стените, насърчаваше войниците си, а мечът му се обагряше със западняшка кръв. На шест места стояха членове на Съвета и ръководеха отбраната и нападението със заклинания, а и даваха пример на останалите. Само Ендор не беше там. Той се опомни, но си оставаше безпомощен.

Армията на Дордовер, макар че откъсна от обсадата значителни сили на западняците, не успя да стигне до стените. От три часа напредваха мъчително бавно, а с всяка отминала минута превземането на Школата наближаваше.

Пробивът на Гарваните няколко часа по-рано даде надежда за цяла Балея, но сега Джулаца плащаше цената за това.

Барас насочваше истински порой от Горещ дъжд, който заля западняците пред северната порта и принуди пострадалите да избягат назад. Имаше крещяща нужда от малко време, за да се опомни, но всичките му сетива бяха замъглени от битката. В ушите му кънтяха звън на оръжия, грохот на камъни от катапулти, изкрещени, заповеди, плач на деца и писъци на ранени и умиращи. Същинска пелена от пепел и кръв запълваше небето, безброй остриета лъщяха под слънцето, стените бяха оплискани с кръв, сред тълпите около Школата се развяваха шарени знамена, навсякъде буйстваха пламъци, избухваха нападателни заклинания.

Надушваше и вкусваше болезнено остро страха и силата, потта и кръвта. Долавяше страданията на всеки умиращ в Школата и отчаянието на още живите. Не можеха да възпрат нашествениците — колкото и да убиваха, гъмжилото сякаш не намаляваше.

Вдясно заехтя вик. Хиляди западняци се стичаха на площада пред северната порта. А зад тях още се кълбеше прах около сражението с армията от Дордовер, но нещо не беше наред. Една магьосница се бе скрила зад зъбер на стената, унесена в мисловна връзка. Скоро се взря просълзена в очите на Барас.

— Западняците ги надвиват, затова ще се оттеглят. Барас се постара унинието му да не проличи. Помогна на жената да се изправи.

— Не се предавай. Можем да ги отблъснем.

Обърна се да изкрещи следващата заповед към маговете наоколо, но си знаеше, че краят на Джулаца е близо.

Лошата вест бе предадена бързо по стените и Кард дотича. Спря, огледа площада отпред и се наведе към ухото на Барас.

— Това беше, приятелю. Когато настъпи моментът, ще те съпроводя до Сърцето.

Барас кимна.

— Нека отложим този момент, доколкото ни е по силите.

Кард се усмихна и подвикна на хората си, биеше се редом с тях, за да задържат нескончаемия прилив от западняци. Но подкрепленията, разпалени след победата над армията на Дордовер, носеха нови подвижни стълби и втори таран.

На четири места се качиха на стените и свирепо нападаха защитниците. Вече нямаше място за заклинания, а войниците не стигаха.

Кард крещеше на последните резервни отряди да запушат пробива, Барас и неговите магове сипеха Огнени кълба и Горещ дъжд върху напиращото гъмжило под стените. Западняците даваха ужасяващи жертви, но се престрояваха и налитаха.

— Портата! — изръмжа Кард. — Не отстъпвайте портата! Могъщият тътен на таран прогърмя през камъните над портата. Щом поредната огнена завеса спадна, западняците се струпаха и пак вдигнаха тарана, надушили скорошната победа.

По южните стени се катереха още племенни бойци и отбраната се разпадна преди някой да се усети. Все повече камъни прелитаха и се врязваха в сградите, таранът тряскаше начесто в северната порта, дебелото дърво проскърцваше, а закрепващите заклинания съскаха по повърхността му. На десетина места по стените се биеха свирепо.

Кард изтри кръвта от лицето си и изви глава към Барас.

— Време е.

— Не, ще ги спрем — възрази Барас, чиито очи напразно търсеха някакъв обнадеждаващ признак.

— Не можем. Върви, аз ще печеля време за вас.

— Сбогом, приятелю.

— Направете каквото е нужно — дрезгаво отвърна пълководецът.

— За мен беше чест да те познавам.

Но тази чест вече е в миналото, рече си елфът, докато тичаше надолу по стълбата. Още петима магове слязоха вихрено от стените, за да се присъединят към него. Избраниците, чиято задача вещаеше сигурна гибел, но имената им щяха да се помнят.

Барас тичаше към Кулата и врявата наоколо заглъхна в ушите му до слято боботене. Погледът му търсеше Керела по южната стена. Усмихна се, когато видя Висшата магьосница да насочва и последните заклинания, и войниците. Тя като че усети погледа му, обърна се и видя Барас, който застина насред крачка. Двамата елфи се взряха в очите си и сякаш отново споделиха всеки миг, преживян заедно.

Лек повей на мана достигна тялото му. Керела се усмихна, кимна и помаха с ръка. Барас отвърна на жеста и пак се втурна към Кулата. Очите му попиваха всичко наоколо. Повече нямаше да го види.