Джеймс Баркли
Мрак по пладне (15)

ГЛАВА 14

Нямаше избор — Тесая щеше да разбере, че той идва, но Стилиан беше склонен да плати цената и да поеме риска. Успя да убеди Риасу да го пропусне — обезсърчен от мощта на Закрилниците, вождът изпрати вестоносци на коне при своя повелител още преди пролятата кръв на четиримата западняци да е изстинала.

За Стилиан това бе убедително доказателство колко слаби са враговете поотделно, дори вождовете им. Е, почти всички. Имаше и неприятни изключения, например онзи, който ръководеше обсадата на Джулаца. А Тесая… Той се различаваше от останалите. Славата му се бе разнесла бързо и Стилиан беше убеден, че Тесая изобщо не би помислил да преговаря с него. Щеше или да му отреди бърза смърт, или по-вероятно да го използва като заложник.

Тъкмо на това разчиташе магът в опасната игра. Получи шанса си да мине бързо под централния хребет. Не тръгна с Гарваните, защото не им се доверяваше, пък и не го засягаше освобождаването на Джулаца. А пътят на храбрия Дарик през Гиернатския залив беше непоносимо бавен. Унижението да му отнемат властта над Ксетеск беше по-важно от всичко за Стилиан.

Когато научи за заговора, загуби вяра в силите си, но скоро умът му се проясни. Повечето съхранени знания за магията на измеренията принадлежаха на Ксетеск, дори имаше текст, наскоро изваден от заключените подземия на неговата Кула, който пряко засягаше задачата на Гарваните. Стилиан нямаше да загуби влиянието си в Балея… стига по-скоро да си върнеше властта като Господар на хълма.

Затова избра най-прекия път към Ксетеск, както и най-трудното препятствие. Тесая. Но племенният владетел нямаше решаващо предимство. На него му бе съобщено, че Стилиан идва под охрана на западняци да преговаря. Едва ли щеше да струпа цялата си армия пред източния край на прохода. Всъщност предимство имаше Стилиан — за разлика от Тесая той знаеше точно кога ще излезе оттам.

Слънцето се издигаше към зенита си, когато Стилиан, Закрилниците и стражата от четиридесет западняци влязоха в Подкаменния проход. Само Стилиан яздеше кон. Риасу бе казал, че племенните бойци с него ще му бъдат водачи и почетна стража. Нима Стилиан можеше да се загуби в проход, който минаваше под планините без никакви разклонения? И нима четиридесет бойци можеха да сторят нещо срещу деветдесет от най-страховитите живи бойни машини на Балея? Нищо, както се оказа съвсем скоро.

Той се огледа през прозявка. Отпред вървяха двадесет западняци, фенерите им хвърляха неспокойни сенки по тъмните стени. Естествена пукнатина над главите им проникваше нагоре в планинските недра. По-напред таванът се снишаваше рязко до височина само петнадесет стъпки, а от едната страна зееше адска бездна.

Досега не бе разменил нито дума със западняците, а тяхната напереност скоро стихна до тревожен шепот и накрая до потиснато мълчание. Мнозина се плашеха от прохода. Неимоверната тежест на планината, тясната пролука в плътните скали ги караха да вървят забързано, забили погледи пред себе си.

Един час от навлизането в прохода. С това темпо биха им останали само още три часа път.

Стилиан се усмихна. Моментът наближаваше. За какво са му водачи с фенери или почетна стража? Да бяха си останали от западната страна на планините, щяха да поживеят още малко…

Не искаше да намалява запасите си от мана, а западняците не носеха лъкове — пропуск, за който нямаше да имат време. Наведе се към ухото на Сил, от вчера негов фаворит сред Закрилниците.

— Избийте ги!

Главата на Сил се наведе едва доловимо. Без да забави крачка, той мигновено предаде заповедта на събратята си. И Стилиан се усмихна отново — въздухът сякаш се изпълни с прилив на енергия и западняците се озоваха насред битка, която завърши преди да се опомнят.

Осмината Закрилници в първата редица грабнаха брадвите си и ги стовариха по шиите и гърбовете на неподготвените противници пред тях. Трийсетина Закрилници отзад се извъртяха и връхлетяха втората половина от западняшкия отряд.

Заехтяха предсмъртни викове, брадвите се вдигаха и политаха надолу, кръв оплиска скалите, глухите удари на остриета, потъващи в плът, стигаха отчетливо до ушите на Стилиан.

Западняците се скупчиха безредно. Неколцина се опълчиха с оръжие в ръка, но бяха посечени с неумолима точност и мощ — с всяка крачка Закрилниците печелеха изгодна позиция, нито един удар не отиваше нахалост. И нито един звук не излиташе изпод абаносовите маски.

По-упоритата съпротива отзад също бе смазана веднага. Един западняк не трепна, а призова с рев съплеменниците си. За две-три секунди искри от сблъсък на остриета осветиха прохода, но Закрилниците само засилиха и ускориха нападението, ударите им привидно се сливаха в неспирен порой и принуждаваха малцината оцелели да отстъпват отчаяно.

Общо десетина западняци не издържаха и побягнаха на запад и на изток с гръмки вопли, но нямаше кой да ги чуе.

— Догонете ги, не искам да избягат — заповяда Стилиан. Половин дузина Закрилници изтичаха в двете посоки, тропотът на краката им вещаеше неминуема смърт за злочестите им жертви.

Фенерите бяха стъпкани в мелето и Стилиан сътвори светлинно кълбо. Изви вежди при вида на касапницата.

— Великолепно! Някой от вас пострада ли?

— Един-двама са порязани, нищо сериозно — отвърна Сил.

— Великолепно! — повтори Стилиан. — Хвърлете труповете в пропастта. Когато тръгнем, ще яздя отпред, ти ще вървиш до мен.

Той подкара коня си по-напред, за да не пречи на Закрилниците, слезе и се облегна. Гледаше грапавата стена отсреща. Подкаменният проход беше сред малкото неща, които не го оставяха равнодушен. Прокопан в името на печалбата, досега се бе превърнал в гробница за хиляди хора. Стилиан се почеса под лявото око и сви рамене. Колко често добрите намерения водят до зло…

— Сега ще чакаме — подхвърли на Сил, — а през това време аз ще свърша малко работа. Необходими са ми и останалите, с които сте слели душите си.

* * *

В меката светлина на следобеда Тесая обикаляше градчето пред прохода и се бореше с опасенията, които все повече го тормозеха. Новините в този ден бяха твърде противоречиви.

Съобщението, донесено от птицата, помрачи духа му, но не го лиши от решимост. А бързите конници на Риасу се появиха с прекрасна и неочаквана вест, която можеше да обърне всичко в негова полза. Ако държаха в ръцете си главния маг на Ксетеск, това би си струвало усилията да се опазят от могъществото му. Дори с неговите страшилища щяха все някак да се справят. Стилиан бе предложил помощта си срещу бързо завръщане в своята Школа. Чудесно! Тесая с удоволствие би обещал всичко, без да даде нищо, особено на маг.

Но сега надушваше неприятности. Отначало изпадна във възторг от наивността на Стилиан, от прекомерното му самочувствие, и веднага върна конниците да предадат писмена покана за преговори. Поумува дали да пресрещне Стилиан, струпвайки огромна войска пред входа. Защо да губи хора, щом с малко търпение щеше да постигне желаното, без да се пролее капка западняшка кръв?

Но денят гаснеше и Тесая се поддаваше на тревогата. Стилиан и другите с него трябваше да са пристигнали още преди час. Нямаше ги и бойците му, които той изпрати със заповед да сменят отряда на Риасу.

Можеше да има какви ли не причини за забавянето — паднала подкова на кон, протакане преди тръгването от западния край, по-дълга почивка насред прохода. Или пък Стилиан измисляше още какво да поиска при пазарлъците.

Тесая седна на плосък камък и се загледа на юг. Залязващото слънце хвърляше прекрасна червена светлина над градчето, сякаш гневно палеше облаците, през които лъчите му проникваха до земята. Отдясно дочуваше приглушено удари на чук и стъргане на трион. Отляво под него се отвори вратата на една от превърнатите в затвор казарми и унилите примирени войници от Изтока излязоха един по един, за да се разтъпчат преди свечеряване под зорките погледи на стискащи брадви стражи.

След три дни оградата от дебели дървени трупи щеше да обхване цялото градче, тогава можеха да се заемат с укрепленията вътре в прохода, за които досега нямаха време. Тесая се загледа над плитката падина, където бяха старите постройки. Навсякъде по южния склон и платото над него виждаше сиви платнища. Знамената на цяла дузина племена и поне стотина по-дребни знатни родове гордо се издигаха над огнищата, около които нагъсто бяха струпани полукръгове от палатки.

Самият той оставаше в странноприемницата със съветниците, тук беше и Арноан, когото искаше да държи под око. Малцина от семейството на Тесая бяха в градчето. Синовете му се сражаваха редом до Сенедай на север. А братята му отдавна бяха мъртви, погубени от магове на Ксетеск.

Озъби се и стана, опъвайки куртката по тялото си. Стилиан… Закрачи енергично към западния край на градчето.

— Нужен ми е съгледвач — каза на командира на стражата.

— Веднага, господарю.

Извиканото с все сила име отекна от близките сгради. От бойците, копаещи ров за заострени колове пред стената, се отдели един и тичешком се приближи.

— Това е Кесарин, господарю.

Тесая кимна и се обърна към мускулестия младеж, затъкнал брадвичка под колана си.

— Добър бегач ли си?

— Да, повелителю — закима оживено Кесарин.

Желанието да бъде полезен тутакси прогони страха му от Тесая.

— Щом е тъй, влез в прохода. Вземи закрит фенер и внимавай със светлината. Искам от теб да намериш глупаците, които пратих вътре по-рано следобед. Не доближавай никого. Щом се върнеш, веднага ела да докладваш лично на мен.

— Слушам, повелителю.

— Върви.

Тесая се огледа към черната паст на прохода, която полека тънеше в плътните сенки. Никак не му се искаше да предизвика сблъсък със Стилиан и неговите страшилища, но с първите лъчи на зората не би му останал друг избор. Дано Кесарин се върнеше бързо. Мисълта, че и той може да изчезне под планината, плашеше вожда повече, отколкото би трябвало.

* * *

Заобиколен от страховитите си воини, Стилиан се отпусна и оформи маната за мисловна връзка, от която може би щеше да извлече огромно удоволствие… или да се проклина вечно, че я е осъществил. Маната се усука като синьо въже и проникна през планината, За да стигне до един ум в Ксетеск — умът на човек, наслаждаващ се отскоро на властта, но неспособен да му се възпротиви.

Стилиан мигновено преодоля разстоянието и устните му помръднаха в усмивка, когато заклинанието се понесе над спящите съзнания на стотици магове. За него те бяха като малки вълнички в спокойно езерце, същинска карта, която умелият и знаещият можеше да разгадае.

Търсеше ум, нарушаващ картината като дъждовни капки по водата. Не беше трудно да го открие. Човек, чието светкавично издигане се дължеше на шанса, сграбчен навреме след изключителния успех с новото заклинание… и на задължителното за преврата отсъствие на Господаря на хълма.

Стилиан се възхищаваше на смелостта му, но унижението разпалваше у него омраза, а слабостта на собствените му поддръжници го вбесяваше. Върнеше ли си онова, което заслужаваше, щеше да настоява за отговори на твърде много въпроси.

Формата профуча като стрела, за да събуди изненадващо и много неприятно спящия маг.

— Моля за прошка, че ви търся в толкова късен час, господарю.

Мисълта на Стилиан преливаше от жлъчен присмех.

— Ст… Стилиан? — запъна се съзнанието на объркания събеседник.

— Да, Дистран. Аз съм. Достатъчно наблизо, за да помета немощната ти психическа защита. Упражнявай по-упорито похватите в борбата за оцеляване. Току-виж ти потрябват скоро.

Стилиан знаеше какво говори — досега никой не бе успял да му натрапи нежелана мисловна връзка.

— Къде си? — попита Дистран, вече съвсем буден.

— Не преграждай вратата със заклинание — подигра му се Стилиан. — Засега…

— Какво искаш? — сопна се новият Господар на хълма.

— Освен очевидното ли? Малко помощ, за да бъде неизбежната ни среща по-дружеска, отколкото се очертава в момента.

— Ще се върнеш ли тук?

— Ксетеск е моят дом — остро отвърна Стилиан.

Успокои се, че заговорниците очевидно не бяха обмислили подробно последствията от преврата. Долавяше неспокойната въртележка от мисли в ума на Дистран. Как ли съжаляваше, че никой от съветниците му не е до него сега…

— Какво искаш? — пак попита Дистран.

— Сила. Огромна сила. Която незабавно ще потегли от Ксетеск на юг към Подкаменния проход. Ще ги пресрещна по пътя.

— За Закрилниците ли говориш?!

— Естествено. Господарят на Хълма се разпорежда със Закрилниците.

— Но сега аз съм Господарят на Хълма — на свой ред се присмя Дистран.

Стилиан прихна. Дистран поне не беше мекотело, макар че нямаше представа какво е направил. След успеха му със заклинанието, свързващо измеренията, той заслужи издигането си до Магистър. Но неразумното посягане към върховната власт в Ксетеск нямаше да облагодетелства никого, освен съветниците му. Явно го използваха като жертвен агнец, за да видят как ще реагират останалите в Школата. Жалко, но такава е участта на глупаците. И онзи, когото Стилиан бе използвал в същата роля, не се досети какво ще го сполети накрая…

— Въпреки това ще ми пратиш армията от Закрилници — самоуверено заяви Стилиан. — И може би ще бъда по-снизходителен по въпроса за властта над Хълма, когато се върна.

— Ако не ти ги пратя, може пък да не се върнеш, а? И тогава няма да обсъждам никакви въпроси с теб.

— Ама че си тъп! — Стилиан вложи сила в тази мисъл и умът на Дистран се замая. — Нима си въобразяваш, че останах толкова дълго Господар на Хълма само за да позволя на някакъв млад властолюбец да ми отнеме Кулата? — Вдиша дълбоко и се успокои. Искаше да научи още нещо. — Сигурно си се запознал с книжата, описващи задълженията на Господаря?

— Когато ми остава време.

— Налягат те много грижи, а?

Стилиан почувства, че Дистран си връща самообладанието.

— Така е. И се надявам, че можем да обсъдим тези проблеми, както подобава на достойни хора.

— Хм… Предполагам, че си отменил Повелята за закрила, за да я насочиш към себе си?

— Повелята за… Не съм чел за нея.

— Аха! — Стилиан си позволи тържествуващо злорадство. — Изглежда и твоите зле подбрани съветници не са чели за нея. Уверявам те, че скоро всички ще изпитате на свой гръб последствията от тази грешка.

Стилиан безцеремонно прекъсна мисловната връзка и веднага преодоля загубата на представа къде е попаднал.

Не се учуди, че Дистран е пропуснал да отмени Повелята за закрила. Обикновено новият Господар на хълма нямаше жив предшественик, който да е останал Повереник на Закрилниците. Но този път не беше така…

Стилиан се ухили и настрои съзнанието си, за да повика всички Закрилници, което беше негово право за голямо съжаление на Дистран.

* * *

Кесарин беше горд мъж. Неговият предводител го избра, а неговият повелител му възложи важна и тайна задача. И накрая пак щеше да се яви с наученото пред самия Тесая.

Маслото в малкия фенер би му стигнало за четири часа. Скъси фитила и нагласи капака колкото да прониква тъничък лъч и да влиза по малко въздух. Пробяга бързо по леко спускащото се от входа начало на тунела.

Меките ботуши не вдигаха шум, брадвичката бе вързана здраво на гърба и ръцете му оставаха свободни, за да опипва стените. Познаваше ги добре като всеки умел съгледвач от племената Палеон.

Подсмиваше се при мисълта за стражата, пратена преди пет часа. Сигурно нещо бе забавило враговете от Ксетеск, защото съплеменниците му би трябвало вече да са в западния край на прохода или дори да седят около огньовете при бойците на Риасу.

Той обаче се съмняваше, че са стигнали далеч. Водени от гадния Пеласар, едва ли бяха вървели повече от половин час. Подозираше, че са спрели на мястото, където щяха да посрещнат Стилиан, макар да им е било заповядано да продължат до средата, ако не го намерят там. Кесарин с радост щеше да съобщи за провинението на Пеласар, за да гледа после как го пребиват с камшици.

Но не завари Пеласар и хората му там, където очакваше, не чу тракане на зарове от кост, нито видя факли и фенери, ненужно осветяващи прохода на сто крачки в двете посоки.

Виж ти, Пеласар е продължил… Съгледвачът стори същото.

Издръжлив и силен, той безшумно тичаше в мрака. Когато пресметна, че е минал около час, предпазливостта го накара да върви по-бавно. Лъчът от фенера бе насочен встрани, нито за миг не го обръщаше напред.

Дишаше равномерно и се ослушваше дори за най-тихия звук, но чуваше само тупкане на капки. Още половин час не откри никаква следа от Пеласар и стражата. А после надуши кръвта. Лекият повей в тунела донесе миризмата.

Кесарин застина на място, затъмни напълно фенера. Долепи се до лявата стена. Познаваше средата на тунела по-слабо, още не бе имал време да я проучи. Смътно си спомняше, че тук проходът се разширява и от двете страни, и нагоре.

Заслуша се. Никакви гласове или ехо от стъпки. Зрението му се напрягаше като слуха, но нямаше и светлина.

Колкото и хладнокръвен да беше, тишината и мракът го смущаваха, докато обмисляше как да постъпи.

Можеше да се върне и да съобщи, че не се чува нищо, но мирише на кръв. А макар че Тесая искаше да знае по-скоро какво става, Кесарин можеше да продължи, за да провери оправдани ли са опасенията му.

Нямаше какво толкова да умува — ако искаше да се прояви, трябваше да се промъкне по-напред с надеждата, че гневът на владетеля ще се уталожи, щом чуе какво е научил.

Плъзгаше пръстите на лявата си ръка по стената, стъпваше внимателно, но само след две крачки нагази в нещо лепкаво.

Наведе се, макар да знаеше, че това е съсирена кръв, а после те сякаш излязоха направо от мрака и меко сияние блесна по кошмарните им маски. Един го стисна за шията с недоловимо за окото движение. Кесарин изтърва фенера, опита се да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. Ръцете му се мятаха безполезно, очите му се опулиха към същинското море от мъртвешки ликове, което се раздели и пропусна висок чернокос мъж. Зад него се рееше светещо кълбо.

— Бива си те — рече мъжът. — За малко да не те усетим. Сам си, нали?

Втрещеният Кесарин кимна, брадичката му опря в коравата ръкавица на маскирания пред него.

— Както и очаквах… Притъмня ли навън? Повторно кимане.

— Добре. Сил, чака ни работа.

Пръстите се стегнаха около гърлото на Кесарин и мечтите му за слава отлетяха в тъма, от която нямаше да се завърне.

* * *

Оставаше само един въпрос — как ще го посрещнат оттатък прохода, но заловеният съгледвач беше част от отговора. Стилиан прецени, че Тесая ще чака вести от него, преди да реши с колко силна войска да пресрещне идващите. Но засега вождът нямаше причини да подозира, че в бавенето на Господаря на хълма има скрити подбуди.

Стилиан и Закрилниците вървяха бързо под светлинното кълбо, което им стигаше да виждат няколко крачки напред. След по-малко от два часа доближиха източния край на прохода. Спряха на около четиристотин крачки от изхода, скрити от скални издатини и леки завои в тунела. Стилиан остави светлинното кълбо над Сил, слезе от коня и се прикри с Невидимо було.

— Стойте тук. Те няма да ме забележат.

От време на време докосваше стената, очите му се нагаждаха към все по-силната светлина, която стигаше до него откъм входа на тунела. По усет пресметна, че до изгрева остават четири часа. В сравнение с плътната чернилка на прохода дори нощното небе светлееше.

Не откри струпване на западняци, само осмина стражи седяха около огън точно пред изхода. Стилиан ги съжали за миг. Продължи бавно и спря на десетина крачки от тях, скри се зад неразчистено дребно срутване, предизвикано от водното заклинание.

Каза си, че е малко странно никой да не се оглежда към тунела. Самонадеяност, стигаща до нехайство. Постара се да огледа градчето, колкото можеше. Укрепленията, построени по заповед на Дарик, бяха разширени и заздравени, успя да преброи осем стражеви кули. Отблясъците на огньове надолу по склона подсказваха, че пред стената са разположени още стражи.

Лагерът на западняците беше притихнал под ясното небе в хладното безветрие. Сега имаше най-благоприятната възможност. Скрит от заклинанието, Стилиан се върна при Закрилниците.

* * *

Нощта пред прохода беше тежка за Тесая. Вървеше по тихите улици на градчето и пак се колебаеше. Командирът на стражата го бе уверил, че Кесарин е сред най-способните съгледвачи. Щял непременно да намери изпратения отряд и да се върне да докладва… но не и преди утрото, ако му се наложи да отиде чак до западния край на прохода.

Положението, в което попадна, все повече го притесняваше. Защо се бавеше Стилиан? И защо никой не дойде да съобщи какво става? Тесая не беше склонен към нерешителност, но сега се чудеше какво да прави. Усетът направо крещеше в главата му да събуди всички наоколо и да изтрие проклетия маг от лицето на земята, щом го зърне. А умът му на тактик настояваше да пипа кротко и търпеливо. Да чака Стилиан с отворени обятия, да го примами в капана, както бе намислил.

Върна се по главната улица към кулата до портата и се покатери горе. Двамата часови го посрещнаха със сведени глави.

— Наблюдавайте — махна с ръка той.

Двамата пак се вторачиха в пустотата на прохода, осветена отдясно от огъня на стражата.

— Никой ли не се мярна вътре?

— Не, повелителю. Няма никой и по пътищата на юг и на север.

— Какво им се е случило, дано пропаднат в ада? — изръмжа Тесая.

Макар и неуверено, единият часови си позволи да промърмори:

— Той е магьосник, повелителю. В нищо не може да му се вярва.

Тесая отвори уста да го сгълчи за дързостта, но не би могъл да възрази срещу думите му. Кимна и си върна донякъде сдържаността.

— Да, защо да се изненадвам? Радвам се, че разбирате кого чакаме. — Обърна се към стълбата и добави: — Бъдете нащрек. Не бива да го изтървем.

Тогава насилието се развихри пред прохода.

Маскирани воини нахълтаха под нощното небе, стъпкаха огъня и изклаха стражите, които дори не успяха да ги видят. Не спряха нито за миг, а продължиха в стремглав бяг. Сред тях имаше ездач, подкарал коня си в тръс. Страшилищата го пазеха от всички страни. Нямаше бъркотия, личаха само смразяващ устрем и решимост. Никой не се озърна към градчето, докато завиваха на север, изпроводени от стъписаните погледи на часовите по кулите.

Тесая изпсува, за да се отърси от вцепенението, и така стовари юмрук върху парапета, че кулата се разтърси, а дебелата дъска се сцепи.

— Събудете племената! — зарева той. — Вдигнете всекиго от постелята. С всички бойци ще подгоним тези мръсници, за да ги изтребим. По-живо!

Взря се в Стилиан. Не можеше да е друг. Остави го да дойде на изток и да вилнее тук с прокълнатите си маскирани чудовища. Ледена тръпка скова гърба му. А къде беше Дарик? Ами Гарваните? Прогони засега новите тревоги, но щяха да се върнат, когато яростта му се укроти. Не биваше да се разсейва.

— Кълна се в духовете на мъртвите от племената Палеон, че ще ти изпия кръвчицата, Стилиан от Ксетеск — изръмжа владетелят.

Но преди врявата на будещата се армия да стане оглушителна му се стори, че дочу ехтящ под планините смях, От три дни Съветът на Джулаца отиваше на страшно поклонение над северната порта, за да гледа как Сенедай и бойците му избиват невинни. Принасяха ги в жертва пред олтара на Покрова. През първия ден умряха още сто души.

През втория — общо триста, мнозина с гордата непреклонност на стария маг, но все повече от обречените изкрещяваха гневни обвинения към Съвета.

В третия ден започнаха и раздорите зад стените на Школата. По пладне пред портата бяха пожертвани сто и петдесет старици. А щом се обърнаха, членовете на Съвета видяха в двора разярена тълпа, която Кард и войниците му възпираха. Зад преградата от стоманени остриета имаше и магове, готови да ударят със Силови конуси, ако се наложи.

Начело на тези двеста души стояха избраните да говорят от тяхно име и войникът, когото Кард наказа. Пълководецът успя да ги усмири, но мълчанието им беше зловещо. Всички се бяха вторачили в Съвета.

— Е, и това се знаеше — кимна Керела.

— Моментът не е много подходящ да говорим с тях — промърмори Селдейн.

— А кой момент е подходящ? И все пак се надявах, че Кард е бил по-убедителен…

— Подозирам, че онези, които са се вслушали в думите му, сега се молят, а не идват да беснеят — каза Барас. — Немислимо беше да привлечем всички на наша страна.

— И какво се надяват да постигнат? — вметна Ендор.

— Да попитаме самите тях.

Керела тръгна първа надолу по стъпалата, после и през двора. Даде знак на Кард и войниците да се отдръпнат. Барас спря до лявото й рамо, другите от Съвета застанаха зад тях. Взираха се спокойно в лицата на възмутените си съграждани, губещи все повече приятели извън несигурното убежище на Школата.

— Тези дни са най-трудните в живота ни — започна Керела и шепотът в тълпата веднага секна. — Стотици от нашите хора умират, защото орда убийци ги принуждават да влязат в Покрова на демоните. Същите убийци, които искат да унищожат Школата. Но ако премахнем Покрова, животът на всеки в Джулаца ще остане застрашен.

— Нали убийствата ще спрат? — провикна се някой и тълпата зашумя.

— Ще спрат ли? — натъртено попита Керела. — А според вас защо западняците изтребват първо най-малките, най-старите и жените над детеродна възраст? Те дойдоха като завоеватели. Онези, които не са им потребни тук и сега, само хабят храната, а трябва и да бъдат охранявани. Излишни разходи, които те не могат да си позволят. Като ви гледам, една трета от вас също ще бъдат убити, ако премахнем Покрова преди да сме готови за съпротива.

— Не може да си седим вътре и да гледаме как растат камарите от трупове — възрази представител на недоволните, младолик мъж на име Лорон. — И вие знаете, че е така.

— Аз ще ви кажа къде е разковничето — намеси се войникът. Барас си представи как го гледа Кард. — Май сте готови на всичко, за да си опазите Школата, та ако ще западняците да убият и последния пленник.

— Ти обаче си се приютил в Школата, както виждам — промълви Керела. — Подслонът тук вече не те задоволява, така ли? — Острите върхове на ушите й почервеняха. — Искам да чуя от теб какво трябва да бъде направено — добави магьосницата с плашещо спокойствие.

— Да се сражаваме, какво друго?! — възкликна войникът и пак се надигна гълчава.

— Разбирам — кимна тя. — И може би си мислиш, че ще победим въпреки огромното превъзходство на западняците?

— Поне ще се опитаме да направим нещо. Имаме и магията на своя страна — настоя Лорон.

— Ще я използваме, когато й дойде времето! — загърмя гласът на Керела и мощта му стресна всички.

Барас прикри неуместната си усмивка.

— Нима си мислите, че искам да гледам как умират невинни хора от града? — не млъкваше Керела. — Уви, принудена съм. Защото поне половината от моите магове са безсилни за заклинания заради рани или изтощение. Пострадаха, докато даваха шанс на вас да ми се опълчвате днес живи и здрави. Генерал Кард е съставил план за пробив, но лазаретът още е пълен с ранени войници. Да ги зарежем ли? Те по-маловажни ли са от хората навън? От Дордовер са ни изпратили на помощ войска, може би и магове. Да не ги ли чакаме? Изтреблението на пленници пред портата ме поболява, но още повече ми тежи, че според някои пренебрегвам задълженията си. — Керела укроти гласа си. — Малцина сме. Трябва да нападнем в изгоден за нас момент, иначе ще ни избият с лекота. Съчувствам на нетърпението ви, но така ще спасим повече хора. Нали това е целта?

— А Школата? — непримиримо попита войникът.

— Тя е ръката, която ни храни, и силата, от която черпим. Ще се борим да я опазим по всеки възможен начин. Няма да ви заблуждавам. Какъвто и пробив да опитаме, не бива да оставяме Школата в ръцете на западняците. — Тя почака дали ще й възразят. — Ничия смърт няма да е напразна, ничий живот няма да бъде прахосан, докато аз съм Висша магьосница. Някой иска ли да каже още нещо?

Хората се споглеждаха или навеждаха глави.

— Добре. Тогава чуйте нещо от мен преди да се разотидете. Аз съм Висшата магьосница и тази Школа е под пряката ми власт, както и под командването на генерал Кард, защото сме обсадени. Ако за някого това е неприемливо, има моята благословия да си опита късмета отвъд Покрова, ясно ли е?

Някои кимнаха, за повечето калдъръмът в краката им изведнъж стана най-интересната гледка. Керела поведе Съвета към Кулата. За тях се разнесе гласът на Кард:

— Разпръснете се. Вършете си работата. Не ти, войнико. Застани пред мен!

* * *

Троун още стоеше на кърмата на едномачтовата лодка и ръмжеше към струпаните на брега западняци. Налагаше се седналият отзад Дензър да държи румпела и да го помръдва наляво или надясно по указания на Незнайния. Никой не ги преследваше.

Хирад изля водата от ботушите си. Чувстваше се уморен. Шест дни неспирна езда и ходене, последвани от нежелано сражение. Да, избягаха от враговете, но защото имаха резервен план. Той не беше доволен.

— Илкар, какво се случи горе?

— Попаднахме на непохватен западняк — промърмори елфът и другите се усмихнаха. — Уж се мъчеше да извади от гърлото си ножа на Дензър, а събори хлопатара.

— По неволя нападнахме още преди да се качим на площадката — обясни Дензър. — Онзи стърчеше над стълбата и нямахме никакъв избор.

— Не ги убихте безшумно — поклати глава варваринът.

— Ние сме магове, а не майстори на ножа — по-остро отвърна Илкар. — Досега не съм нападал така, съмнявам се и ти да си го вършил.

— Май не съм — сви рамене Хирад. — Но не е излишно да ти покажа най-добрите удари.

— Стъпим ли на сушата, ще се упражнявам с удоволствие. Засега се мъча да не си изповръщам червата.

Хирад прихна. Лодката почти не се клатушкаше, а лицето на елфа белееше в нощта.

— Ще ти мине.

— Гледай хоризонта — обади се Незнайния. — Той не мърда. Илкар кимна и се взря на изток, където се срещаха морето и небето.

Троун явно остана доволен от гледката на брега и се обърна, избивайки за миг румпела от ръката на Дензър. Запристъпя в лодката, спираше да погледне всеки от Гарваните. Хирад видя жълтите петънца в зениците му и помисли за временно потиснатия човешки разум — според Уил. Будният поглед обаче нямаше нищо общо и с обикновен звяр. Хирад не се почувства застрашен, макар че едно щракане на челюсти го делеше от смъртта.

Вълкът се провря с лекота между Уил и Ериан. Ръката на Уил се плъзна по гърба на Троун, който изви глава и облиза цялото му лице.

— Обичлив е, а? — подхвърли варваринът.

— Чудя се дали ще му е неудобно, ако чуе какви ги е вършил — промълви Дензър, отърсил се от настроението си през последните дни.

— Колко остава до брега? — попита Илкар.

— Ще плаваме половината нощ или малко повече — пресметна Незнайния.

— О, богове…

Елфът се вкопчи още по-здраво в борда на лодката. Хирад го потупа по рамото.

Уил си избърса лицето и хвана муцуната на Троун.

— Трябва ли да го правиш? — Вълкът го гледаше тъжно и някак отнесено. Уил се начумери угрижен. — Какво ти е, Троун? Какво те мъчи? Можеш да се преобразиш още тук. Защо да чакаш? Помни!

Тази дума трябваше да призове човека, скрит в тялото на вълка. Но Троун само намести глава върху предните си лапи и погледна към вътрешността на залива.

Уил се озърна към Ериан. И тя се мръщеше с тревога.

— Всичко ще е наред — опита се да го утеши Ериан. — Ще се преобрази на сушата.

— Нали го видя миналия път? Преобрази се веднага щом избягахме от Дордовер. Нямаше търпение. Колкото повече се бави, толкова по-трудно му е да си спомни, че може да го направи.

Пак притисна длан към гърба на Троун, който размаха опашка лениво, все едно беше куче, легнало в краката на стопанина си.

Уил поклати глава. Троун винаги бързаше да си върне човешкия вид, защото мразеше животинския, плашеше се от него. Така казваше. А този път… Може би го смущаваше клатенето на лодката. Но защо изглеждаше, че му е приятно така? Никога не бе виждал вълка в това състояние, а Троун се бе преобразявал пред очите му поне десетина пъти.

— Троун, погледни ме. — Вълкът го послуша и примигна. И това беше нещо… — Помни! Моля те!

Троун понадигна глава и подуши въздуха. Изръмжа гърлено и пак се загледа във водата. Уил се обърна. Всички останали го гледаха втренчено.

— Тази лодка не може ли да плава по-бързичко? Май си имаме ново затруднение…