Джеймс Баркли
Мрак по пладне (29)

ГЛАВА 28

Владетелят Сенедай крачеше напето сред развалините на Школата, докато неговите бойци се подготвяха за бърз поход на юг. Знаеше си, че онзи още незрял маг ще проговори. Може и да беше много вещ в магията, но слабата му воля не издържа на изтезанията. Още по-благоприятно се оказа състоянието му — намериха го немощен в лазарета. Другите от Съвета, до един корави и несговорчиви старци, просто бяха избити. Иначе не можеше да бъде премахната тази заплаха. Всички освен Барас. Само той му се изплъзваше досега, а Школата имаше огромни подземия, в които страхливецът можеше да бяга и да се крие.

Сенедай обаче бе решил, че преди да потегли от Джулаца, ще изпълни обещанието си. Щеше да вземе главата на стария елф. Чак тогава щеше да подгони Гарваните, у които беше оръжието за пълна победа в тази война — оръжието, което щеше да призове дракони в Балея. Оръжието, което щеше да сбъдне легендата за предопределението на западняците. Той вече бе пратил птица със съобщение до Тесая.

— Къде се спотайваш, Барас?

Сенедай вървеше в двора около Кулата, а хората му вилнееха в Школата. Калдъръмът почервеня от пролятата кръв на магове. Труповете им бяха захвърлени по стените, по камъните наоколо и в залите на подпалените древни здания. А съгражданите им, за които уж бяха толкова загрижени, сега трепереха, скупчени под стража при южната порта. Онези, които съвсем наскоро бяха изведени от зърнения склад, едва понасяха новата страшна промяна. Плачът и на мъже, и на жени показваше красноречиво състоянието на духа у оцелелите. Смазани, загубили надежда, че някой ще ги спаси.

На малцината оцелели войници, проявили завидна доблест въпреки превъзходството на племенните бойци, щеше да окаже честта да избират — да умрат като воини или да се примирят с робството. Гражданите не заслужаваха това. Те щяха да построят наново града за господарите си.

Сенедай спря. Отговорът на въпроса беше точно пред него. Кулата.

Само тя бе останала незасегната от пожарите и разрухата, която сееха племенните бойци. Не се съмняваше, че малко оцелели магове се свират в катакомбите, но други очевидно разчитаха на страха на западняците от магията. Заблуждаваха се. С Школата им бе свършено и сега Кулата не беше нищо друго, освен поредното здание, което трябва да бъде прочистено.

Сенедай се подсмихна. Хем беше така, хем не беше… Съплеменниците му наистина се бояха от мощта, въплътена в магическа Кула. Тази мощ обаче бе подронена твърде много от смъртта на почти всички магове на Джулаца. Извика половин дузина бойци и пренебрегна безпокойството им със снизходителен жест, макар че и неговата самоувереност беше твърде крехка.

— Школата е под наша власт. Ако вътре има още магове, те са уплашени и слаби. Елате с мен, за да затвърдим победата.

Но щом влязоха и той, и бойците му усетиха товара, който нарастваше с всяка крачка. Нещо натежаваше на шиите и раменете им, свиваше гърлата и пълнеше ръцете и краката им с олово. Сенедай полагаше големи усилия да не тътри крака и да поддържа мисълта си ясна.

Не му харесваше, че ще трябва да претърси цялата Кула, но нямаше от какво да се притеснява. Щом тръгна около широката централна колона, чу отдолу гласове, които мърмореха и напяваха.

Поведе бойците си по къса стълба, виеща се покрай външната стена. Долу имаше само една врата, пред която стоеше познат мъж. Сенедай тръгна към него с вдигнат меч.

— О, престарелият последен бранител…

— Онзи, който възпираше твоите плашливи и слабоумни пълчища цели дванадесет дни — напомни генерал Кард. — А сега лично ще се постарая да не прекрачите този праг.

— Дойде и мигът да се предадеш, честта ти ще бъде пощадена — предложи вождът. — Битката свърши.

— Колко си невеж…

Зад вратата говореха все по-гръмко и забързано, после млъкнаха внезапно. Остана само един глас — силен, уверен, решителен. Гласът на Барас.

— Дръпни се или ще те съсека! — излая Сенедай.

— Така да бъде.

Кард посегна да го намушка, мечът блесна в светлината на маслените лампи. Движението беше бързо, но възрастта и преумората попречиха. Сенедай успя да отклони острието и също опита да прободе Кард, който обаче се отмести пъргаво. Бойците от двете страни на владетеля се хвърлиха напред, брадвите им се стовариха заедно.

Мечът на пълководеца отби едната, другата разсече рамото му и го повали на колене.

Оръжието му издрънча на пода, той опря гръб във вратата и притисна длан към раната, обливаща с кръв гърдите му. Очите му гаснеха, изпъшка от болка. Сенедай приклекна пред него.

— Ти си храбрец, генерал Кард, но и глупак. Не беше необходимо да умираш.

Кард завъртя глава, но не успя да, погледне врага си в лицето.

— Напротив — изхърка с последния си дъх, — беше… Един от мъжете със Сенедай издърпа трупа встрани. А зад вратата всичко беше притихнало. Кулата се разтресе леко, посипа се прах.

— Вратата! — сопна се вождът. — По-скоро!

Вратата бе залостена, но точно насочен силен ритник я изкърти. Вътре шестима магове бяха коленичили в кръг насред зала, отрупана с книги и пергаменти. Кулата отново се разлюля, този път по-осезаемо. Чу се трошене на глинени съдове по каменните подове. Мрачно предчувствие облъхна стоящите пред прага западняци. Сенедай се дръпна назад заедно с бойците си. Въздухът му се струваше задушаващо гъст, изсмукваше жизнеността от мускулите и от ума. Кулата се тресеше, от стените падаха лампи, някъде горе затрещяха изкъртени прозорци. Западняците залитнаха, един си удари главата в стената. Споглеждаха се с боязън и облизваха пресъхналите си устни.

— Повелителю… — примоли се един.

— Знам! — процеди Сенедай през зъби.

Взря се право в очите на Барас и старият елф му се усмихна.

— Можеш да ни отнемеш сградите и живота, но никога няма да покориш Сърцето.

— Барас, дължиш ми главата си.

— Промених уговорката. Сега ти предлагам да се махнеш от моята Кула преди да се е превърнала в гробница и за теб.

Елфът изпъна ръце над главата си и изкрещя слова, които Сенедай не различи.

Кулата се раздруса зловещо, сводове се напукваха, греди се цепеха, тавани се ронеха, подове хлътваха. Пред изцъклените очи на Сенедай залата с Барас и другите магове започна да потъва в земята. Пъшкаше претоварена дървения, скрибуцаха изскубващи се гвоздеи, рухваха гръмовно камъни и тухли. Всичко наоколо трепереше.

— Махни се, Сенедай. Махни се от моята Школа.

Вратата се затръшна, сякаш дръпната яростно от невидима ръка. Владетелят се обърна към своите втрещени бойци.

— Какво чакате?! Тичайте навън! Размърдайте се! Всички се врътнаха и побягнаха, Сенедай ги следваше по петите, а стените наоколо се кривяха, въздухът се насити с прах, факлите и лампите гаснеха и тъмата плъзваше подире им по стълбата.

Изскочиха в огрения от слънцето двор и спряха при широкия кръг от техни съплеменници, зяпнали подскачащата Кула. Навсякъде по нея зейваха пукнатини, тук-там се отваряха дупки в зидовете и ръсеха отломки по двора.

Имаше страх, но се разнесоха и победни вопли, когато Кулата на Джулаца рухна в бъркотия от камъни, облаци пушилка и стъклени трошки. Но щом прахолякът се разнесе и ехото замря, Сенедай обърна гръб на руините и тръгна обратно към командния си пункт. Знаеше, че видяното изобщо не вещае края на магията в Джулаца.

* * *

Армията настъпваше бързо, с вдигнати глави, начело с кавалерията на Дарик, а Блекторн и Гресе яздеха до младия пълководец. След като върна в Гиернат три хиляди души да помагат във възстановяването на пострадалия град и да го охраняват, Дарик организира войската, наброяваща почти осем хиляди, в стотни под командването на капитани. Всеки десет стотни образуваха полк.

Всички бяха настроени решително, на душите им беше леко. Всеки от тази армия бе допринесъл за важни победи — повечето опазиха пристанището, бароните попречиха на четворно повече западняци да стигнат до Подкаменния проход, Дарик помогна за опустошението на Парве, прекъсна път за снабдяване на западняците и изгори или присвои всички морски съдове, които намери.

Но сега не мислеха за отбрана и набези от засада, сега те щяха да нападат и си говореха за освобождението на своята страна, не за оцеляване. За два часа стигнаха от брега до възвишенията около града и замъка. Очакваха да заварят града укрепен от западняците, а на стените му и над замъка да се развяват техните племенни знамена. Очакваха да доловят страха у безпомощните врагове и да се поздравят с победа над тях.

Но гледката прогони желанието за песни от душите им. Блекторн бе разрушен. Облак ситна пепел от отдавна угаснали пожарища още се стелеше над падината, а под сянката му беше трудно да намериш камък върху камък. Почернелите отломки бяха пръснати нашироко. Тук-там още стърчаха овъглени греди, но от стени нямаше и следа. Нищо не бе останало от къщите, хановете и дюкяните. Нямаше го и замъка, родовия дом на бароните Блекторн. Само купчини камъни. Такова опустошение спираше дъха.

Гресе слезе от коня и застана до своя приятел, който се взираше блед и безмълвен. Сълза от лявото му око прокара пътечка в праха по лицето му. Армията се подреждаше по билото и мълчанието обхвана всички. Редките ядни псувни отекваха кухо. Хора от града се свличаха на земята, изведнъж останали без сили, простили се с надеждата за завръщане у дома.

Гресе виждаше отраженията на трескавите мисли по лицето на Блекторн, но гневът надделяваше над всичко. Зад тях армията чакаше — войниците от града зашеметени, другите от Гиернат съпричастни към мъката им.

Накрая барон Блекторн се обърна и заговори на онези наоколо, които можеха да го чуят.

— Ще бъда кратък — разнесе се гласът му над плътните редици. — Там долу виждате моя град, съсипан от западняците. Сред вас не са малко онези, които вместо домовете си завариха руини. Същото сполетя и мен. Затова ще подгоним западняците, затова ще ги възпрем и напъдим от земите си веднъж завинаги. Да, искам възмездие, но най-много искам повече никой да не преживее това, което аз чувствам сега. Да не се бавим. Генерале, очакваме заповеди.

* * *

Мъгливият въздух беше какъвто Хирад го помнеше, сякаш прах закриваше слънцето, само че този път ту валеше проливно, ту спираше и ги блъскаше студен вятър. Мъждивата светлина само засилваше усещането за нещо сбъркано, което внушаваше струпаната статична мана около пробива между измеренията, създаден от Септерн.

Но не само времето беше различно от предишния път. На петстотин крачки от отряда пред развалините стояха Стилиан и армията от Закрилници. Вляво от Хирад конят на Незнайния толкова забави ход, че почти не помръдваше.

През четирите дни по пътя към къщата на Септерн настроението на Незнайния се променяше полека от решимост към раздразнителност и самовглъбяване, накрая и сприхаво объркване. Докато Гарваните доближаваха хамбара, където Незнайния бе срещнал смъртта, неговата разсеяност стана причина да разменят с Хирад остри думи, а близостта до Закрилниците не помагаше да се овладеят.

— Просто обърни гръб на това — настоя варваринът.

— Ясно е, че нищо не разбираш. — Незнайния рязко посочи Закрилниците. — А те знаят. Разбират ме, но нищо не могат да кажат.

— И щеше ли да ти олекне, ако им беше позволено да говорят?

— Да, дяволите те взели! — озъби се Незнайния и спря коня. — Опитай поне малко да си напрегнеш мозъка. Изобщо ли не проумяваш как се чувствам?

Хирад сви рамене.

— Ти си тук и дишаш. Онова под земята не си ти. Душата ти не е там.

Огромният му съратник отметна глава, сякаш го бе ударил с юмрук.

— Душата?! В името на подземните богове, тази твоя уста ще ти докара белята някой ден — изръмжа той. — Нищичко не знаеш за душата ми. Ако всичко беше както трябва в този свят, душата ми вече щеше да е при моите предци. Щеше да е намерила покой. Нямаше да се е върнала в тяло, което не е истинското, и да е подложена на цялата тази… тази гадост!

Размаха ръка към Закрилниците, порутената голяма къща и другите от отряда.

— Ако искаш да се махнеш и да зарежеш единствените си приятели, няма да те спирам — сопна се Хирад.

— Хирад, чуй най-после какво се опитва да ти каже — намеси се Илкар. — Незнаен, нуждаеш се от малко време насаме и май е най-добре да останеш при хамбара. Хайде, Хирад, имаме да си приказваме със Стилиан.

Варваринът не си позволи да избухне, защото лицето на елфа не беше никак дружелюбно. Незнайния само кимна на Илкар, изпепели Хирад с поглед и обърна коня си към хамбара и гроба, пред който не би трябвало да стои.

— Хирад, искам да поговорим — отсече Илкар.

— Сега ли?

— Ако Дензър и Ериан са съгласни да се срещнат със Стилиан от името на Гарваните, нищо не ни пречи, нали?

Варваринът изви вежди.

— Мислиш си, че все не схващам какво им е на другите, а?

— Колко меко се изразяваш… Хайде да отбием конете ей натам. Слушай ме внимателно.

* * *

Незнайния войн се смъкна от седлото преди да доближи дългия хамбар и натири коня след отряда.

В главата му нахлуха спомени, сърцето му заби диво и ударите се усещаха в гърдите, шията и ушите. Виждаше отново как дестраните — бойните кучета на западняците, тичат към него с оголени зъби, от които капе слюнка. Усети пак меча си да разсича плътта им, горещия дъх по лицето си, смазващите рамото му зъби, пръсналата от разкъсаното му гърло кръв.

Впи пръсти в гърлото си, пред очите му притъмня както тогава, а звуците заглъхнаха. Падна на колене и се подпря със свободната си ръка. Задъха се, зрението му помътня от избилите сълзи. Кашляше и се давеше, но когато дръпна ръката си от шията, по нея нямаше кръв.

Нямаше кучета, нямаше и гибел. Вдигна глава, смътно забеляза хамбара, но погледът му се прикова в отъпканата купчинка пръст до вратата.

— О, богове… избавете ме от това.

Но за него нямаше спасение. Макар че живееше отново, трупът му си оставаше под това надгробие. Устата му се напълни с жлъч и той плю на напуканата земя.

— Защо не ми позволихте да умра?! — изръмжа той и се надигна.

Проклинаше Ксетеск, родния си град, който му открадна смъртта, за да му даде грозна пародия на живот зад абаносова маска. Проклинаше и града, и господарите му — маговете, които не искаха да се лишат от изчадията, превърнали се в негови събратя.

Струваше му се, че гази в дълбока кал, някак се довлече до гроба. Още личеше символът на Гарваните, изгорен в пръстта, но само за няколко седмици неспирните ветрове почти го бяха изтрили.

Коленичи и плъзна длан по собствения си гроб. Знаеше, че би могъл да пипне костите си, да види останките от тялото и лицето си. Да огледа добре истинския Незнаен воин, чието тяло се намираше там, където и душата му искаше да бъде. В покой. Свободна.

Вдиша дълбоко, затвори очи и опря длани в гроба.

— На север, на изток, на юг, на запад. Ти си отиде, но завинаги оставаш един от Гарваните и аз ще те помня вечно. Съжали ме за това, че още дишам.

Млъкна, но нямаше желание да помръдне. Знаеше, че изрече прощалните слова към лишена от душа купчина кости, и все пак намери някакво странно умиротворение.

Изправи се, почтително отстъпи две крачки и се обърна към развалините. Пред него стоеше Сил, зад когото пък се бяха наредили всички останали Закрилници в безмълвно съчувствие и уважение. Зад безизразните маски умовете им горяха от ярост заради гаврата, която Незнайния бе принуден да изтърпи.

Сил докосна рамото му и леко наклони глава. Незнайния срещна погледа му за миг, после огледа останалите и гърбът му настръхна от тази безмълвна мощ, събрана на едно място. Очите му се замъглиха отново, този път от благодарност.

— И вие можете да се избавите от игото — промълви Незнайния. — Но цената е висока, повярвайте ми. Болката от откъсването е страшна. Аз още мога да ви почувствам, но не съм един от вас. Вашият избор предстои.

Мина между тях и те го последваха към старата постройка. Той бе направил своя избор, но докато се отдалечаваше от своя гроб, без да погледне назад, съзнаваше, че трябва да избира още веднъж. Не знаеше дали ще му стигне смелост. Както винаги, щеше да си проличи след време.

* * *

— Не се заблуждавай, че ще поведеш стотици Закрилници в прохода — натърти Хирад, щом чу от Дензър докъде е стигнал безплодният му спор със Стилиан.

Бившият Господар на хълма безцеремонно отказа да им даде писанията на Септерн. Варваринът се чудеше дали скоро Стилиан няма да си въобрази, че може да сътвори и да извърши заклинанието самостоятелно. И също като останалите Гарвани съзнаваше, че силата не е на тяхна страна.

— Горя от нетърпение да науча как смяташ да ми попречиш — сопна се Стилиан.

— Не говоря за това, което аз мога да направя тук и сега — поправи го варваринът. — Говоря ти какво могат да направят Каан, когато им се изтърсите. Нямат нужда от твоите Закрилници, затова пък имат навика да унищожават ненужното.

— Не е лесно да унищожиш почти петстотин Закрилници.

Хирад се вторачи в него и усети, че Илкар го потупа по рамото, за да не си изтърве нервите. Кимна на елфа и си пое дъх преди да отговори.

— Стилиан, ти нали видя Ша-Каан с очите си? Може да им види сметката сам, без ничия помощ, и ти го знаеш. Опитвам се да те разубедя, за да не похабиш напразно живота им, ако може да се нарече така…

Закрилниците се разшаваха, изведнъж се напрегнаха и бавно закрачиха към хамбара начело със Сил. Дензър и Стилиан се облещиха след тях. Хирад разбра накъде вървят и се засмя.

— А може и да не те послушат — подхвърли той и наруши слисаното мълчание.

— Върнете се! — заповяда Стилиан. — Веднага. Сил, знаеш какво те обвързва. Елате при мен незабавно или ще ви сполети каквото сте заслужили.

— Не мисля, че ще бъде разумно да го направиш — тихо се обади Дензър.

— Моля? — сопна се Стилиан, вторачен в гърбовете на Закрилниците, в които бе толкова уверен допреди малко.

— Чу ме много добре — подчерта Дензър. — Направиш ли го, ще вбесиш Незнайния, а в момента разчиташ само на себе си. Те ще се върнат след малко.

Наистина се върнаха, този път предвождани от Незнайния, чието лице бе застинало в решително изражение.

— Както виждам, готови сме да потеглим — започна той. — Стилиан, можеш да вземеш шестима Закрилници. Другите ще пазят къщата на Септерн.

Отначало Стилиан не намери думи. Мускулите на зачервеното му лице потръпваха от ярост.

— От кого ще я пазят? — уточни Хирад.

— Мога?! — избухна Стилиан в този миг. — Кой, в името на боговете, си ти, че да ми казваш какво мога или не мога да правя с моите Закрилници?

— Скоро ще разбереш — сдържано отвърна Незнайния.

— Попитах те от кого ще пазят къщата — напомни Хирад.

— Западняците са тръгнали насам. Ако затрупат входа към работилницата, не бихме могли да се върнем.

— Но защо ще им хрумне да затрупат работилницата? — озадачи се Илкар.

— Джулаца е превзета — изрече Сил, престъпил заробващите правила. — Те знаят всичко.

— Как е възможно да знаеш? — с отчаяно недоверие се обърна Илкар към Сил. — Не почувствах нищо.

— Може и да не почувстваш — охлади го Стилиан. — Вашите магове са били убити един по един от мечовете на западняците, техните вълни в потоците от мана не са се съчетали. Естествено е да предположим и че са успели да потопят Сърцето в земята. Искрено съжалявам за разгрома на Джулаца, но ти май си късметлия. В края на краищата след малко ще напуснеш това измерение.

— Късметлия ли?! — изфуча елфът. — Онези мръсници заличиха дома на всеки още жив маг, принадлежащ към Джулаца. Голям късмет!

Дензър се прокашля.

— Стилиан не подбра най-подходящите думи, но подозирам, че е прав. Каквито и вълни да са плъзнали във вашия спектър на маната, едва ли ще имат голяма сила там, където ще се пренесем.

— Надявайте се да имат някаква сила, иначе това заклинание, каквото ще да е то, няма да бъде извършено — кимна Илкар към купчината книжа в ръцете на Стилиан.

— Как тъй? — сви вежди Хирад.

— Ако няма никакви вълни, няма и мана — обясни му Ериан.

— Ненужно умуване — поклати глава Незнайния. — Трябва да тръгваме. Сега.

— Не и докато не науча откъде знаеш, че сме загубили Джулаца — запъна се елфът.

— Сил, разрешено ти е да говориш — каза Стилиан, чието любопитство се пробуди.

Закрилникът помълча, за да обмисли отговора си.

— Демоните наблюдават. А когато душите ни са слети, можем да доловим какво виждат те.

— Забележително… — промълви Стилиан. — Страничните последствия от сътворяването ви са безкраен източник на изненади.

— Радвай им се, докато можеш — отрони Незнайния, лицето му не изразяваше повече от маските на неговите бивши събратя.

— Заплашваш ли ме? — подсмихна се Стилиан.

— Приеми, че ти давам добронамерен съвет. Хирад застана до Незнайния.

— Добре, стига размотаване. Илкар и Дензър знаят какво ни чака, но и другите трябва да чуят.

Описа им болезненото прехвърляне в другото измерение, пропадането преди да стъпят на земята и опустошението в света на хората птици. Разказа за ходещите мъртъвци, в случай че пак се надигнат, за безмълвието въпреки вечно кълбящите се облаци и мълниите от небето и от бездната, за огромните каменни стълбове и шеметната височина на площадките върху тях. И напомни, че измерението е умъртвено от драконите Каан — същата участ щеше да сполети Балея, ако Каан се провалят или ако заклинанието, когато бъде избрано, не затвори разкъсването.

Не пропусна да каже и че трябва да се държат както подобава на Гарваните, а от тях, колкото и да е странно, зависи не само животът в Балея, но и на незнайно колко дракони.

— Сега да вървим.

Щом навлязоха в развалините се натъкнаха на нов проблем.

— Какво е станало тук, по дяволите?

Илкар впи поглед в Стилиан, а не в отворения вход на пода в работилницата на Септерн.

— Не изглеждаше ли така? — искрено се изненада Стилиан.

— Не беше — начумерено потвърди елфът и приклекна до отвора.

Дензър и Ериан дойдоха при него.

— Не ми се вярва Стилиан да е виновен — прошепна Дензър.

— Тогава какво се е случило? — промърмори Ериан. Илкар се почеса по главата.

— Никой друг няма ключ, грубата сила е безполезна, остава само едно обяснение — заклинанието на Септерн се е разпаднало.

— Дали е свързано с новото разкъсване? — зачуди се Дензър.

Елфът сви рамене.

— Сещаш ли се за друга възможна причина?

— Има ли значение? — обади се Незнайния и маговете се озърнаха с досада. — Важното е, че вече не можем да попречим на западняците да минат през прохода. Ако победят Закрилниците, нищо не би ги спряло да влязат и не се съмнявам, че точно така ще постъпят.

Илкар стана и си изтупа коленете.

— Какво предлагаш?

— Подкрепления — заяви Хирад. — Нищо друго не върши работа. Дарик сигурно вече настъпва на север. — Той се взря в Дензър. — Извинявай, но се налага да потърсиш мисловна връзка.

Тъмният маг въздъхна и кимна.

— Какво искаш да му предам?

* * *

Гарваните стояха пред портала към следващото измерение под сякаш кипналото небе и сред останките от съсипаното село на хората птици. Далеч под тях се кривяха и разклоняваха ослепително червени мълнии. Само Дензър бе минавал през този портал, но се върна тутакси и в ужас бръщолевеше за дракони. Но обвързването на Хирад с Ша-Каан му даде ясна представа какво ще завари. Сега си припомни как още след необмислената постъпка на Дензър предрече, че ще му се наложи сам да влезе в този портал. Щеше да се изправи пред сбъднатите си кошмари, за да се освободи от тях.

Обърна се. Гарваните стояха отпред, зад тях бяха Стилиан и шестимата му Закрилници.

— Готови ли сме?

Всъщност питаше само двама. Илкар проявяваше завидна доблест след новината за разгрома на Школата в Джулаца, но не се знаеше още колко може да издържи. А Стилиан изтощи търпението им, защото упорстваше подробно да разгледа унищоженото село.

Бившият Господар на хълма кимна сковано, Илкар успя да се усмихне.

— По-готов няма как да бъда.

— Де да можех и аз да кажа същото — въздъхна Хирад. — Дензър, да си пропуснал нещо важно?

— Ще паднете с гърба напред. Видях там страхотии и не вярвам гледката да се е подобрила.

Но видяното напълно се различаваше от описанието на Дензър — нямаше почерняла земя, пълно с дракони небе и огнени струи, пронизващи въздуха. През устойчивото разкъсване те попаднаха във вътрешността на пещера. И макар че беше тъмно, иззад завой наляво на няколко крачки пред тях проникваше мека сивозелена светлина.

— Какво става, във всички адове да се продъни дано?! — възкликна Дензър, щом се изправи. — Сигурно са преместили прохода.

— Не мисля, че е възможно без мага, който е създал този проход — възрази Ериан.

— Да, но тези проклети скали ги нямаше.

— Някой носи ли факел? — ухили се Хирад.

— И за какво ти е, ако смея да попитам? — обади се Незнайния.

— Да проверим дали драконите не са нарисувани на тавана, да речем.

— Хладнокръвен, ти си бил и смешник! — озъби се Дензър. — Знам добре какво видях първия път.

— Следователно — промълви Стилиан със спокойна увереност — някой е построил това.

Хирад го изгледа недоверчиво, но преди да каже нещо, бе скован от мощта в съзнанието на Ша-Каан.

— Добре дошъл в моя свят, Хирад. Сега ще видиш до какво доведе твоето безразсъдство. Джата ще ви изведе от тази местност.

Със същата внезапност въздействието изчезна и Хирад срещна озадачения поглед на Незнайния.

— Добре ли си? Варваринът кимна.

— Ша-Каан знае, че сме тук. Той…

Прекъсна го движение отпред. Гарваните незабавно заеха позиции за бой. Миг по-късно по трима Закрилници застанаха от двете им страни.

Нисък мъж с просто скроени дрехи и меч в ножница на хълбока спря пред тях. Не показа никакъв страх, макар че се изпречи пред толкова воини. Устните му се извиха в усмивка над дългата сплетена брада. Хирад си отдъхна и прибра меча.

— Джата? — попита, макар да знаеше кого вижда. Мъжът кимна и изрече с глас, който май използваше рядко:

— Хирад Хладнокръвния. Гарвани.