Джеймс Баркли
Мрак по пладне (36)

ГЛАВА 35

Навсякъде в земята на Люпилото пламтяха огньове, когато Хирад се събуди по-бодър, макар и да не се избави докрай от умората. Обърна се и подскочи, застанал сащисан до другите Гарвани.

Десетките огньове бяха накладени покрай реката и насищаха мъглата с чудата оранжева светлина. А в нея шетаха хиляди вестари на групи. Някои оглеждаха оръжия и броня, но повечето се трупаха около шиите, крилете, главите и ноктите на стотици дракони, заели всяка педя равно място. И докато ги мажеха с мехлеми и балсами, вестарите отправяха молитви за победа към небесата. Изглеждаха мънички до огромните тела на драконите Каан, някои надвишаващи на дължина сто стъпки, а на височина петнайсетина. Внушителните глави бяха положени на земята, някои със зейнали челюсти, в които пропълзяваха вестари, за да покрият с предпазващи мазила огнените жлези.

Гледката вдъхваше страхопочитание и очите на Гарваните се взираха замаяно в грамадните хълбоци, потрепващите криле, по-широки от платна на боен кораб, мускулестите шии.

— Кога започна това? — попита Хирад.

— Май се точи цяла вечност — отвърна Илкар. — Не е за вярване, че ти спа чак досега.

— Някой се погрижи за съня ми — кимна варваринът към Волнокрил, до който току-що се бе появил Ша-Каан. — Да вървим, сигурно има какво да ни каже.

— И аз имам какво да му кажа — изтърси Стилиан и закрачи уверено, следван от тримата си унили Закрилници.

— Какво го прихвана? — сепна се Илкар.

— Откакто се събуди, мърмори как трябвало да се въведе по-добър ред в някои неща — процеди мрачно Дензър.

— И е намислил да говори за това на Ша-Каан точно сега?!

Хирад се вторачи в гърба на бързащия Стилиан.

— Нали го чу? — сви рамене тъмният маг.

— Грешка — отсече варваринът и се запъти към Волнокрил. — Голяма грешка!

По изопнатите рамене на Стилиан личеше, че е настроен да се изпречи твърде безцеремонно пред Великия Каан, който се подготвяше за решителната битка. А Хирад знаеше, че драконът иска само да обсъди с Гарваните предстоящата им задача. Нищо друго не го интересуваше в момента.

Скоро започна да подтичва и успя да настигне Стилиан преди да е доближил Волнокрил.

— Май ще е по-добре аз да говоря с него — поде веднага. Магистърът от Ксетеск не го удостои с поглед за повече от миг.

— А, да. Драконанът Хирад… Но аз трябва да изясня с него изключително важни въпроси. И тъкмо сега е най-подходящият момент. Мисля, че ще го убедя да ме изслуша.

— Не разбираш — завъртя глава Хирад.

Стилиан се закова на място и варваринът се озова заобиколен от Закрилниците.

— Напротив, разбирам всичко — сопна се Стилиан. — И ще променя условията на сделката, изгодни само за някои.

— Какво?! — облещи се варваринът.

— Спрете го! — заповяда Стилиан със святкащи очи и продължи към Ша-Каан, но Закрилниците преградиха пътя на Хирад.

Опита да се провре между тях, те обаче не отстъпиха.

— Махнете се! — изръмжа вбесеният варварин. Те не продумваха.

— Нищо ли не ви влиза в главите?! Кого пазите сега, а? Ако не ме пуснете, ще закриляте само овъгления му труп!

Направи крачка и някой от тримата го блъсна грубо назад. След миг дясната ръка на варварина стискаше меча, но и те вече държаха оръжията си.

— Недей, Хирад. — Гласът на Незнайния го накара да застине. — Ще те убият. — Той спря до рамото на приятеля си. — Айл, Риа, Сил… Хирад казва истината. Пуснете го.

Закрилниците прибраха оръжията и се отместиха. Хирад се втурна напред, другите не изоставаха. Доближи навреме, за да чуе първите думи на Стилиан, а около главата на Ша-Каан още шетаха вестари. Старият дракон се бе потопил наполовина в реката, опрял долната си челюст в земята, затворил очи. Стилиан притискаше писанията на Септерн към гърдите си, сякаш искаше да почерпи смелост от тях.

— Ша-Каан… — Никакъв отговор. — Велики Каан, трябва да ме изслушаш.

Големите сини очи се отвориха и изгледаха хладно човека, после мудно се извиха към Гарваните.

— Не съм те призовал — избоботи Ша-Каан. — Отдръпни се.

— Не — отказа Стилиан. — Благоволи да ме чуеш.

Очите се присвиха, великанската глава се стрелна напред и събори двама вестари. Муцуната едва не удари мага в корема.

— Никога не си позволявай да ми говориш с този тон — изръмжа драконът. — Ти не си мой Драконан, нито ще бъдеш.

— Не съм искал да те обидя, но остава малко време и…

— Трябва да се подготвя. Казах ти да се отдръпнеш. — … има риск заклинанието да не бъде извършено — невъзмутимо довърши изречението Стилиан.

Всички наоколо се смръзнаха. Главата на Ша-Каан се отметна назад, очите примигаха бавно, въздухът нахлу със съскане в грамадните дробове. Хирад се озърна припряно към Дензър и Илкар, които свиха рамене недоумяващо, а Ериан се мръщеше. Ша-Каан прикова вниманието на варварина с остър питащ импулс в ума му.

— Как е възможно?

— Велики Каан, нищо не разбирам. Маговете от отряда не са споменавали това.

— Доколкото знам, подготвили сте заклинание, макар и резултатът да не е сигурен — изрече драконът със студен гняв.

Хирад потрепери, но Стилиан се осмели да отвори уста.

— Точно така. Струва ми се обаче, че е нужно да обещаеш и занапред да подкрепяш и да помагаш на Балея, за да отстоява правата си.

Въздухът наоколо сякаш замръзваше. Главата на Ша-Каан пак доближи Стилиан.

— Да обещая, значи…

Хирад забеляза, че вестарите се отдръпват по-назад, затова се обърна към другите Гарвани и промърмори:

— За всеки случай се отместете малко. Незнаен, отнася се и за твоите приятелчета.

— Да не мислиш, че… — запъна се Дензър. Хирад тръсна глава.

— Съмнявам се, но… Всичко се случва. Нека опитам да ги разтърва.

Варваринът пъргаво застана до главата на Ша-Каан и се вторачи в Стилиан, който свиваше вежди несговорчиво.

— Велики Каан, както виждам, тук има някакво недоразумение — започна Хирад и почувства гнева му като нажежен повей в главата си.

— Да се надяваме — отвърна драконът заплашително, но Стилиан не обръщаше внимание.

— Няма недоразумение — подсмихна се той.

— Стилиан, предупреждавам те да се усмириш. Сега не е времето за такива приказки — троснато каза Хирад и ръката му пак опипа дръжката на меча.

— Хм… — Стилиан вдигна показалец, може би за да подчертае колко важни са следващите му думи. — Разбирам, че не бива да пилеем време, затова нека се изразя съвсем ясно. — Срещна погледа на Ша-Каан и изрече тежко: — Мога да не се съмнявам в твоята чест, нали?

— Аз съм от драконите Каан.

— На това разчитам. Ето какво ще направим. Вие, драконите Каан, ще се задължите да ми помогнете да си върна властта над моята Школа. Ще ми помогнете и да постигна добри условия в преговорите със западняците и другите Школи. Ако откажете, опасявам се, че не бих участвал в извършването на заклинанието. Без мен то няма да бъде извършено.

— Ако не участваш, ще умреш.

— Всички вие също. Така че настоятелно те съветвам да приемеш моето предложение. Иначе се отказвам.

Хирад откриваше в бягащия поглед на Стилиан безумие, каквото не бе забелязвал досега. Този човек вярваше, че ще получи каквото желае. Надяваше се да изтръгне съгласието на огромния дракон с нескопосаното си изнудване.

Варваринът не би намерил думи за това, което почувства. Стъписаното мълчание на Гарваните му подсказа, че преживяват същото. Погнуса и отвращение бяха твърде слаби думи.

Ша-Каан обаче не се задоволи да вложи безмерно презрение само в погледа си.

— Нищожно човече, готов си да пожертваш живота на всеки в Балея и цялото ми Люпило, ако не ти обещая да помагаме в задоволяването на твоето властолюбив?

— Предпочитам да го наречем справедливо обезщетение за личната жертва, която правя, за да спася цяла Балея от неминуема гибел.

— Но ние не искаме нищо в замяна — рече Хирад, макар че гърлото му се сви. — Правим го просто защото трябва.

Стилиан го изгледа присмехулно.

— Явно не си обмислил положението достатъчно задълбочено за разлика от мен.

— Стилиан, не се чуваш какво говориш — обади се Дензър. — Не можеш да ни зарежеш ей така, сам знаеш.

— Нима? Аз вече загубих всичко — отвърна Стилиан, без да се озърне. — Не ме предизвиквайте.

— Ще обречеш всички ни… — наежи се Хирад.

— Убеди своя дракон да не проверява колко съм неотстъпчив.

Варваринът жадуваше да изтрие самодоволната усмивчица от лицето му, но помнеше, че този маг може да го изпепели преди да е извадил меча от ножницата. Ша-Каан изръмжа гърлено, сякаш някъде далеч падна лавина. А Стилиан още се усмихваше.

— Според мен няма какво да обсъждаме. И все пак бъди любезен да потвърдиш обещанието си, за да разчитам на твоята чест, че ще го спазиш.

— Моят отговор е точно какъвто би могъл да очакваш — избоботи драконът.

Стилиан се ухили до ушите.

— О, богове… — тихо ахна Хирад.

Не знаеше какво го подтикна да се метне напред, да грабне писанията на Септерн от ръцете на Стилиан и да се затъркаля презглава по земята.

Две огнени струи блъвнаха от устата на Ша-Каан. Хирад щеше да помни винаги как в последния миг усмивката на Стилиан се скова. Тялото на мага отлетя назад, обгърнато в пламъци и с огромна дупка в гърдите, главата му се овъгли.

Падна трийсетина крачки по-нататък и торсът му се отдели от почти невредимите крака, вятърът разнесе малко пепел.

— Нагло човече — изсъска драконът.

Незнайния помогна на Хирад да се изправи. Варваринът се тресеше. Дензър затискаше устата си с длан и побелялото му лице издаваше, че малко остава да повърне. С другата си ръка крепеше Ериан, която не можеше да си поеме дъх. Хирад се взря в Илкар, който зяпаше зашеметен и леко въртеше глава, а ушите му почервеняваха.

— Дано това ви послужи — смънка варваринът и му подаде книгите и пергаментите. — Нали разбираш, за да направите нещо… Нещо друго.

— Аз ще се подготвям за битката — заяви Ша-Каан. — Очаквам скоро да чуя какво ново решение предлагате.

Илкар отвори уста да възрази, Хирад обаче припряно размаха ръка.

— Не сега. Да вървим.

Той отведе Гарваните настрана. Тримата Закрилници стояха над трупа на Стилиан, ту се споглеждаха, ту се обръщаха към Незнайния.

— Какво ще стане с тях сега? — зачуди се Хирад.

— Нямам представа — отвърна Незнайния, — но нека обсъдим по-неотложните затруднения. Илкар, Дензър, Ериан — можем ли да направим нещо?

Другите двама магове впиха погледи в Илкар.

— Имаме една възможност — въздъхна елфът. — В Библиотеката на Джулаца се убедихме, че на теория е осъществима, но се отказахме, особено след като Стилиан предложи нещо много по-практично. Да благодарим на боговете, че се сети да измъкнеш това…

Илкар плъзна пръсти по книгите.

— Тоест и сега ви е по силите да затворите разкъсването? — уточни Незнайния.

— Можем да си го представим — сви рамене Ериан.

— Само че… — проточи Илкар. — Не ни стигат силите да извършим заклинанието, както бяхме намислили. Нито ще задържим заклинанието толкова дълго, че правилно да възстановим целостта на пространството между измеренията.

— И какво остава? — озадачи се Хирад.

— Ще разрушим разкъсването.

— Прекрасно, значи ще се отървем! — потърка ръце Хирад, но радостта му се изпари, когато видя изражението на Ериан.

— Не знаем какво ще причини това тук, в Балея или в пустотата. В пространството между измеренията ще има силни смущения, а Септерн изрично е подчертал колко са опасни. Така можем да предизвикаме взаимно разместване на измеренията, да разрушим структурата на някое от тях или на всички заедно. Не се знае.

— Но нали нямаме друг избор? Ша-Каан се постара да нямаме… — промърмори варваринът.

— Нямаме — потвърди Дензър. — Не си чул най-хубавата част. Трябва да бъдем в самото разкъсване, за да го разрушим.

* * *

Колкото и далеч да беше той, краят ги разтърси. За онези, които бдяха, приличаше на вихрушка в умовете им, която ги опустоши и обърка. За почиващите приличаше на натрапчив кошмар.

Ако някой западняк ги наблюдаваше, сигурно бе забелязал какво става, макар че никога не би се досетил за причината. Стоящите на позициите се олюляваха, стиснали главите си с ръце, краката им омекваха и те пристъпяха в търсене на по-добра опора. Зад тях останалите наскачаха, озъртаха се във всички посоки и още не вярваха в жестоката промяна.

Опомниха се след няколко секунди, но последствията бяха неизбежни.

Аеб тръскаше глава в напразен опит да проясни съзнанието си. Както винаги усещаше всички събратя, но не и Повереника.

„Няма го. Провалихме се.“ Тази мисъл плъзна из умовете на Закрилниците, наситена с чувството за тежка загуба и колебание.

„Нямаме вина за това — настойчиво ги увери Аеб. — Ние бяхме непреклонни. Не отстъпихме развалините.“ Но и той осъзнаваше безизходицата. Повереникът беше мъртъв, Закрилниците бяха длъжни незабавно да се върнат в Ксетеск. Изчезна причината да се сражават със западняците, които обаче нямаше да ги пуснат да си тръгнат. Попаднаха в капан, макар че нищо вече не ги задържаше да се бият тук.

„Нека се бием за Сол“ — вметна някой.

„Нашата цел е да съхраним живота си — сурово напомни Аеб, — за да се върнем в Ксетеск и да закриляме нов Повереник. — Почака, докато другите спряха да разпращат накъсаните си мисли. — Всички почитаме Сол, който беше наш събрат. Единствен той сред свободните хора разбира нашата участ. Но без Повереник ни остава само да се сражаваме, за да оцелеем. Нека всеки от нас се бие, за да опази събратята си. Така ще надделеем. Върнете се на позициите си. Нощта не е свършила.“ Но и той се питаше ще им стигне ли воля да се борят за оцеляването си. С изгрева щеше да научи отговора.

Дарик видя огньовете в бивака на западняците при къщата на Септерн около час преди полковете му да доближат за атака. Магове се промъкнаха напред, за да огледат външната линия на отбрана. Върнаха се с вестта, че просто няма часови и вражески съгледвачи.

Други магове влязоха в мисловна връзка с армията на Айзак и уточниха кога ще започне нападението — половин час след като отрядите на Сенедай пак се вкопчат в Закрилниците. Дарик прецени, че шумът от битката е най-доброто прикритие за изненадваща атака.

Полковете спряха в плитка долина, чиито склонове смекчаваха поривите на вятъра, но нямаше къде да се скрият от дъжда — ниските облаци го изливаха от време на време. Той лично обиколи всяка стотна, за да благодари на войниците за невероятното усилие и да ги насърчи за битката сутринта. После седна да даде отдих на краката си и се улиса в мисли.

Едва сега осъзна докрай какви чудовищни рискове носеше настъпващият ден. По пладне сянката щеше да покрие целия Парве, ако изчисленията бяха верни. И силите на драконите Каан нямаше да стигнат, за да отблъскват вражеските Люпила. Не знаеше кога или как Гарваните ще се появят в Балея, ако пък не дойдеха, всичко беше безсмислено. Рано или късно всички в този свят щяха да бъдат изпепелени.

Но ако дойдат и заварят разгром, значи са спасили Балея, за да властват в нея западняците. Дарик отдавна знаеше, че е важно не само да отнеме на племената възможността да се доберат до прохода и да попречат на Гарваните. Време беше и неговите войници да научат цялата истина. Щом щяха да се сражават срещу по-силните западняшки армии на Сенедай и Тесая, имаха право да знаят какъв е залогът. Айзак също трябваше да съобщи на своите полкове, че пак се решава съдбата на Балея.

Дарик стана и тръгна да потърси маг.

* * *

Очите на Ша-Каан проблеснаха, но драконът отказваше да погледне Хирад, който се озърна тревожно към другите от отряда зад него.

— Намерете друго решение — безпрекословно заповяда Ша-Каан. — Това, което предлагате, е немислимо.

— Велики Каан, няма друго решение. Времето ни свърши. Или ще затворим разкъсването, или — както ти сам каза — твоите дракони ще бъдат безсилни да го опазят.

Зазоряваше се, въздухът се стопляше полека.

— Никой човек няма да възседне дракон Каан. Това означава да се подчиним.

— Подчинявате се не на хората, а на необходимостта — опита се да го вразуми Илкар.

Ша-Каан вдигна глава.

— Не помня да съм те питал за мнението ти. Хирад дълбоко си пое дъх.

— Аз съм твоят Драконан. Мога ли да говоря откровено?

— Това е твое право — потвърди Ша-Каан.

— Тъй… — Варваринът застана точно срещу грамадната глава. — Разбирам защо се противиш, но нямаме друг шанс. Не че си искал да стане така, ама ти уби Стилиан и отне много от силата на маговете, събрани тук. Както и да е… Наистина ли си мислиш, че горим от желание да седим върху дракони, които летят насред битка, за да извършим заклинание във въздуха? Досега съм се издигал в небето толкова, колкото могат да отскочат краката ми. Боговете да се сгромолясат, ако се сещам за нещо по-страшно от летенето. Маговете да го правят със Сенчестите си криле, колкото си щат, това не е занимание за воини.

Драконът се взря мрачно в очите му.

— С тези думи ли смяташ да ме убедиш?

— Ами да. За да схванеш най-сетне, че и на нас никак не ни се иска да го направим. Но нямаме друг избор и заради Балея, и заради твоето Люпило. Ние сме готови да си опитаме късмета. А ти?

— Но покорството е толкова срамно… — запъна се драконът.

— Какъв срам, по дяволите! — не се стърпя Хирад. — Ако не ни провърви, няма да остане кой да се срамува. Ако пък успеем, ще накарате всяко Люпило, което посмее да ви дразни, да се задави с подигравките си. Какво си се затръшкал такъв?!

— Мисля, че това ще е промяна, която ще влезе в историята — обади се Дензър с намерението да ги успокои.

— Най-после да чуя разумни слова и от устата на крадеца — изръмжа Ша-Каан.

Дензър само се усмихна със стиснати устни.

— Ъхъ, ама няма кой да ни запомни, ако не изпърхаме до разкъсването — натърти Хирад. — Ша-Каан, решавай…

Великият Каан изви шия в позата на строга любезност и помълча със затворени очи.

— Никой дракон не би изтърпял да го язди човек — каза накрая. — Това е знак за покорство и подчинение. Но всички Каан разбират, че вие искате да спасите и нас, и своята раса. Само заради това даваме съгласието си. Три дракона ще носят по един маг — аз, Нос-Каан и Хин-Каан. Елу-Каан остава в своя Чоул. Той ще бъде старши в Люпилото, ако не се завърна.

Долината се бе смълчала и Хирад проумя колко важно и трудно е било решението за всички дракони. Чу как Незнайния изпухтя от облекчение зад гърба му и се обърна ухилен.

— Сега по-спокоен ли си?

— Естествено. — Едрият воин се намръщи. — Да не съм пропуснал нещо?

— Една дреболийка — кимна Хирад. — Кой ще крепи маговете да не паднат, докато извършват заклинанието?

Лицето на Незнайния загуби цвят, до него Троун се облещи.

— О, милосърдни богове в небето! — промърмори Незнайния. — А аз се чудех защо обясняваш, че и на теб не ти се лети. Няма ли друг начин?

Варваринът клатеше глава.

— Изненадваш ме. — Намигна на Илкар. — А и кога Гарваните са се сражавали поотделно?

Незнайния се прокашля неловко.

— Ще отида да потърся въже.