Джеймс Баркли
Мрак по пладне (18)

ГЛАВА 17

Залата на Съвета беше неприветлива и студена. А извън Кулата се бе спуснала призрачна тишина. Двама лежаха мъртви, раните на десетина трябваше да бъдат лекувани, Кард незабавно наложи забрана за събиране на хора в двора и около сградите. Всеки, който нямаше работа извън тях, бе затворен вътре със силна охрана пред вратите, особено на две от изпитателните зали, където се свираха бежанци от града.

Осемдесет войници бдяха около Кулата и за пръв път стражите по стените гледаха по-често навътре, не към западняците.

Барас си мислеше наскърбен, че сблъсъкът е неизбежен, ако решат да запазят Покрова. Вече разбираше, че дори това да означава гибел за Школата, не бива да допускат междуособици.

— Защо не искат да разберат?! — с безсилна досада промърмори Ендор.

— А твоето семейство къде е? — попита Кордолан, от чието жизнерадостно изражение не бе останала и следа.

— Знаеш, че нямам семейство.

— Затова никога няма да разбереш защо те не искат да те разберат. Твоите близки не са безпомощни фигури в злата игра на късмет, в която загубилите биват пожертвани.

— Ето ти я същината, Ендор — намеси се Барас. — С тази страшна касапница пред стените е немислимо да упорстваме и занапред в съхраняването на Школата. И аз бях убеден — също като теб, не се съмнявам, — че Школата и магията на Джулаца са по-важни от живота. Но те не са. Не вярвах, че Сенедай ще изпълни заканата си, или поне се надявах, че ще спре, след като веднъж се опита да ни сплаши. Сбърках. Виждах лицата на онези, които умираха пред очите ни, видях и гнева на другите, които ни се опълчиха днес. Ако не си сляп, ти също си видял, че изтреблението на съгражданите ни не бива да продължава.

— Каква внезапна промяна! — поклати глава Селдейн. — Неотдавна седяхме тук с генерал Кард и стигнахме до съгласие, че дори животът на заложниците не може да се мери по значение с Школата.

— Да, показахме колко безчувствени и безнравствени можем да бъдем — кимна Барас.

— Недопустимо е Школата да бъде заличена — натърти Торвис. — Недопустимо е магията на Джулаца да бъде погубена. Неравновесието в силата ще застраши цяла Балея.

— Можем да скрием Сърцето в земята. То ще остане живо завинаги.

— Защо да си правим труда? — възрази Селдейн. — Ако загубим Залата за мана, Кулата и Библиотеката, не би останало почти нищо. Какво ни дава Сърцето, освен духовно средоточие за нашата магия? Нашите книги, здания и местата, където се посвещаваме на призванието си, ни превръщат в магове от Джулаца. Колкото и незаменимо да е, Сърцето е само едно от условията Школата да съществува.

— Ако бездействаме, ще се развихри битка тук, а аз не желая хора от Джулаца да проливат взаимно кръвта си в моята Школа.

Този път очите на Керела показваха, че не допуска да бъде оспорена властта й.

— Излезем ли през портата, всички магове ще бъдем убити, а останалите — поробени. Не мога да проумея какъв е смисълът да им се предадем и да ги оставим да вилнеят в Школата — упорстваше Вилиф.

— Обещавам, че няма да се оставим покорно в ръцете им — рече му Керела.

— В битка ще бъдем победени — възрази Селдейн. — Тук можем да издържим, докато ни се притекат на помощ.

— Никой няма да дойде! — сопна се Керела и плесна с длан по масата. — Още ли не сте разбрали онова, което трябваше да е очевидно поначало? Докато има Покров, никой няма да ни помогне. Издигнахме непреодолима преграда. Тук сме в безопасност. Никой не знае какво се случва в Школата. Ако аз бях на мястото на войската от Дордовер, нямаше да се хвърля към западняшките мечове, без да знам ще излязат ли да се сражават и онези, които уж спасявам. А вие?

Някой потропа на вратата. Влезе Кард. Изглеждаше измъчен, лицето му с изпъкнали вени беше цялото в капки пот.

— Навреме се присъединяваш към нас — посрещна го Керела. — Пийни нещо, седни и ни кажи какво става навън.

Пълководецът кимна, доволен от възможността да се опомни. Изгълта на един дъх водата от чашата, лицето му полека възвръщаше нормалния си цвят.

— Твърде стар съм за това…

Думите му предизвикаха бледи усмивки около масата.

— Важи за почти всички тук — увери го Вилиф и Кард също се засмя за миг.

— Тъй, запушихме бутилката засега, но не мога да държа тапата натикана безкрайно дълго. Тези хора не са затворници, имат си оръжия и са двойно повече от моите войници… което не ме притеснява, защото няма да се стигне до схватки. Особено ако оттук бъде разгласено правилно решение преди пладне. Длъжни сме да спрем убийствата, които върши Сенедай.

— Какво искаш от нас, генерале? — неприветливо попита Селдейн.

— Да махнете Покрова…

— И да се оставим да ни изколят ли? — разгорещи се Ендор.

— Не, слабоумнико недорасъл! — Държанието на Кард се промени изведнъж, заговори с отсечения тон на военен. — Стражата на Школата няма да чака покорно да я изколят. Запази си острия език за твоите заклинания.

— Кард, успокой се — протегна ръка към него Барас. — Всички сме изнервени.

Пълководецът кимна и приглади туниката си.

— Необходимо е да направим няколко неща едно след друго, ако искаме да спечелим нужното ни време. Всичко ще зависи от маговете. Ще чуете ли препоръките ми, без да ме прекъсвате?

— В това сме единодушни — усмихна му се Керела.

— Добре. Според мен войската на Дордовер се крие, вероятно са на половин ден езда оттук и е почти сигурно, че са срещнали хора, избягали от града. Ако не са… лошо ни се пише. Щом махнете Покрова, маговете трябва да изпълнят две задачи, докато западняците вдигнат тревога. Първо, мисловна връзка с всеки, когото откриете, но преди всичко с маговете от Дордовер. Искам всички, които са извън града, да ударят западняците в тил. Може би ще успеем и сами да ги отблъскваме два-три дни, но не се знае. Второ, искам онази проклета подвижна кула да бъде пръсната на парченца. Направете каквото е нужно, иначе ще ни зяпат и ще ни обстрелват. Войниците ми са готови да заемат позициите си в уречения миг, искам от вас разрешение да разположа и магове за защита на стените. И последно — Барас, искам да говориш отново със Сенедай. Кажи му, че излизаме да се предадем след три дни. Опитай се да предотвратиш безсмислената смърт на още малко хора. Това е.

— След три дни ли ще опитаме да пробием обсадата? — уточни Торвис.

— Не, след два. Но не бива западняците да са готови. Всеки изкопчен миг е скъпоценен.

— Щом е така, нека премахнем Покрова през нощта. По-малко от тях ще забележат веднага — напомни Ендор.

— Вярно — кимна Кард. — Мислех си за притъмняването преди зората. Помнете, че ако изскочим посред нощ, войската на Дордовер ще е потънала в сън. Не бива ида събаряме подвижната кула преди западняците да се усетят, че Покровът е изчезнал. Ако така спечелим час, за да повикаме помощ отвън, това ще е решаващо.

— Но не променя факта, че им оставяме Школата — промълви Селдейн.

Кард се вторачи в нея.

— Госпожо, нямам никакво намерение да им оставя тази Школа.

— Тогава защо ще премахнем Покрова, за който Дийл даде живота си, ако не сте забравили? — троснато рече Ендор.

— Защото дойде време да се борим за свободата си. И да заложим на надеждата, че ще ни помогнат. Ако пак изпаднем в отчаяно положение, можем да скрием Сърцето в земята. Ще съхраним живота на Джулаца до дните, когато ще възстановим всичко.

— Само не ми казвай, че вярваш в нашата победа — усмихна се кисело Ендор.

— Младежо, никога не влизам в битка, ако не вярвам в шансовете си за победа. Сам видя как им е накипяло на хората. Ако насочим гнева им във вярната посока и ако чакащите извън града ударят западняците в гръб, може и да победим.

— Благодаря ти, Кард — каза Керела. — Ти и Барас се опитайте да преговаряте със Сенедай. Ние ще останем тук, за да разпределим задачите на маговете.

Барас вървеше с пълководеца и охраната към северната порта и долавяше как всичко е настръхнало в Школата. На кулата от дърво и желязо, разположена в момента срещу изпитателните зали, половин дузина западняци се облягаха на парапета и ги гледаха почти равнодушно.

— Трябвало е да станеш посредник на Школата, а не генерал — подхвърли елфът в плах опит за шега. — Горе-долу си ми равен в умението да лъжеш.

— Изобщо не схващам намека ти.

Кард гледаше право напред, но Барас видя как ъгълчето на устните му трепна.

— Зад тези стени има поне десет хиляди добре въоръжени и настървени западняци. А тук разполагаме със седемстотин войници, още няколкостотин разярени мъже и по-малко от двеста магове. Та за какво бих могъл да намеквам според теб?

— Ако не се заблуждавам за числеността на подкрепленията им, нищо чудно да са станали и двадесет хиляди.

— Ти наистина ли си убеден, че войската на Дордовер чака наблизо сигнал от нас? По-скоро са им заповядали да се върнат, щом са научили за падането на града.

— Предполагам, че още са наблизо. Само че са твърде малко.

— И колко време ще отблъскваме враговете?

— Трудно ми е да преценя — сви рамене Кард. — Здравият разум подсказва не повече от три дни, но може да ни прегазят и в първия, ако се огънем.

— Значи не вярваш, че можем да победим? Пълководецът прихна, тупна го по гърба и отвори вратата на стълбата към бойниците над портата.

— Стар съм, но не и изкуфял. Настоятелно ви съветвам да сложите най-ценните си писания при Сърцето преди да го потопите в земята. След теб, моля.

* * *

Блекторн и Гресе закъсняха да се хвърлят с пъстрия си отряд от войници и селяни в битката за южния пристанищен град Гиернат, но не и за разчистването. Докато барон Блекторн разпределяше работата на хората, не можеше да сдържи облекчението си въпреки белезите на смъртта и разрухата наоколо.

Видяха пожарите още когато до града им оставаше цял ден път — оранжево зарево над планините по северните граници на Гиернатските владения. Тогава двамата с Гресе се бояха от най-лошото, представяха си как градът е разграбен, а армията му разгромена. С това и техните плахи надежди за победа щяха да повехнат в зародиш.

Но Гиернат бе отблъснал нашествениците и сега останките от техните отряди се влачеха обратно към град Блекторн. Бързите вестоносци на барона бяха предупредили навреме за заплахата и няколкото дни за подготовка на отбраната наклониха везните.

Осем денонощия защитниците непоколебимо пресрещаха ордите, напиращи и по сушата, и откъм морето. Накрая сломиха духа на западняците, макар че старото пристанище гореше, а оставаха все по-малко живи магове. Само че Гиернат не пострада от страшния черен и бял огън на шаманите.

Половината от редовната армия и западняците бяха паднали в боя или страдаха от тежки рани. По улиците почти не се срещаха мъже, които да нямат и драскотина по себе си. Западняците се нахвърляха с особена злоба срещу маговете, затова сега те бяха по-малко от сто.

За Блекторн спасяването на пристанището беше великолепна новина, но не можеше да поведе оттук войската, с която се надяваше да си върне и своя град.

— От друга страна, там ще заварим жалки останки от западняшките отряди, които си представяхме — успокои го Гресе.

Стоеше уверено до него. След тежката контузия още го тормозеха само смъдящо главоболие и временно помътняване на зрението.

— Зависи колко от нападателите са тръгнали от моя град и колко направо са прекосили залива с кораби и лодки.

— Винаги си песимист — поклати глава Гресе.

— Лесно е да изпаднеш в песимизъм. Погледни в какво превърнаха и този прекрасен град.

Застанали върху ниския хълм, двамата добре виждаха цялото пристанище под косите слънчеви лъчи на следобеда. Дим от потушени пожари се виеше към небето. Главната улица, в чието начало бяха спрели бароните, беше печална гледка. Личеше, че най-разгорещените схватки са били тук. Хановете, къщите, пекарните, ковачниците, дюкяните и канцелариите на корабните сдружения лежаха в развалини.

И наляво, и надясно се виждаше по съсирената кръв и пепелищата докъде са стигали сраженията за всяка улица, за всяка сграда. Навсякъде пламтяха погребални клади. Чак когато спреше на пристанището с неговите кейове, кранове и складове, погледът започваше да разпознава нещо. По-навътре в морето се извисяваха мачтите на четири големи кораба. Западняците, които не бяха опитни мореплаватели, не бяха пробили нито веднъж блокадата на пристанището.

Но след тези осем дни хиляди останаха без съпрузи, бащи и братя, без дом. Който още можеше да ходи, изцеждаше остатъка от силите си, за да спаси каквото успее от руините и да направи повече постройки обитаеми. Само че по-често се чуваше грохотът на съборени неустойчиви останки, а не удари на чукове, закрепващи с греди и дъски пукнатините. Гиернат се бе простил с красотата си.

Висок мъж на средна възраст вървеше нагоре по Говедарския път, както наричаха главната улица. Носеше официалната роба и емблемата на кмет, в ръката си стискаше навит пергамент.

— Щеше ми се да те посрещна с добре дошъл при нас, Блекторн, но от града не остана много.

— Е, аз не мога да ти предложа и толкова в моя град — отвърна баронът. — Скалиър, позволи ми да ти представя моя приятел барон Гресе.

Кметът и Гресе се здрависаха.

— Чух какви битки сте водили — кимна Скалиър. — В наши дни сред бароните е рядкост да видиш човек с вашата чест и доблест.

— Още по-трудно е да срещнеш човек от Източна Балея, който е победил. Поздравявам ви за разгрома на западняците.

Усмивката на кмета избледня, лицето сред дългите сиви кичури помръкна.

— Ако може да се нарече така… Няма да издържим на повторна атака, направо ще ни изритат в морето.

— Разбирам те като никой друг. Но ти знаеш, че искам от вас войници и магове, за да не допусна подобна атака. — Блекторн се почеса по брадичката. — Този пергамент май е решението на градския съвет, което ни носиш…

— Да. Съжалявам, че се забавихме толкова с отговора.

Скалиър подаде пергамента и Блекторн го разгърна нетърпеливо. Сърцето му се разтуптя от гордост, щом зърна числата. Лицето му се набръчка в широка, макар и кратка усмивка.

— Как ще отделите за мен толкова войници и магове, нали трябва да остане някой да ви брани?

Даде пергамента на Гресе, който вдиша през зъби от изненада.

— Защо? — отвърна Скалиър. — Я се огледайте отново. Западняците трябва да бъдат спрени, а вие можете да се справите, ако поведете остатъка от нашата армия и всички магове. Ще разположим съгледвачи, готови да запалят сигнални огньове. Ако ни нападнат отново, качваме се на корабите и отплаваме навътре в морето. Ти ще командваш нашата войска и дано боговете ви благословят за битка.

Блекторн го награби в такава прегръдка, че кметът се закашля.

— Ти даде шанс на Балея. Щом си върнем моя град и унищожим биваците им по двата бряга на залива, ще тръгнем на север и ще се сражаваме за Подкаменния проход. И този път победата ще бъде истинската ни цел. А после… — той изви глава към Гресе — ще дойде време и да уредим някои сметки.

— Кога ще бъдат готови вашите хора? — попита Гресе.

— Първо ще натоварим припаси на корабите, а и вие ще се нуждаете от време да обсъдите тактиката си с моите капитани. Да не говорим, че всички трябва да си отспим. Можете да отплавате с отлива сутринта вдругиден.

— Да намерим кръчма, която още има покрив, и да пием за бъдещето на Гиернат и на Балея — каза Блекторн.

Тръгна по Говедарския път с високо вдигната глава. Очакваше го победа в битката за собствения му град. С тези осем хиляди мъже от Гиернат щеше да изтласка западняците отвъд залива, нека се свират в земите си и да ближат рани. Надяваше се оцелелите сред тях да проклинат глупостта си, че са дръзнали да събудят гнева на барон Блекторн.