Джеймс Баркли
Мрак по пладне (21)

ГЛАВА 20

Барас почука леко на вратата с надеждата генералът да е заспал, но дрезгавата покана да влезе последва незабавно. Старият елф прекрачи прага в стаята на Кард, разположена в основата на Кулата. Завари го до малкото огнище, придърпал стол пред отворен прозорец. От пълна чаша на перваза се виеше пара, а пълководецът се взираше в звездното небе. Нощта носеше облекчение дори и защото Покровът почти не се забелязваше в мрака, заплахата му изглеждаше някак по-смекчена, макар излъчването да вледеняваше всеки, попаднал в обсега му. Оставаха около два часа до изгрева.

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат първата заповед, а после да видят какво ще им донесе този ден. Цялата Школа бе притихнала неспокойно. Нямаше мъж, жена или дете, които да не знаят отредената им роля.

Кард бе организирал не само групи от войници и магове, а възложи на всеки от цивилните някаква задача. Трябваше да носят на войниците всичко необходимо — от стрели до хляб, да запушват пробиви и да укрепват стените, да отнасят ранените и да се грижат за тях, да гасят пожари.

От своя страна Керела нареди на всички магове да му се подчиняват, докато не стане ясно дали битката клони към победа или поражение. Ако разгромът се окажеше неминуем, от всички незаети със задачата да потопят Сърцето в земята се очакваше да умрат, докато ги бранят, за да им дадат време. И докато останалите в Школата спяха преди сражението, Барас заръча на Ендор и Селдейн да пренесат стотици от най-скъпоценните текстове в Сърцето или около него. Преди премахването на Покрова то заприлича повече на склад, а не на средоточие на магията в Джулаца.

Елфът огледа оскъдно обзаведената стая. Завивките на нара не бяха отметнати. По бюрото бяха натрупани схеми, пергаменти и пера, по другия стол — книги и дневници. Кард ги премести, щом видя стария си приятел.

— Седни, ти също имаш нужда от отдих. Напуканите му устни помръднаха в усмивка. Наскоро избръснатото му лице лъщеше от пот в затоплената стая.

— Сигурен ли си, че така е най-добре? — кимна пълководецът към Покрова. — Отново да се впускаме в битка…

— Има ли друг начин?

— Можехме да усмирим хората и да преживеем някак зад стените още… — дръпна изписан лист от купчината — … сто и седемнадесет дни. Ако се примирявахме с оскъдните дажби и внимавахме какво правим с отпадъците.

— А после?

Кард пак се подсмихна и вдигна рамене.

— Светът щеше да се завърти много пъти дотогава. Може би щяха да ни отърват от обсадата.

— А на Сенедай щяха да му свършат пленниците, които да принася в жертва, затова пък купчината гниещи трупове щеше да стане по-висока от стените. За какво ни е да го обсъждаме отново?

Усмивката на Кард изчезна, той тръсна глава. — О, не е нужно. Май се надявах, че си дошъл да предложиш друго решение, което няма да причини смъртта на повечето хора около нас утре, вдругиден и в следващите дни.

— Не съм предполагал, че си позволяваш съмнения.

— Не си ги позволявам, както ти е известно. Само че… Де да знам, имах големи надежди, когато Покровът ни защити.

— Иска ли ти се да не бяхме постъпвали така? — попита Барас.

— Не, не, дори снощи… или беше миналата нощ… Както и да е, лежах тук и умувах какво щеше да ни сполети, ако не бяхте спуснали Покрова.

— Е?

— И ти знаеш. Западняците щяха да влязат тук преди да се опомним — нямахме годни за заклинания магове, армията ни отстъпваше безредно, всички се вцепениха от ужас. Но сега сме възстановили силите си, бойният дух е по-висок, макар че всички са си уплашени както преди, струва ми се. Поне ще им дадем добър урок.

Барас съжали, че е прекъснал размишленията на Кард. Старият войник може би си припомняше живота, защото предчувстваше, че не му остава много. А съмненията, които изрази, само показваха, че му стига здрав разум да търси по-добро решение, докато времето не изтече и не се наложи да признае, че такова просто няма. Елфът реши да не се заседява, но все пак бе дошъл и по работа.

— Впрочем защо дойде? — сети се и Кард.

— Събрахме се в залата на Съвета и решихме да започнем призоваването скоро. Може би Хейла няма да ни се яви веднага, а после трябва да се спогодим с него за премахването на Покрова. Трудно е да обещаем, че ще изчезне точно един час преди разсъмване, но едва ли ще е много по-късно. Не е зле да подготвиш маговете, които ще се заемат с подвижната кула.

— Ще събудя и войниците. — Кард стисна ръката на Барас силно и уверено. — Желая ви късмет.

— Ще се видим горе рано сутринта — кимна елфът към покрива. — Дано боговете са с нас.

— Ако не са, скоро ние ще бъдем с тях.

— Ама че черен хумор! — ухили се елфът.

— Но правдив.

Барас закрачи към Сърцето на Кулата.

* * *

Гарваните спряха за почивка в подножието на малко възвишение, което ги пазеше от вятъра. Над тях прошумоляваха храсталаци, от двете им страни се простираха потоци, блата, мочурища и бурени.

Вървяха и по тъмно, докато Дензър не напомни, че Ериан се нуждае от отдих. Тя си мълчеше, но лицето й издаваше умора още от следобеда и макар че уж се подразни от проявата на внимание, заспа с доволна усмивка.

Щом запали печката, Уил се отдалечи от бивака с Троун. Забавиха се дълго и когато се върнаха, дребосъкът стискаше устни, а върколакът легна встрани от спътниците си с мрачно дори за вълчата му муцуна изражение.

Дензър остана да бди пръв, смени го Незнайния, а после дойде ред на Хирад. Облягаше се на склона, оглеждаше спящите и се взираше натам, откъдето дойдоха.

Тюхкаше се мислено, че не им провървя да се сдобият поне с два коня, за да не мъкнат багажа по дългия път, а и да яздят поред и да им олеква на подбитите крака. Още по-смутно му беше на душата, защото колкото и малко да разбра за Покрова на демоните, поне се увери, че няма как да минат през проклетията. Откри, че очаква с нетърпение следващия зов на Ша-Каан. Дано могъщият дракон бе измислил как да се промъкнат.

Завъртя глава, за да прогони прозявката. До зазоряване оставаха около два часа. Стана да си напълни чашата от котлето. Запасите им от кафе се изчерпваха бързо и варваринът сбърчи нос — скоро щяха да сърбат билковите отвари на Илкар. Понечи да седне на мястото си, но ръмжене го накара да се извърти, по ръкавицата му плисна кафе. Троун бе приклекнал на задни лапи, впил в него студения зъл поглед на жълтите си очи. Хирад се усмихна насила.

— Ей, това съм аз, не ме ли помниш?

Но Троун още ръмжеше настръхнал. Отмести се назад. До него Уил се размърда.

— Какво става? — попита замаяно.

— Не знам. Той…

Вълкът изджафка и скочи нанякъде в мрака, а болката скова Хирад. Кратка и силна, тя смрази сетивата му и го повали на колене, а кафето от чашата попи в пръстта.

— Хирад, чуй ме.

Варваринът нямаше представа защо този път гласът на Ша-Каан в главата му звучеше отблизо и беше различен — не толкова могъщ и властен, някак страдалчески.

— Чувам те, Ша-Каан.

— Трябва да отворя портала, за да ме чуят всички Гарвани. На безопасно място ли сте? Ритмите на тялото ти и твоите отличителни белези показват, че си в покой.

— Да, Велики Каан.

Малко по-надолу по склона трепна ярка линия и очерта правоъгълник, завършващ десетина стъпки над земята и широк към седем стъпки. Целият беше череп, но около него всичко си остана същото.

Хирад се изправи и огледа бивака. Уил се блещеше към светлината, другите се надигаха, сепнати незнайно от какво, но разтревожени.

— Не се плаши, Уил, това е Ша-Каан.

— Всичко е наред, аз съм си добре — Смъкна треперливо Уил. — Как тъй Ша-Каан?!

— Ами не мога да ти обясня, но се е пренесъл от неговото измерение към нашето, за да поприказваме.

Очите на варварина се извиха сами към правоъгълника. В него се мярнаха златисти искри като чудата виелица, която се измести наляво и откри осветен от факли коридор към малка празна стая, която Хирад помнеше.

— Това пък какво е? — промърмори Уил.

— Пътят към Великия Каан.

Гласът на дракона прошепна в съзнанието му:

— Чудесно, Хирад, отличителните ти белези са силни. Доведи спътниците си.

Варваринът не би могъл да налучка какво чувстваше, но беше близо до възторга, главата му олекна, мускулите му се наляха с жизненост, сърцето му се разтуптя от радост. Забравяше тревогата си. Ша-Каан беше тук.

— Пак същото, а? — каза Илкар до рамото му без изненада, дори малко отегчен.

— Но този път срещата ни ще протече по-лесно, като между приятели — обеща Хирад.

— Е, поне нищо няма да бъде откраднато, в това съм сигурен.

Незнайния спря мълчаливо от другата страна на Хирад с помръкнало лице и угаснали очи.

— Като в доброто старо време, нали? — усмихна му се варваринът.

— Не съвсем.

Незнайния прекрачи пръв към прохода, но Хирад почака, защото Дензър и Ериан минаха зад правоъгълника.

— Брей, че интересно! — отрони тъмният маг. — От тази страна те виждам през него, но не мога да провра ръка и да ти помахам. Сякаш съществува само докато го виждаш ти. — Дензър се върна при Хирад. — Хайде да опитаме нещо…

— Щом искаш — сви рамене варваринът.

— Обиколи го и ти, а аз ще стоя тук. Хирад тръгна, но спря след две крачки.

— Ей, тук има нещо сбъркано. Проходът се бе завъртял заедно с него.

— Има, да — натърти Дензър. — Сега ние сме зад него, ако думата „отзад“ изобщо подхожда в случая.

— Ти вече си Драконан — промълви Ериан. — Порталът съществува единствено чрез теб и връзката ти с Ша-Каан.

— О, ясно — изсумтя Хирад, макар че не проумя нищо.

— Има ли някакъв шанс и останалите да влезете? — показа се пак лицето на Незнайния. — Размърдайте се!

— Уил, ами Троун? — сети се Хирад. — Той ще дойде ли?

— То и аз трудничко се навивам да вляза — въздъхна жилавият дребосък, чиито сиви кичури напомняха за онова, което още го навестяваше в кошмарите. — Но ако му се иска да ме закриля, сигурно ще дойде. Май твоят дракон го плаши.

— Не само него — вметна Ериан.

— Да вървим, Гарвани, време е за среща с Великия Каан — подкани Хирад и добави: — Мечовете да останат в ножниците.

Все едно навлизаше в собствените си отчетливи спомени от деня, когато се хвърли слепешком подир Дензър в прохода на Ша-Каан.

Незнайния ги чакаше в края на късия коридор, не бе отворил вратата към предната зала. В по-голямото помещение имаше каменни скамейки до стените, подът бе настлан с плочи, а стените бяха изрисувани с джунгли и огън. Двойната врата, изпепелена тогава от дракона, бе заменена с нова, а в огнището под емблемата на Драконаните горяха големи цепеници.

Хирад пристъпи към емблемата, привлечен от изображението на остри нокти под драконова паст, бълваща пламъци. Това, което видя отдолу, го накара да изопне рамене — гербът на Гарваните с птичата глава и крило на червен фон изпъкваше гордо, макар и подчинен на по-големия символ. Той не би възразил срещу такова послание кой има старшинство в отношенията им.

— Виж ти, виж ти… — поклати глава Илкар, чиито зорки очи веднага видяха добавката към емблемата.

Хирад се усмихна.

— Щом един от нас участва, всички сме в играта.

— Откъде да минем, за да видим Ша-Каан? — обади се Ериан.

— Оттам — посочи надясно Хирад и тръгна пръв.

И тази двойна врата беше възстановена, златото по емблемата проблясваше в отблясъците от второто огнище отсреща и факлите по стените на преддверието.

Незнайния отвори и пред погледите им се откри залата на дракона с нейните огнища, гоблени, задух и Ша-Каан, отпуснал се на пода и протегнал шия към тях. Опашката беше извита покрай грамадното тяло. Драконът заговори на глас, за да го чуват всички.

— Приветствам те, Драконан Хирад. Приветствам ви, Гарвани.

Ша-Каан беше изумително голям. Хирад не си бе позволявал да признае докрай този факт след първата им среща. Сега разбираше защо — размерите на дракона вдъхваха ужас, но и да приеме, че звяр, достигащ сто и двадесет стъпки на дължина, го превъзхожда несравнимо по ум и знания… това си беше първата крачка към лудостта.

Сега го видя за пръв път като Драконан и взорът му се проясни. Не го потискаше могъщото тяло, защото съзираше духа в него. Долавяше мислите и страховете му. Знаеше и че Великият Каан е ранен.

Варваринът поведе отряда по каменните плочи към мократа пръст, върху която се възстановяваше Ша-Каан. Десет огнища бумтяха от три страни, въздухът беше наситен с влага. Отблизо Хирад забеляза, че шията на дракона е обгорена.

— Кажи ми какво да направя.

— По-късно ще се занимаваме с това… ако някой от нас оцелее. В Джулаца се надига страшна опасност. Вашите магове там са отприщили сила, която не са способни да овладеят, но се боя, че дори не съзнават това.

— Позволяваш ли да говоря? — промълви Илкар. Ша-Каан вдигна глава няколко стъпки над пода и прастарите му очи примигнаха бавно.

— Елф от Джулаца… За мен е особено интересно да те изслушам, но бъди кратък. Времето ни свършва.

— Благодаря. — Илкар застана до Хирад. — Силата, която спомена, е свързана с отдавнашно и изпитано заклинание, наречено Покров на демоните. Всички в Съвета на Джулаца имат вещина в извършването и премахването му. Уверявам те, че способностите им са достатъчни да държат здраво демоните. А и Покровът по самата си същност е ограничено творение. Демоните не могат да излязат от пределите му. Не е възможно.

Драконът помълча, дебелите рогови дъги над очите му се събраха. Горещият му кисел дъх смъдеше под клепачите и пареше в гърлата на отряда.

— В това ли вярва вашият Съвет?

— Записано е в нашите кодирани знания, структурата на маната за това заклинание е устойчива, проверена и напълно надеждна — отвърна елфът.

— Но… — гласът на дракона заехтя като погребален звън — структурата на цялото ви измерение не е устойчива. В небето ви има пробив между измеренията, а арахите… по вашему демоните имат силата да се възползват от това. И в момента Покровът им дава достъп, макар и ограничен, до Балея. В мига на премахването му ще съществува възможност да закрепят този достъп завинаги. Случи ли се това, ще застрашат и вашия живот, и нашето сродно измерение.

— Няма — завъртя глава намръщеният елф. — Това творение от мана е изцяло под властта на Джулаца. Вярно, демоните назовават катализатора за него, но иначе са принудени да създадат Покрова като продължение на тяхното измерение в Балея, ограничено от нашата магия.

Очите на Ша-Каан светнаха, Хирад съпреживя мимолетния изблик на гняв.

— Илкар, според мен не си… — започна варваринът.

— Просто обясних какво знам.

— Твърде малко знаеш! — закънтя гласът на дракона. — Покровът дава на арахите проход през вашето измерение, този стълб от мана се проточва от тяхното измерение през пустотата до друго измерение, в което не прониква засега. И само небесата знаят къде е то. Не се ограничава с достъпа до Балея, а поради отслабването на структурата при вас те получават повече мощ, отколкото можеш да си представиш… защото основните енергии на измерението ви изтичат в пустотата и арахите могат да черпят на воля от тях. Имат силата да надделеят над вашия Съвет.

— Довери му се — настоя Хирад, раздразнението на Ша-Каан го изтощаваше. — Хич не вдявам за какво говори, но си знам, че е прав.

Илкар кимна, обаче Дензър отвори уста.

— Един въпрос, Ша-Каан, ако нямаш нищо против… Главата на дракона се обърна ловко и сините очи изгледаха пронизващо човека.

— Ааа… — проточи с презрение, което долови и Хирад. — Онзи, който открадна от мен. Трябва да се радваш на късмета си, че не реших да взема живота ти в замяна. Но както ние казваме: „Щом небесата почернеят от вражески криле, ще дъвчеш и гнилите стръкове, за да подхраниш огъня си.“ Помни това, крадецо. Питай.

Хирад се озърна — Дензър пребледня, но не сведе поглед.

— Крадеца на зората беше единствената ни надежда да оцелеем…

— Не изпитвай търпението ми. Важна е кражбата, не подбудите за нея. Говори.

Варваринът въздъхна, Дензър вдиша дълбоко.

— Бих искал да знам как си научил толкова много и защо си толкова…

— Уверен ли? Защото един от най-силните ни млади дракони лежи пред прага на смъртта след сблъсък с арахите на място, където не би трябвало да ги има. Победили са го в собствения му проход към сродното измерение. Ще изпреваря следващия ти въпрос — да, това също би трябвало да е невъзможно.

— Какво ще правим, Велики Каан? — попита и Хирад. Вече се плашеше от отговора.

— Имаме един-единствен шанс, но ще се нуждая от вашата човешка сила и магия. И от вашите души.

— Ние ще бъдем примамката — промърмори Незнайния.

Ша-Каан се изсмя сухо.

— Да, но примамката ще е отровна. — Гарваните се споглеждаха и пристъпяха от крак на крак. — Ще ви обясня какво трябва да направим.

Хирад се вторачи в очите на Великия Каан. Откри не злонамереност, а неугасимо желание да оцелее и да победи. Склони глава и се приготви да слуша.

* * *

Троун доближи предпазливо отвора, откъдето лъхаше миризмата на звяра. Знаеше, че вижда нещо неправилно, и това подклаждаше тревогата му. Можеше да надникне към примигващите светлинки в отвора, но покрай него виждаше ширналата се земя. Уж заръмжа, а от гърлото му изскочи скимтене на вкоренен страх. През този отвор обаче се стигаше до човека брат… но и до звяра с плашещата миризма. Това не беше гора или равнина, нито пък вода или небе.

Надушваше вътре дърво и масло, човек и елф, все познати миризми. Примесваше се и нещо чуждо, което не успяваше да свърже с гледка. Промуши глава в отвора. Човекът брат бе оставил следа, белязана с боязън, но не и ужас.

Вълкът се озърна с разтуптяно сърце към опустялото място за почивка, вдигна глава още веднъж към истинските светлини в небето и внимателно се промъкна в отвора.