Джеймс Баркли
Мрак по пладне (22)

ГЛАВА 21

Сериозно, едва ли не тържествено Хирад се взираше поред в лицето на всеки от Гарваните. Думите на Ша-Каан още звучаха в ума му, но беше трудно да осмисли двойната опасност, която вещаеха. Както винаги Великият Каан уж им предоставяше избор, но решението можеше да бъде само едно.

Ако разчитаха, че Съветът на Джулаца има силата да се разправи със заплахата на демоните, но се излъжеха, тези твари щяха да нахлуят във всяко кътче на Балея, заливайки света с вълна от плътна мана. За тях беше като въздух, но така биха погубили всеки мъж, жена или дете, които маната докосне. Съсредоточената й мощ щеше да изсмуче дробовете им, а имаше и по-лошо — душите им щяха да попаднат в безмилостната власт на демоните или арахите, както ги наричаше Ша-Каан. Балея би се превърнала в придатък към тяхното измерение и щеше да бъде загубена за Каан, а това би ги обрекло на сигурна смърт.

Но можеха и да застрашат арахите дотолкова, че да отвлекат вниманието им от тази плячка. Когато драконът описа каква ще е опасността и за него, и за тях, дъхът им спря. Целта обаче си заслужаваше — да спасят света от проникване на демони и да влязат в Школата, без да се натъкнат на западняците.

Хирад изпитателно гледаше другите. За някои беше лесно да отговорят. Илкар само кимна, а Незнайния срещна строго погледа му, като че го укоряваше за съмнението. Самият Хирад щеше да послуша Великия Каан, стига всички Гарвани да са съгласни. Без изключение.

Уил се страхуваше като останалите, но той вече си бе изпатил от неочаквана среща с демон. Щом помисли как ще се изправи срещу безбройните им пълчища, лицето му стана безцветно, а ръцете и краката му се разтрепериха.

— Може и да не опрем до сражение с тях — подхвърли Хирад.

— Но ще ги видим — смънка Уил.

— Ние ще те браним.

— Само Троун може да ме опази.

Хирад съвсем бе забравил за вълка, вероятно останал някъде навън. Значи беше задължително и върколакът да дойде с тях. Гарваните никога не се деляха преди бой. Никога.

— Ако Троун е тук, какво ще решиш?

— И аз ще се бия до вас — отвърна Уил.

Хирад кимна и изви глава към застаналите заедно Ериан и Дензър.

— Няма да издържим без вас, най-вече защото и вие сте от Гарваните, а трябва да помогнете на Илкар с този щит от мана или срещу мана, не схванах…

Взираше се в Дензър, но отговори Ериан:

— Мъчна задача и все пак ни е по силите. А и не мисля, че имаме избор.

Тя опря длан в корема си и лицето й помръкна за миг.

— Винаги има избор — подхвърли тихо Дензър.

— Като онзи с Крадеца на зората ли? — изръмжа Хирад. — Твой ред е да решиш.

— Не съм казал, че няма да дойда.

— Само че трябва да дадеш всичко от себе си, във всеки миг.

Ша-Каан слушаше мълчаливо, но сега огромната му глава надвисна над Хирад.

— Той е прав, крадецо. Никой не се съмнява в уменията ти, но ако не си готов за битка докрай, ще се превърнеш в опасна пречка за нас. Какво ще кажеш?

Дензър се наежи от чутото, обаче начумереното лице на Хирад го подтикна да се овладее.

— Нямам по-неотложни занимания — изтърси той. Драконът изви шия, за да погледне варварина.

— Е?

— Смятай го за „да“, Велики Каан — каза Хирад ухилен.

— Прекрасно. — Главата се отдръпна. — Приберете всичко от своя бивак. Няма да се връщате там.

— Ами Троун? — напомни Уил.

— Троун ли? — озадачи се драконът.

— Върколакът — подсети го Хирад. — Сега е вълк.

— Аха… — Слята поредица от картини на гора и кръв нахлу в ума на варварина. — Имах досег със съзнанието му. Гой е някъде в прохода. Ще дойде. Връзката му с теб, човеко Уил, е много силна. Също както при дракон и Драконан.

Лицето на Уил се отпусна, той кимна и се огледа.

— Иди да го намериш — предложи Хирад. — Останалите отиваме да си вземем снаряжението.

— Побързайте — нареди Ша-Каан. — Съветът ще започне призоваването скоро.

* * *

Генерал Кард отново стоеше пред входа на Сърцето, а светлинно кълбо, сътворено от Ендор, озаряваше Съвета, но го нямаше Дийл, принесъл се в жертва. Пак се подготвяха да говорят с Хейла, Господаря на Покрова.

Малката зала, средоточие на магията в Джулаца, бе претъпкана с подбраните от Барас най-важни писания на Школата. Куповете стигаха нависоко между осемте гладки каменни стени. Стоящите един до друг членове на Съвета не можеха да се виждат.

Керела се намръщи от безпорядъка в тази най-свещена за тях зала и Барас се засмя неволно.

— Открай време си приказвахме, че е време да разширим Библиотеката…

— Ще се заема с чертежите, щом отпратим западняците към земите им — подхвърли и Торвис.

Смехът им отекна в Сърцето и разсея напрежението. Керела вдигна ръце.

— Моля ви, приятели. Тук сме, за да премахнем Покрова, който ни пазеше от пълчищата на западняците. Това ни отне Дийл, чиято душа още е поробена от Хейла. Може никога да не бъде освободена. Умолявам ви за миг на почит към Дийл.

Барас сведе ниско глава, другите повториха жеста му. Не можеше да има по-върховна саможертва от постъпката на Дийл — душата му зависеше напълно от прищевките на демоните. Мъката на Керела и Барас беше най-болезнена — Хейла би предпочел душата на някой от тях двамата.

— Благодаря ви — промълви Висшата магьосница. — А сега да призовем Хейла, Господаря на Покрова.

Този път Съветът се състоеше от седмина и това ги затрудняваше твърде много. Керела можеше да отдели само трима, които да поддържат стълба от мана и по челата на Кндор, Торвис и Селдейн веднага изби пот. Имаше един опасен изблик, докато спускаха диска, но накрая дадоха възможност на Барас да отвори портала.

Щом го създаде полека, нахлу леденосиня мана и за малко не се изтръгна необуздано.

— Нещо потръгна зле — изрече той задавено.

— При теб устойчиво ли е? — попита Керела.

— На косъм.

— Мога ли да продължа призоваването? Гласът й беше настойчив.

— Нищо друго не ни остава.

Барас смътно усещаше струйките, стичащи се по гърба му. Маната още изригваше от стълба и се разпръскваше по стените или насищаше Сърцето, на чиито запаси Съветът разчиташе.

За стария елф словата, с които Керела призоваваше демона, звучаха сякаш отдалеч, докато той впрягаше целия си опит, непреклонност и дори свирепост в задачата да задържи портала. Демоните извличаха отнякъде такава сила, че маната страховито притискаше малкия портал.

Не проумяваше защо се държат така. Може да бяха разочаровани, че Съветът ще ги принуди да премахнат Покрова. Несъмнено проявяваха и своята несговорчивост.

Но друга част от съзнанието на елфа се досещаше, че има далеч по-зловеща причина. Мъничко му трябваше, за да я налучка, но му се изплъзваше. Налагаше се да внимават.

Изведнъж натискът върху портала спря, стълбът от мана изчезна и Хейла се появи сред тях. Този път беше по-едър, лазурната синева бе толкова ярка, че отчасти размиваше очертанията му. Повъртя се бавно, кръстосал ръце и крака и изправил гръб, за да огледа Сърцето.

— Не си представях, че ще попадна тук толкова скоро — изрече демонът, без да крие досадата си.

— Поначало честта ни задължаваше да използваме Покрова за колкото се може по-кратък период — невъзмутимо отвърна Керела.

— А, значи ще говорим за премахването му, не за удължаване на срока.

— Изненадан ли си?

— Не и от искането ви, но толкова рано…

— Не ти е отредено да избираш момента, когато ще премахнем Покрова — сопнато изрече Керела.

— Обстоятелствата обаче се променят, Висша магьоснице, не е ли така?

Всички магове бяха обзети от безпокойство. Барас сви вежди. Но нали нищо не се бе променило?

— Какво се опитваш да ни кажеш?

Слава на боговете, Керела вдъхваше увереност.

— Премахването на Покрова точно сега засяга интересите ни. Ще ни причини неудобства.

Изражението на Хейла оставаше все същото, гласът му не изразяваше никакви чувства. Но с всяка дума напомняше за огромната си власт. Малцина можеха да се мерят по старшинство с него в измерението на демоните, където изобщо не цареше хаосът, описван от разпространените митове.

— Неудобства ли? — с безкрайно пренебрежение повтори Керела. — Ако позволиш да ти напомня, Хейла, премахването на Покрова не е обвързано с вашето удобство или неудобство. Това е решение, което зависи само от Съвета на Джулаца. Искаме съгласието ти, за да не е останал никой от демоните в Покрова, когато затворим портала му. Проявяваме тази любезност с надеждата, че ще се отнесеш милостиво към душите на хората, които бяха впримчени в това творение. Не можете да се възпротивите на заклинанието за премахване.

Хейла се усмихна и показа гъсто наредени зъбки, остри като игли.

— Известно ми е какви ограничения ни налага формата на маната, създадена от вас с такова хитроумие. Аз пък ви моля за отсрочка само от два дни, за да извлечем цялата полза от силата, която Покровът ни даде временно. И ние имаме врагове, с които трябва да се преборим. Ако ми дадете тези дни, всички души ще бъдат освободени.

Очите на демона заискриха над ярката кожа или по-скоро над съзнателно избрания цвят на маната, в която се обгръщаше.

Барас чу как Селдейн ахна, Керела също се поколеба.

— Хейла, твоето предложение е щедро и примамливо. Дори изкушаващо. Ако не бяхме в такова положение, щях да го приема с благодарност. Но сега животът на незнайно колко хиляди жители на Джулаца зависи напълно от незабавното премахване на Покрова. При цялата ми мъка и съжаление за душите на Дийл и всички пожертвани, не мога да се съглася.

Веждите на демона се извиха като клин, лицето му се разкриви в такава ярост, че маната около него се завихри. Дъхът му внезапно изстуди Сърцето, юмруците му се разтвориха и през тях се видяха ивици чиста бяла енергия, от която отекваха писъците на човешки души, отмъкнати през портала.

— Ще се борим срещу вас, Висша магьоснице, а всички души като тези ще страдат вечно, откъснати от небесата, на които принадлежат. Те са погубени завинаги… както ще бъдеш погубена и ти, Керела от Джулаца. Аз те избирам. Ти си моя.

— Не можеш да ме докоснеш — надменно изрече Керела, макар че думите му я потресоха. — Подготви покорните си демони за премахването на Покрова. Сбогом.

Керела прекъсна връзката и Хейла изчезна безмълвно. Маната бушуваше в стълба, но Барас се бе подготвил и издържа, макар че пъшкаше, докато затваряше портала.

Сърцето притихна в първите мигове. Елфът отмести белите кичури от лицето си и изпухтя. Торвис и Вилиф се спогледаха мрачно. Ендор наруши мълчанието.

— Как тъй „ще се борим срещу вас“?

— Сигурно ще ни затруднят в премахването — каза Кордолан.

— Не, ще бъде още по-лошо — възрази Керела. — Демоните искат да докопат души и нещо им дава сила да ни предизвикват сега, защото имат опорна точка в Балея. Мисля, че ще се опитат да разрушат границите на портала.

— Какво?! — Селдейн се опули, след миг челото й се сбърчи. — Нима могат?

— Обикновено — не. Но иначе не биха вярвали, че са достатъчно могъщи да заплашват в собственото ни измерение. Очевидно сега смятат, че могат да го направят.

— Ако е така, дали да не изчакаме тези два дни? — подвоуми се Ендор. — Нека Хейла си довърши каквото му е нужно…

Торвис сърдито промърмори нещо, Вилиф беше по-твърд.

— Не, млади магистре. Ти май не си разбрал за кои врагове, говореше Хейла. Подозирам, че след два дни демоните ще бъдат толкова силни, че ще пометат ограниченията, наложени на заклинанието. Може би Хейла се ядоса, защото не е убеден, че в момента ще успеят.

— Така е — подкрепи го Барас, — а и след два дни още хиляди хора биха умрели в Покрова. Не можем да чакаме.

— Но предложението му… — запъна се Ендор.

— Лъжа — решително го прекъсна Керела. — Стига, приятели. Ако се бавим, рискът от провал нараства. Съединете усилията си с мен около свещта от мана и бъдете непреклонни. Не можем да си позволим малодушие, иначе не западняците, а демоните ще господстват в Джулаца. А след това и в цяла Балея.

* * *

Гарваните застанаха в защитен ред, за да пазят гърба на Ша-Каан, а той — техните. Той щеше да брани три четвърти от кръга, те — останалата четвърт. От двете страни на Хирад стояха Незнайния и Уил, до когото пък дебнеше Троун. Зад тях Илкар, Ериан и Дензър бяха готови за заклинание по знак от Ша-Каан.

Не можеха да почувстват движението на прохода, но драконът ги увери, че доближават Джулаца, а той просто чака подходящия момент да проникне през Покрова.

— Ще узнаете, когато докоснем Покрова на демоните — каза им драконът. — Стените на тази зала ще се разтърсят, вие ще се олюлеете. Ще се опитам да прокарам устойчив път, но трябва да ударим в сърцевината на силата им, ако искаме да ги спрем и да дадем възможност на вашите магове да премахнат Покрова.

— Кога? — попита Хирад.

— Скоро. Те вече се подготвят. И вашето заклинание би трябвало да започне след малко.

— Преди това нека ви напомня в какво ще се състои заклинанието — намеси се Илкар. — Ще създадем Студена камера чрез обвивка, в която маната не може да протича. Ще я поддържаме чрез източване на мана от своите запаси и това ще бъде изтощително. Студената камера няма да възпре демоните, но ще им навреди още с влизането и ще отмаляват много бързо. А липсата на потоци мана около оръжията ще ви позволи да им нанасяте рани, но не е лесно да ги убиете, затова просто ги отблъсквайте. Ще оцветим щита в бледозелено. Ще виждате през него, но не прекрачвайте навън, иначе оръжията ще станат безполезни и ще загубите душите си.

Хирад и Незнайния кимнаха. Уил се обърна към Троун, чиито вълчи очи се вторачиха в лицето му.

— Стой до мен през цялото време. Нито за миг не се отделяй!

Той извади късите си мечове от ножниците, мускулите на ръцете му потръпваха. Троун изръмжа гърлено.

— Сигурни ли сме, че ще нападнат? — попита Уил.

— Няма съмнение — отговори Ша-Каан с леко променен глас, докато насочваше прохода към Джулаца по следите и белезите, които научи от Елу-Каан. — Нашето присъствие ще внесе хаос в енергията им. Вашите души ще ги примамят неустоимо, ще отвлекат вниманието им. Арахите са вечно гладни за души, при тази съблазън ще забравят за дисциплината. — Дългата му шия се изви назад и той погледна Гарваните. — Още нещо. Очаквайте арахите да изскачат отвсякъде. Те не са обвързани от нашите закони. Могат да ви се стоварят отгоре, да нападнат отдолу. Докосването им е като огън, ухапването — като лед, а техните очи ще се опитват да изтръгнат душите ви. Удряйте силно и често. Не показвайте страх.

— Питам се каква ли е на цвят кръвта на демоните — проточи Хирад.

— Ето ти сгоден случай да видиш — обади се Дензър. — Вечно любопитен, а?

— Такъв съм си — ухили се варваринът. — Хайде, Гарвани. Велики Каан, чакаме твоя знак.

— Превъзходно. Започнете заклинанието веднага.

Драконът пак обърна главата си напред. Проходът се раздруса. Хирад пое движението с колене и се задържа. Извади меча си. Зад него маговете седнаха, опрели гърбовете си. Не можеха да си позволят да ги разсее случайно падане.

Илкар откри, че не го плаши сливането на три различни направления в магията. Всъщност още от първия принудителен досег със съзнанието на Дензър, за да излекуват Хирад в хамбара при древната къща на Септерн, тази идея го привличаше. Знаеше, че и Дензър е настроен така.

Когато тримата допряха гърбове и се настроиха към спектъра на маната, Илкар видя потоците в трите цвята на Дордовер, Ксетеск и Джулаца — оранжево, тъмносиньо и жълто, които се усукаха над главите им досущ като върви във въже и станаха по-здрави.

Общият поток се виеше, търсеше изход, а тримата отметнаха глави назад, за да се докосват, и се хванаха за ръце. Кръгът беше завършен. Ериан знаеше най-много за структурите, ограничаващи маната, и пое заклинанието.

— Магията е една, маговете са еднакви — промълви тя. — Ще изрека словата, но всички ще поддържаме формата. Засега запазете своите цветове и оформете страни на триъгълник. После създайте от него пирамида — добави тя приглушено.

Илкар усещаше как проходът се тресе, но се съсредоточи в бавно въртящата се пирамида. Ериан я закрепи преди да продължат.

— Разделете и насочете навън вашите страни, нека върхът се разруши. — Пирамидата се преля в шестоъгълник. — Създайте огледален двойник, основите да се слеят.

Формата беше сравнително проста, двете пирамиди вече се въртяха в противоположни посоки. Илкар се досети какво ще последва и ще ги затрудни. Ериан потвърди догадката му.

— Така… Сега имаме нужда от шипове в краищата, всеки ще се върти обратно на пирамидата под него, която ще има шестоъгълна основа. Страните с цветовете на Школите ще се редуват, за да скрепят здраво формата и да принудят маната да протича отвън. Пирамидите не бива да спират въртенето си, докато създаваме шиповете.

Тя млъкна, а въздухът около Илкар сякаш забръмча от обединените им усилия.

От маговете отрано се искаше да развиват способността едновременно да поддържат формата и да я досътворяват, но обучението беше дълго. Илкар не се съмняваше, че и тримата са овладели докрай умението, този път обаче залогът беше голям — ако въртенето на пирамидите спре, мощта на заклинанието ще се стовари обратно върху маговете. Предполагаше, че ще пострадат жестоко — може би загуба на памет или слепота, може би дори смърт.

Страните от пирамидите, които се падаха на Дензър, изникнаха почти незабавно.

— При мен е устойчиво.

Илкар се почуди за миг как ли е повлиял Крадеца на зората върху тъмния маг. Тази бързина му се струваше немислима. Даде му ориентир, към който да нагласи своите страни.

Представи си лек ветрец — знаеше, че това ще поддържа въртенето. Извлече мана с мисловно усилие и напев, създадените от него страни паснаха точно и заеха местата си миг-два след като и Ериан сътвори своите. Сега пирамидите имаха и шипове, въртящи се в противоположна посока на тяхната. Можеха да завършат заклинанието.

— Великолепно — отсъди Ериан без никаква изненада. Знаеше, че и тримата са изкусни магове. — Двете половини трябва да са съвършени огледални образи, скоростта на въртене да съвпада. Направете ги по-плоски, разширете основите… Точно така. Разширете и основите на шиповете. Задръжте. Готови сме за разполагане на щита.

— При мен е устойчиво — отново потвърди Дензър.

— И при мен — добави Илкар.

Над тях формата от мана се въртеше като два огромни шлема, увенчани с шипове.

— Дон анвар енуит — занарежда Ериан и кодираните слова на Дордовер заискриха във формата, прокараха бледо оранжеви нишки в жълтото и синьото. — Еарт джен хот.

Тя освободи ръцете си от пръстите на Илкар и Дензър и ги разпери над главата си.

— Разполагам щита.

Формата се разшири, сякаш в нея се устреми въздух под огромно налягане, Едната половина покри Гарваните и Ша-Каан, другата беше под тях, за да забавя и пречи на демоните, пожелали да ги нападнат отдолу.

— Лие фалет — тихо изрече Илкар и формата се оцвети в прозрачно зелено.

Тримата магове отпуснаха глави към гърдите си. Заклинанието бе извършено. Отрядът на Гарваните и драконът вдишваха въздух, в който нямаше и следа от мана. Уж не беше различен, но маговете на секундата усетиха как Студената камера изсмуква запасите им. Нямаше да издържат дълго.

Не беше нужно Хирад да казва на Ша-Каан, че заклинанието е готово. Тежък трус разлюля прохода, по гоблените на стените плъзнаха вълни, дървата и въглищата в огнищата се разместиха и изхвърчаха облаци искри. Хирад залитна, Уил тупна на колене, защото се спъна в масивния хълбок на Троун. А вълкът нададе уплашен вой — усещаше още невидимата опасност.

— Дръжте се, Гарвани — насърчи ги Незнайния, който не бе помръднал.

Потропваше с върха на меча по каменните плочи и познатият звън проясняваше умовете.

Вдигна се прахоляк от втори трус, последван от протяжен тътен в каменния зид на коридора.

— Въдете готови — напомни Ша-Каан.

Хирад и Незнайния се спогледаха. В очите на огромния воин се мярна напрежение, каквото варваринът не бе забелязвал досега, но решимостта надделяваше и прогонваше съмненията. Незнайния разбираше твърде добре какво означава демони да поробят душата ти. След като си я върна, нямаше никакво намерение да я загуби отново.

Гарваните се потопиха в Покрова и душите им привлякоха като тръбен зов всички демони наоколо.