Джеймс Баркли
Мрак по пладне (5)

ГЛАВА 4

Както винаги страхът отстъпи пред любопитството. Със завръщането на Ша-Каан в собственото му измерение сякаш се отдалечи и гибелната заплаха. Докато Гарваните бавно се връщаха към площада, около трупа на другия дракон се събираше тълпа.

— Я се отдръпнете малко! — подвикна Незнайния и изтича към туловището.

Хирад го гледаше как се провира между конниците на Дарик. Приятелят му и за миг не забравяше, че е воин и тактик. Неколцина Закрилници, стоящи с гръб към Незнайния, му направиха път, без да се обърнат. Но той не бе отишъл да зяпа и да клати глава пред невероятната гледка, а да потърси слабости, каквито и да било уязвими места, за да имат някакъв шанс.

Хирад обаче се съмняваше, че ще намери каквото иска, пък и се пресити от дракони за този ден. Дори за цял живот, ако трябваше да е откровен, само че никой не го питаше. Повлече се обратно към догарящия огън до тунела. Искаше да уталожи обтегнатите си нерви с нещо, а на дъното в котлето поне още имаше кафе.

Илкар го придружи мълчаливо и Хирад долови как елфът се напрегна, когато доближиха тунела. В сянката до полегналия Дензър и Ериан още стоеше Стилиан.

— Тоя мръсник не може ли да отиде другаде? — процеди магът от Джулаца. — Гнус ме е от него.

— Не вярвам да продължи да се размотава тук, като чуе каквото имаме да му кажем.

Илкар изсумтя.

— Как ми се иска да препусне право към Ксетеск. Уви, нашият път също е натам.

Хирад помълча.

— Слушай, представях си, че сега ще участваме във войната срещу западняците — изтърси, когато спряха до огъня. — Щеше ми се всичко отново да е просто и ясно. Но това…

— Знам какво ти е — отвърна Илкар. — Ти седни, аз ще погледна колко е останало в котлето.

Дензър се бе надигнал и Ериан го подпираше, а по бледото му лице бяха изписани и нетърпение да научи вестите, и безпокойство.

— Най-добре елате насам да чуете какво става — подкани ги Хирад. — Отнася се и за теб, Стилиан. Хич не сме цъфнали.

— Би ли ни обяснил думите си? — промълви Стилиан, щом излезе на слънце и разсеяно оправи яката на ризата си.

— Да почакаме, докато се съберем всички, бива ли? — настоя Илкар и подаде на Хирад чаша кафе, после седна до него. Троун и Уил идваха откъм трупа на дракона, но Незнайния още го разглеждаше. — Ще ми се да ви обясним всичко точно както си е.

* * *

Никой не бе посмял дори да пипне изстиващото туловище, докато Незнайния не приклекна до главата, за да надигне единия тежък клепач. Макар звярът да беше от друго измерение, опитният боец познаваше веднага по очите на животните дали са мъртви.

Пусна клепача върху помътнялото око, чиято зеница се бе подбелила нагоре, и се подпря на пети, докато оглеждаше проснатия на хълбок дракон. Отблизо се виждаше, че ръждивият цвят всъщност е съчетание от два различни оттенъка на люспите — тъмночервено и мътнокафяво. Взря се в главата, клиновидна и дълга три стъпки — от ноздрите, разположени над челюстите, до началото на шията. Под дебелите кожни гънки, заместващи устните, се виждаше остър зъб. Парче от друг зъб бе паднало малко встрани. Незнайния го взе, повъртя го между пръстите си и прибра находката в джоба на куртката си.

Костният клин продължаваше и над явно уязвимата най-тънка част от шията, но не я предпазваше достатъчно, отсъди Незнайния, като видя многобройните рани от зъбите на Ша-Каан.

Пак се наведе напред и напрегна докрай огромните мускули на ръцете си, за да разтвори челюстите. Едва ги раздели, не можеше да надникне з устата. Озърна се и срещна погледите на двама от трийсетината кавалеристи и Закрилници, които докосваха и подритваха трупа.

— Ще ми помогнете ли?

Те едва не се спънаха от желание да изпълнят молбата на един от Гарваните, и то самия Незнаен воин. Тримата заедно нагласиха главата настрани, хората на Дарик хванаха здраво горната челюст, Незнайния дръпна с все сила долната и се задави от вонята.

Не откри нищо чудато в зъбите. Четири големи резци — два отгоре, два отдолу — по които се познаваше хищникът, и редици от по-малки с формата на конус. По-назад от двете страни имаше и здрави кътници за дъвчене. Но Незнайния беше по-любопитен какво има на небцето.

Преброи половин дузина кожени клапи, закриващи отвори. Дръпна една и усети съпротивата на свиващия мускул. Прозрачна капка падна на дланта му и се изпари бързо. Стигаше му и това, за да знае как драконът бълва пламъци.

Кимна с благодарност на двамата кавалеристи и се изправи. Бавно обиколи трупа. Леко извитата шия беше дълга около осем стъпки и свършваше с далеч по-масивното туловище. Все пак звярът беше много по-тънък от Ша-Каан. Явно този вид се бе приспособявал, за да е по-бърз от останалите. Драконът обаче бе проявил своята неопитност. Сигурно е бил млад. Предните крака с една междинна става отзад завършваха с лапи и малки нокти, извити и остри. Ноктите също бяха от кост, а не от вроговена тъкан.

Точно над предните крака беше основата на крилете. И отдалеч личаха грамадните мускули, които тласкаха съществото във въздуха с такъв устрем. Той пак помоли за помощ. Десетина души с готовност разпънаха крилото, въпреки че движещите го мускули се бяха сгърчили.

Външната му дъга се проточваше на трийсетина стъпки и се състоеше от гъвкава кост, дебела колкото бедрото на Незнайния. Други дванадесет кости се разперваха като ветрило от сложна става и поддържаха дебела мазна мембрана.

— Дръжте го опънато.

Той извади кинжал и замахна. Одраска мембраната, появи се малко тъмна течност. Не кръв, а още от мазнината. Незнайния потопи показалец в нея и я разтри между пръстите си.

— Интересно… — Мембраната, макар и дебела само колкото негов пръст, не се поддаваше на рязане. — Благодаря — погледна той напъващите се мъже.

Щом пуснаха крилото, то рязко се прибра към тялото — защитен механизъм, запазващ се за малко и след смъртта. От силния повей се вдигна прахоляк, сякаш за да напомни с какви чудовища тепърва ще се разправят.

Незнайния премери на око, че туловището е пет пъти по-дълго от шията. Плъзна пръст по по-меките и бледи люспи на корема. Повторно извади кинжала, но отново не успя да го забие.

Намръщи се и погледна обгореното петно по хълбока, дълго двайсетина стъпки. Тук кожата беше почерняла и се издуваше на мехури, на пет-шест места личаха по-дълбоки рани и течеше гъста чернилка. Но дори тези рани не изглеждаха смъртоносни. Значи и огненият дъх на Ша-Каан не можеше да погуби отведнъж друг дракон.

— О, богове, що за жилави гадини са тези! — промърмори той, но продължи да търси слаби места.

— Какво прави той, по дяволите? — отпаднало попита Дензър.

Незнайния вече отиваше към доста тънката, дълга почти двадесет стъпки опашка, с която драконът бе направлявал полета си. Сега мушкаше с меча тук-там, на други места нанасяше могъщи удари и все клатеше глава.

— Май мъдрува как може да бъде убит дракон — подхвърли Илкар.

— Няма да му провърви — смънка Хирад.

— Тогава защо си прави труда? — промърмори Дензър, загуби интерес към гледката и пак полегна.

— Защото си е такъв — натърти Хирад. — Иска да познава и силата, и слабостта на врага, срещу когото застава. Колко пъти съм го чувал да казва, че е по-ценно да знаеш какво не можеш да направиш…

— Има смисъл — подкрепи го Троун.

— Много увлекателно — проточи Стилиан, — само че едва ли е нужно да го чакаме.

— Напротив — кратко възрази варваринът. — И той е от Гарваните.

Незнайния вече вървеше към тях. С бързо точно движение върна меча в ножницата, която бе откачил от гърба си. Пусна я начумерен в краката си, щом спря до огъня.

— Е? — подкани го Хирад.

— Ша-Каан е прав. Дори да си въобразим, че можем да доближим дракон, единствените меки тъкани са в устата му, а как си представяте да я отвори широко, за да си покаже гърлото услужливо? Единственият шанс е да му опърлим крилете, да ги изсушим. Те отделят някаква мазнина, а без нея може и да се разкъсат от горещината. Крилете обаче са твърде широки, толкова пламъци може да избълва само друг дракон.

— Ами очите? — сви рамене варваринът.

— Прекалено малка мишена. И недостъпна, ако главата се движи постоянно. Дори сам дракон в това измерение ще убива на воля когото и когато си поиска.

— Забравяш каква сила има в магията — надменно изрече Стилиан.

Незнайния не му обърна внимание.

— Кожата е невероятно здрава. Дори по корема и по крилете. Киселина може и да я разяде, вероятно не е устойчива и към някои огнени и ледени заклинания. Но остава все същата мъчнотия — как да го доближим. — Той издиша шумно през носа. — Няма защо да увъртаме. Нападне ли те такъв звяр на открито, мъртъв си.

— Този извод не ни върши работа — обади се Илкар.

— Значи отиването там ще е обикновено самоубийство — отрони Хирад.

— Както и оставането тук — добави Уил. Дензър вдигна ръка.

— Чакайте, чакайте! Какви ги дрънкате?

Тъмният маг се бе вторачил в Хирад, когото Илкар сръга с лакът.

— Хайде, твой ред е, нали сте приятелчета с Ша-Каан.

— Не ми е никакъв приятел — сопна се Хирад.

— Е, поне сте добри познати — ухили се елфът.

— Да бе! Толкова е привързан към мен, че дори не ми препече кожата и не ме разкъса на две със зъби. И това ако не е братска дружба…

— Може ли да пропуснете шегичките? — прекъсна ги Дензър. — Искаме да знаем какво се мъти.

— Не би искал, уверявам те — въздъхна варваринът. — Но ще ти кажа, няма как. — Посочи нагоре. — Онова разкъсване в небето е пряк проход към измерението на драконите. Както излиза, от тяхната страна в небето има същата мръсотия. Лошото е, че семейството на Ша-Каан… той си го нарича Люпило… значи Люпилото Каан е принудено да брани разкъсването, за да не пусне другите Люпила да нахълтат тук и да ни съсипят. — Хирад кимна към внушителния труп на площада. — Така е, защото не могат да затворят разкъсването. Ша-Каан каза, че ние трябва да го направим.

— О, няма проблем — изръмжа Дензър. — Ей сега ще щракна с пръсти. Как ще го направим, да му се не види?!

— И ние реагирахме така отначало — сподели Илкар. — Ша-Каан ни каза възгрубичко, че това си е наша работа и не бива да се проваляме.

— Иначе?… — промълви Ериан.

— Иначе накрая при нас ще се намъкнат достатъчно дракони от някое Люпило и ще вършат тук каквото им скимне. А ние, които бяхме отвъд разкъсването, създадено от Септерн, знаем какво означава това.

Магът от Джулаца твърде ясно си спомняше черната пустош и миризмата на всеобща гибел в пожарищата.

Хирад долови движение с ъгълчето на окото. Дарик се бе върнал на площада, след като възстанови реда в своя конен отряд. Тръгна към дракона, но видя, че варваринът му маха с ръка, и свърна към групата около огъня.

— Мисля, че и той трябва да чуе — каза Хирад.

Щом научи новините, Дарик помръкна като останалите.

— И така… — изрече Стилиан, който досега мълчеше безстрастно. — Приемам, че това разкъсване, както решихте да го наричате, е голяма заплаха. Съгласен съм и че драконите са могъщи твари, значи е нужно да измислим как да ги омаломощаваме и убиваме отдалеч. Но не проумявам защо другите Люпила биха поискали да нахлуят и да унищожат всичко тук. Не мога да си обясня и защо Ша-Каан е толкова загрижен за нас.

— И аз си задавах този въпрос — кимна Дарик.

— Илкар — изви глава Хирад, — тук вече и за мен взе да става мътничко.

— Незнаен, помагай, ако говоря твърде мъгляво — помоли елфът и разтърка лицето си. — Има връзка между нашето измерение и Люпилото Каан. Самото съществуване на някои елементи при нас помага на Каан да оцеляват и да се размножават. Тези елементи поддържат съзнанието им, което за тях е не по-маловажно от пълните кореми. За да се съхранят, основната структура на нашето измерение трябва да остане непокътната. Ако бъдем изтребени, те ще измрат с нас. Затова са загрижени.

— Защо не разположат достатъчно дракони около разкъсването, за да го опазят? — нехайно рече Стилиан.

— Ами защото, дори да не ти се вярва, имат и по-смислени занимания от сигурната смърт в наша защита! — ядно отвърна Хирад. — Те не са ни прислуга.

Илкар стисна ръката му.

— Всъщност, Стилиан — добави елфът, — те вече са принудени да правят точно това. Ша-Каан обаче се постара да проумеем, че не могат да бранят разкъсването безкрайно, а понеже ние породихме това затруднение, на нас се пада да го премахнем, а Каан ще ни помагат.

— Колко време имаме? — попита Дарик.

— Не знаем — каза му Хирад.

— Това не ни улеснява — въздъхна Дензър.

— Според мен най-точният отговор е, че и Ша-Каан не знае. Само изтърси, че щом сянката покрие града, вече ще е късно.

— Драконите по този чудат начин ли измерват времето? — озадачи се Ериан.

— Още не знаем — завъртя глава Илкар.

— А не е ли време да си отворите очите? — присмя се Стилиан.

— Какво?! — наежи се варваринът.

— По-спокойно, Хирад. Разбирам колко трудно ти беше днес. Но сега трябва да помислим. По пладне сенките са най-къси, защото и слънцето е най-високо в небето. Обикновено е така, обаче и от разкъсването пада сянка. Засега е немислимо да обхване цял Парве, но…

— Богове… — сепна се Дензър. — Значи Ша-Каан ни казва, че то е неустойчиво. Ще нараства неограничено.

Тъмният маг се извърна унило.

— Времето ни е малко, а и не знаем точно колко е — отбеляза Уил, вторачен в разкъсването.

Незнайния кимаше.

— Вярно, обаче можем да го пресметнем, нали? Ще мерим колко бързо расте сянката. Ще знаем поне приблизително колко ни остава.

— Можем, да — горчиво се съгласи Дензър. — Само дето трябва да си отговорим и на по-трудни въпроси.

— Например как да затворим тази проклетия — вметна Ериан.

— И какво става източно от планините Чернотрън — добави Незнайния.

— Не са само тези двата…

— Не че те бъзикам — промърмори Хирад, — ама я да започнем от това как ти използва Крадеца на зората.

— Добре, да започнем — кимна Дензър.

— Ша-Каан ни рече, че си бил непохватен. Варваринът се ухили до ушите, щом бледото лице на Дензър поаленя от обидата.

— Е, да, тъкмо онзи дебел гущер може да отсъди! — зафуча тъмният маг и се дръпна, когато Ериан опита да го хване за ръката. — За негово сведение, тъкмо с извършването на Крадеца на зората спасих скъпоценното измерение, дето му поддържало крехкото съзнанийце, от най-голямата заплаха в досегашната ни история. Цял живот се подготвях за този момент. Непохватен, как пък не… Ама че гадина!

— Няма нужда да убеждаваш и нас — завъртя глава варваринът. — Ние знаем какво успя да направиш. Но Ша-Каан гледа другояче на нещата. Не го засяга много кой ще властва в Балея, стига измерението да се съхрани и да има достатъчно Драконани, които да служат на неговото Люпило.

— Как тъй си въобразява, че ще седим бездейно, вместо да се спасим?! — възмути се Дензър.

— Опитах и този довод — обясни Хирад. — Хич не се трогна. Просто ни обвини, че не сме разбрали могъществото на заклинанието.

— Много жалко, като не му понася.

— Жалко за Каан, да, но и за нас — вметна Троун.

— Добре де… — каза Уил в неловкото мълчание. — И какво ще правим сега?

* * *

Ша-Каан изскочи от портала насред същинска буря от размахани криле, избълвани огнени струи и щракащи челюсти, а слухът му бе връхлетян от стотина крясъка на възторг и болка, от гръмовни заповеди, смесващи се с фучене на криле и свистене на опашки. Битката се бе разпростряла, докъдето стигаше погледът му във всяка посока, небето се бе запълнило с люспи, нокти и разперени криле, които май стигаха да засенчат Парве от край до край. Не би могъл да преброи въвлечените в сражението дракони, нито да различи колко Люпила участват. Знаеше само, че освен малцината защитници на техните земи, сгради и подчинени хора, всички от Каан се бяха струпали тук да се борят за общото си оцеляване. Значи около разкъсването имаше поне четиристотин дракона Каан, но противниците ги превъзхождаха.

Ша-Каан изрева, за да насърчи своето Люпило, изръмжаните и извиканите отговори разцепиха въздуха отвсякъде и изпълниха съзнанието му с чувството за огромна сила. Той се устреми право нагоре, за да огледа какво става в небето наоколо и под него, а цял рояк стражи се подредиха да му пазят гърба.

В пространството около разкъсването кипеше битка. Над петдесет дракона Каан се стрелкаха пред прохода, за да го бранят, и не допускаха дори нищожен шанс някой враг да се промъкне. Имаше обаче чести опити за проникване и към натрапниците се хвърляха атакуващи групи от осем-девет Каан, готови да ги отблъснат.

Не за пръв път в своя дълъг и ползотворен живот Ша-Каан имаше причина да се радва, че драконите са задружни единствено в собственото си Люпило. Заедно можеха да премахнат от пътя си защитниците на разкъсването за броени дни, но не бяха способни да се спогодят и търпят взаимно дори през толкова кратък период. Виждаше само разпокъсани рояци от нападатели, на които не стигаха нито сила, нито хитрост да пробият през отбраната на добре подготвените Каан. За никого в техния свят не беше тайна как това Люпило стана най-могъщо. Каан знаеха що е дисциплина.

Но честите настървени атаки щяха да ги отслабят. Надяваше се, че е втълпил на хората колко неотложна е тяхната задача, и се помоли на Небесата те да съумеят някак да затворят пробива. Иначе изтреблението на Каан беше неминуемо.

Но сега си имаше други грижи. Вляво под него трима от Наик бяха откъснали един Каан от неговия нападащ рояк. Ша-Каан можеше само да гледа безпомощно как младокът опитва всяка маневра за изплъзване, на която бе научен, но пламъците го обгръщат. И накрая от прегряването едното му крило се запали, щом мастната секреция, предпазваща от драконов огън, се изпари. Мускули и сухожилия се накъсаха, костите обгоряха.

С рев, събрал болка, предизвикателство и страх, младият Каан пропадна в небето. Здравото крило махаше напразно, без да задържи премятащото се тяло, опашката само се свиваше и изпъваше по рефлекс, а главата се мяташе в търсене на помощ, която нямаше откъде да дойде. Ша-Каан не проследи докрай рухването му към гибел, но знаеше какво да стори.

— С мен! — издаде заповед на охраняващия го рояк.

Пикира устремно и безшумно, присвил криле назад, докато не набра скорост, с която щеше или да убие, или да намери смъртта си. Тримата Наик нямаха време да предусетят какво ги връхлита. Челюстите на стария дракон стиснаха дясното крило на единия, нарушиха напълно равновесието му и го повлякоха надолу. Ша-Каан едва контролираше движенията си след сблъсъка, разнесъл надалеч глух удар и стъргане на люспи. По-малкият звяр махаше с ноктести лапи, опашка и другото крило, ръмжеше от бяс и уплаха, но не успяваше да завърти глава, затова избълваните пламъци гаснеха безполезно във въздуха.

Ша-Каан не губеше ясната си представа какво да прави, макар че двамата се въртяха в кълбо все надолу. Накрая тръсна яростно глава и пусна врага, за когото обаче свободата беше краткотрайна и мъчителна. Устата на Великия Каан зейна и огненият поток обля главата, шията и лявото крило на обречения.

Почти ослепял, раненият Наик се задави със своите пламъци, без да обгори никого. Челюстите на Ша-Каан пак се отвориха широко и огънят се плъзна от главата до опашката на жертвата. Този път изгори дълбоко мускулите на крилете и опашката му. Безсилен да лети, врагът падаше все по-бързо към смъртоносния сблъсък със земята.

Ша-Каан се превъртя ловко и с ликуващ рев оповести възмездието. Огледа отново битката, избра си нова цел и полетя към нея.

— Истинският въпрос е дали разкъсването беше неизбежно странично последствие от Крадеца на зората?

Стилиан говореше без укор и Дензър не се наежи отново.

Четиримата магове още седяха около огъня, лулата на Дензър димеше по малко в устата му, но за него беше прекалено усилие дори да я засмуче по-силно и да разпали тлеещия тютюн. Главата му пак бе опряна в скута на Ериан, която разсеяно го галеше по косата. Илкар ръчкаше жаравата с дебел клон. Стилиан, отново събрал косата си отзад на опашка, се бе настанил сам от другата страна на огъня.

А на площада другите Гарвани и Дарик спореха кой е най-точният начин да измерват сянката по пладне. Трябваше да решат скоро — пладне щеше да настъпи след малко.

Кавалеристите и Закрилниците, които не бдяха на пост, имаха по-неприятни задачи. Налагаше се да разчистят града, да изгорят труповете и да претърсят всяка сграда за криещи се врагове. Искаха Парве отново да бъде мъртъв град. Не биваше да остане никой, освен доброволците, съгласни да мерят всеки ден сянката и да съобщават с мисловна връзка резултата.

Маговете пък се бореха със същината на проблема — как да затворят разкъсването преди силите на Каан да намалеят дотолкова, че Балея да бъде опустошена от огън?

— За да отговорим на твоя въпрос — каза Ериан, — трябва да преровим всеки текст на Септерн, съхраняван в Школите. Сега е очевидно, че основата за мощта на Крадеца на зората е разкъсване в някакво завихряне на пространството между измеренията. Предполагам, че ако заклинанието не беше ограничено, щеше да отвори твърде голямо разкъсване, което щеше да засмуче всичко. Затова са го наричали и Гасителя на светлината.

— Моето обучение бе насочено единствено към овладяване параметрите на заклинанието, а не към ограничаване на силата му — сви рамене Дензър.

Илкар престана да мушка с клона в огъня.

— Тоест казваш, че може и да е имало начин да затвориш пробива към завихрянето, когато си премахвал формата от мана накрая.

— Да, но нямаше такива подробности в най-важните текстове за заклинанието. Нищо чудно да са скрити някъде в кодираните знания. Септерн е разбирал много задълбочено пространствената магия.

— Не би могъл да го прочетеш в текстовете за извършване на заклинанието — заяви Ериан. — Помисли — за да затвориш завихрянето и в двата му края, се нуждаеш от ново заклинание.

— Значи ти предполагаш, че нито в текстовете за заклинанието, нито в извършването му това не е било предвидено? — уточни Илкар.

— Да.

— Защо си убедена в това, книжнице от Дордовер? — изгледа я високомерно Стилиан.

— Престани, Стилиан, ще минем и без твоето надуто снизхождение — троснато изрече Илкар и сам се учуди как си позволява да говори с Господаря на хълма.

Стилиан кипна, но Дензър го изпревари:

— Господарю, Илкар е прав. Все пак Ериан е напреднала в изучаването на скритите знания.

— Запозната ли си с делото на Септерн? — скептично попита Стилиан.

— Разбира се — вдигна рамене тя. — Нали е бил от Школата Дордовер.

— Само по произход.

— От Дордовер — повтори натъртено Ериан. — Но не е задължително човек да е проучвал знанията, за да приеме мнението ми. Здравият разум е достатъчен. Не ме прекъсвайте, моля. Не се опитвам да уязвя никого. — Тя отпусна длан върху ръката на Дензър. — Разбрахме ли се?

Той кимна недоволно.

— Добре. Ша-Каан е прав, че поне наглед Дензър е извършил заклинанието неточно. — Тя впи пръсти в ръката му. — Не бива обаче да забравяме как Септерн поначало си е представял заклинанието, колкото и да недоумяваме защо го е сътворил.

— Обичал е експериментите — подхвърли Илкар. — Просто му е хрумнало да види докъде може да стигне.

— Вероятно — кимна Ериан. — Ако Крадеца на зората бе извършен правилно… тоест с целия му размах, мощ и продължителност, отвореното завихряне щеше да погълне цяла Балея заедно с Южния континент. А сега ми отговорете — вие щяхте ли впишете в заклинанието начин за затваряне на завихрянето, ако е ясно, че не би имало кой да го затвори?

— Дензър, ти какво направи? — попита Илкар.

— Просто разруших формата. Признавам, много припряно, но запасите ми от мана се изчерпваха напълно. Стори ми се по-безопасно, отколкото да прекъсна връзката си със заклинанието, така поне имаше някакво равновесие. Ако не бях побързал в разрушаването на формата, имаше опасност да се разрасне неудържимо, а не бих рискувал цялата му сила да се стовари обратно върху мен.

— Сигурен ли си, че нямаше други възможности да завършиш заклинанието?

— Не си изучавал текстове за Крадеца на зората, освен теорията за неговата мана, нали? — Не само Илкар завъртя глава, Стилиан повтори жеста му, — Когато се задълбочите в извършването му, виждате колко е различно от всички останали. В заклинанията, на които са ви обучавали, има сътворяване, катализатори при нужда, словесно отключване, насочване, продължителност и разгръщане. Това е. Щом освободите формата на заклинанието, тя остава устойчива, защото това е вградено в кодираната й същина. С Крадеца на зората не е така. Нямаше вписано друго условие, освен за пълната му мощ. И ограничаването на силата му, на което аз се бях научил, неизбежно направи маната неустойчива. Значи не можех да се откъсна от формата — щеше да се разпръсне. Ето какво изчерпваше моите запаси. Щом извършвах заклинанието така, единственият начин да го завърша беше грубото му обръщане чрез разрушаване на формата. Ако някой знае по-добро решение, да го каже.

— Празно умуване, Дензър, защото Крадеца на зората няма да бъде извършен повторно — спокойно отвърна Стилиан. — А никой от нас не познава заклинанието като теб. За жалост това означава, че не можем да се опрем на знания в търсене на изход от неприятностите.

— Връщаме се към първоначалния замисъл — отсече Илкар. — Да съберем от Школите текстовете за Септерн и пространствената магия… а това е почти едно и също. Имаме и последните дневници на Септерн, но е задължително отново да отидем в работилницата му.

— Не се налага — възрази Стилиан. — Когато доближим планините, ще осъществя мисловна връзка с Ксетеск, за да съобщят и на другите Школи да намерят всичко, което ни върши работа. Доколкото знам, повечето трудове на Септерн се съхраняват в Дордовер и Джулаца. Нека книжниците там преровят каквото имат, а ние ще се запознаем с подбраните текстове до Тривернското езеро.

— Май забравяш едно важно обстоятелство — поклати глава Илкар. — Там щъкат напред-назад петдесетина хиляди западняци. Няма да ни оставят на мира и при Тривернското езеро.

Стилиан се подсмихна.

— Колко е лесно тук да забравиш за тях…

— Няма как, сами ще отидем в Школите — добави елфът.

— Ако е по силите ни да се доберем до тях. — Дензър се намести на коравата земя. — Около Школите ще има цели армии. Знаете каква е крайната цел на западняците.

— Да, но сега нямат магия — напомни му Ериан.

— Това не им пречи да обсадят Школите — сопна се той. Не само ръкопашният бой води до победа…

Тя се намръщи на грубия му тон, но премълча.

— Не сте чули от какво се опасява Незнайния, нали? — изгледа ги питащо Илкар. — Ако искате, помолете го да сподели, но казано по-накратко, той не е уверен, че ще имаме дом, където да се завърнем.

Стилиан изпръхтя.

— Армия без магия, дори и огромна, няма да превземе никоя Школа.

— Не е нужно да нападат, ще уморят защитниците от глад — троснато му рече елфът. — Впрочем на нито една Школа не й стигат майсторите на нападателни заклинания, за да възпрат армия, която нехае за загубите си. Тъкмо от това се тревожи Незнайния. Все едно, нямаме голям избор. Ще съобщим в Джулаца и в Дордовер какво ни е необходимо. След това ние, Гарваните — той се вторачи многозначително в Стилиан, — ще отидем пак в работилницата на Септерн, а може би и в измерението на крилатата раса. Ще видим. Зависи какво ще намерим в библиотеките.

— О, няма проблем — ухили се Дензър. — Защо сме седнали да се кахърим? Може ли вече да подремна?