Метаданни
Данни
- Серия
- Хроники на Гарваните (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- NoonShade, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2007
История
- — Добавяне
ГЛАВА 13
Ша-Каан излетя с цяла дузина дракони от Люпилото, но вече знаеше, че сигурно няма да стигне навреме, за да спаси Джата и другите вестари, които трябваше да посрещнат Гарваните.
Разкъсването висеше над Терас като неумолимо растящо късогледо око. Пред него кръстосваше стражата в отбранителен ред. В този ден беше по-лесно заради ясното небе — щяха отдалеч да забележат всеки опит за атака и да го пресрещнат.
Но колко оставаше, докато се струпат облаци? Кога Ша-Каан щеше по неволя да праща все повече дракони от преумореното Люпило, за да пазят в гъстата влага, която най-често се пренасяше откъм планините в Бешара и се изливаше върху техните владения? Да, с дъждовете Огнената трева избуяваше, но облаците скриваха враговете.
А над опустошения Кеол, където вестарите хитро бяха прикрили портала на Септерн, се издигаха нови стълбове дим. Ша-Каан поведе рояка си нависоко, изръмжа приветствие и зов за бдителност към стражата, после стремително продължи над хълмовете на Дормар към покрайнините на безплодната Бешара. Там различи тъмните силуети — дракони от Люпилото Верет.
Изненадан, той отправи мислен въпрос към придружителите си. По-слаби и бързи, драконите от Верет прекарваха по-голяма част от живота си в морето. Обитаваха пещерите и дълбините северно от Терас и никога не се отдалечаваха от владенията си прекалено навътре в океана Шедара. Отличаваха ги синьозелените оттенъци, тънките муцуни, късите шии, четирите еднакви ципести лапи и дългите, леко сплескани опашки, с които се изтласкваха във водата.
Освен това имаха отровни шипове по главите и шиите, но слабостта им беше в крилете — малки и извити назад, за да им е по-лесно във водата. Отдавна бяха загубили жлезите за мастна секреция, даваща на сухоземните дракони устойчивост към огън, вместо нея имаха други, разположени нагъсто, за да облекчават плуването. Ниското тегло ги правеше маневрени, но поради липсата на броня бяха уязвими към огъня. Е, да, враговете им първо трябваше да ги настигнат…
Ша-Каан долови страха на Джата, усещаше честите удари на сърцето му и тежкото дишане, докато бягаше с другите вестари. Осемте дракона от вражеското Люпило се бяха увлекли напълно в преследването. Докато пикираше за първата атака, Ша-Каан още се чудеше защо Верет бяха навлезли в сушата и дали случайно са се натъкнали на неговите вестари, или са ги търсили.
Отначало осемте не забелязаха опасността, не подозираха, че над тях Ша-Каан е готов да ги облее с огън. Той се понесе във въздушния поток след млад морскосин дракон, двойно по-къс от него, който бе подгонил един от вестарите.
На мъжа не достигаше пъргавина, не криволичеше достатъчно ловко между обгорените дървета. Ша-Каан го виждаше да се стрелка наляво или надясно, да се търкаля презглава в неочаквана посока, да спира рязко, както бе научен. Вярно, инерцията на драконите във въздуха уж даваше шанс на жертвите им да се спасят, но не и срещу бързите Верет.
Ша-Каан застигна младока, но той промени полета си с умело свиване на крилете, отвори уста и блъвна две тънки огнени струи, които се забиха точно в бягащия вестар. Запратиха го в дънера на дърво, после трупът се свлече с пробити гърди и обгорена коса. Ша-Каан зави леко надясно и на свой ред освободи пълната мощ на огъня си към едното разперено крило на дребния противник. Главата на младока се изви смаяно преди пламъците да унищожат тънката мембрана. Стовари се презглава в чернеещата гора и умиращото туловище се преметна няколко пъти преди да го спрат нацепени дървета сред облак прах.
Ша-Каан рязко застина във въздуха — търсеше Джата, чието присъствие още усещаше, и гледаше как протича схватката. Вляво под него един Верет се бе вкопчил в женска от Каан. Шиповете бяха пробили по-меките люспи на шията й, но тя стискаше челюсти зад главата на врага. Ша-Каан й заповяда да го пусне и да се оттегли, но мисленият отговор го изпълни с печал. Отровата вече я омаломощаваше.
Щеше да повлече врага със себе си в смъртта. Видя ги да падат като камъни към земята и отново потърси Джата.
Уплашеният мъж още тичаше лудешки и с голямо облекчение послуша Ша-Каан, който му нареди да спре и кацна пред него. Вестарите бяха на цял ден път от портала на Септерн, а Ша-Каан бе предполагал, че вече са там и чакат хората от Валея.
— Успокой се — изпрати мисъл, за да охлади трескавото съзнание на Джата. — Седни и остави сърцето си да отдъхне. Ударите му кънтят чак в моята глава.
Джата се тръшна на земята, едва си поемаше дъх, но устата му трепна в сянка на усмивка. Над тях другите Каан бяха прогонили натрапниците и обикаляха в защитен ред над предводителя си. — Сега ми кажи защо сте далеч от портала.
— В Кеол е настанало голямо оживление. Забавихме се по принуда — трябваше да се крием от служители на Наик и Верет. Изглежда си помагат. Иначе не мога да си обясня какво търсят драконите Верет в нашето небе. Вчера ги видяхме за пръв път. После ни издебнаха в засада служители на Верет. Мъртви са, но така бяхме разкрити. И накрая ни нападнаха от въздуха, както сам видя с очите си.
Ша-Каан наведе глава в размисъл. Съюз между Наик и Верет… Люпилото явно изпадаше в по-голяма опасност, отколкото бе очаквал. Едва ли биха издържали, ако срещу тях се обединят три или повече Люпила.
— Уверен ли си, че сега са съюзници?
— Не се сражаваха при среща — отвърна Джата. — Наблюдавахме ги цял ден. Велики Каан, тези земи също са наши, макар че не ги браним. Не бива да допускаме враговете тук. Ще бъдат прекалено близо до Терас.
— Дори друго Люпило да ни отнеме мъртвите земи на Кеол, има и по-големи заплахи. Жизненоважно е за всички ни хората от Балея да се доберат невредими до владенията на Люпилото, когато дойдат в нашия свят. Не мога да пратя дракони да ви закрилят от въздуха. Ако догадката ти е вярна, още по-недопустимо е да привличам вниманието към вас.
— Има и друг начин… — запъна се Джата.
Главата на Ша-Каан се отдръпна като опарена, той изсъска.
— Човек няма да яхне Каан. Ние сме господарите тук. — Той издиша, за да се освободи от напрежението. — Ваша е задачата да ги доведете живи и здрави в Терас. Не помисли ли как ще ни нападнат, ако видят хора на шиите ни? Никой от възседнатите дракони не би оцелял. — Пак се наведе към земята. — Прогони тези прищевки от ума си. Разбирам, че ти ги внуши опасността, но повече не си ги позволявай. Каан ще предпочетат смъртта, но няма да бъдат обяздени.
— Разбирам, Велики Каан, и ти благодаря за търпението.
— Ако не беше толкова важен за мен, може би щях да постъпя другояче… — В упрека на дракона прозвуча и присмех. — Но ти си предан помощник, Джата. Сега ние ще прочистим пътя пред вас, ще издирим враговете и във въздуха, и на земята. Не мърдайте оттук до падането на нощта. Ще чакам от теб знак, когато стигнете до портала. Джата стана, разпери ръце и опря коляно в пръстта.
— Ще бъде изпълнено, Велики Каан.
— Небесата да бдят над вас.
Ша-Каан размаха криле и се издигна полека, за да призове рояка си.
* * *
Търпението на Сенедай се изчерпи на четвъртия ден. Нямаше предупреждение, нито нов ултиматум. С ветровитото утро, натежало от облаци и тегнеща влага преди дъжда, Барас се събуди от сигнала за тревога, отекнал навсякъде из покоите на Съвета.
Мигновено препаса жълтата роба и обу ботушите на бос крак, за да изтича на двора. Не забелязваше, че вятърът навира сиви кичури от косата му в очите. Приглади я разсеяно, докато гледаше идващия Кард.
— Сенедай ли?
Старият пълководец кимна.
— Довел е пленници.
— Проклятие! Надявах се да го залъгваме още ден-два.
— И през отминалите дни ти спаси живота на хиляда и петстотин невинни. Все някога щеше да се вбеси.
Зад тях се засилваше тропотът от ботушите на тичащи хора. Войниците заемаха местата си над северната порта и по стените. Керела и Селдейн спряха до Барас.
— Значи се започна — тежко промълви Керела.
— Ако бях спечелил още малко време… Тя впи пръсти в рамото му.
— Даде ни повече време, отколкото смеех да се надявам. Единствен ти се досети колко дълбоко е вкоренен страхът на Сенедай от магията и се възползва от това. Не се укорявай.
— По-вероятно е, че тогава не бързаше, но сега нещо го е направило припрян. Тревожа се, че някакви събития другаде го подтикват да превземе Школата по-скоро. Може би враговете ни са влезли в някоя от Школите.
— Ясно е, че не иска да губи време — кимна Кард, докато изкачваха стъпалата, — но може и да не е заради победи на други вождове, а тъкмо обратното.
Загубиха желание да обсъждат подбудите на Сенедай, щом погледнаха към площада пред портата. Вождът бе скръстил ръце на гърдите си, хладният утринен вятър развяваше наметалото му, но не помръдваше тежките плитки.
Зад него повече от сто западняци бяха наобиколили петдесет деца и старци от Джулаца. Всички пленници бяха видимо притеснени и уплашени, макар само да се досещаха, че ги използват като разменна монета в пазарлък. Нямаше сковаващ лицата ужас от близката гибел.
— Казах ти, че са ни нужни шест дни — напомни Барас от стената.
Сенедай вдигна рамене.
— И през четири от тях не правихте друго, освен да подготвяте войниците си за бой пред очите на моите съгледвачи. Повече няма за какво да говорим.
— Чакай! Нима си разчитал да видиш какво постигаме? Спирането на магията няма достъпни за окото последствия. Скоро ще бъдем готови.
— Ти ме излъга, магьоснико. Ето какво ми казват предводителите на моите отряди. И ще ти взема главата за това, както се спогодихме.
— Доста време мина, докато се досети — промърмори Кард.
— Вие решавайте колко дълго ще се свирате в тази ваша Школа. Но докато камарата от трупове расте и вятърът носи вонята към носовете ви, ще нараства и омразата на хората от града, които са при вас.
Пленниците се размърдаха и си зашепнаха, Барас почти усещаше как се забързаха ударите на сърцата им. Стражите им изръмжаха и наложиха ред, но страхът изопна лицата, а недоумението у децата разкъсваше сърцето на елфа.
— Мислех те за човек на честта — изрече старият маг, — не за убиец на слаби и безпомощни. Щом се смяташ за боец, дръж се подобаващо.
Сенедай се почеса около устата, може би за да прикрие усмивката си.
— Изкусно боравиш със словото, магьоснико, но твоите думи вече не означават нищо за мен. Не аз ще убия пленниците. Нито един от тях не ще бъде посечен от ръка на западняк. Само се опитвам да ви ги предам. Ако махнете тази дяволска преграда, ще им съхраните живота. — Вождът посочи стоящите на крепостната стена. — Вие сте убийците. Сега гледайте как ще бъдат погубени петдесет души и нека ви тежат на съвестта.
Той размаха ръка, преди Барас да каже нещо. Западняците застанаха по двама зад всеки пленник и насила ги разместиха в четири редици, обърнати към Покрова точно пред северната порта. Първите бяха само на три стъпки от сивкавата завеса и тя сигурно ги вледеняваше.
Сенедай мина зад първата редица, сякаш преглеждаше оръжието и снаряжението на своите бойци.
— Недей! — примоли се Барас.
— Махнете защитата — вторачи се в очите му вождът.
— Не се предавайте! — отекна глас отляво.
В първата редица изпъчено стоеше висок маг, очите му гледаха сурово над острия нос. Сенедай веднага прекрачи към него и обви с ръкавицата си гърлото му.
— Виждам, че нямаш търпение да срещнеш смъртта, старче. Искаш ли да си пръв?
— Ще умра горд, за да запазя достойнството на моята Школа! — Магът сякаш изплю думите в лицето на Сенедай и непреклонно срещна погледа му. — Повечето хора тук ще ме последват охотно. — Той тръсна рамене. — Я ме пуснете, проклети да сте! И сам мога да се крепя на краката си.
Сенедай даде знак на двамата бойци зад него да се дръпнат.
— Е, чакам…
Старецът се обърна към другите пленници.
— Днес ви моля да ме подкрепите, като дадете живота си, за да спасим Школата в Джулаца и всички, които са недостъпни за врага зад стените й. Знам, че мнозина от вас нямат нищо общо с магията. Но вие сте родом от този град и всеки ваш ден е бил осенен от силата й, която насочвахме за добро. Не бива да угасим тази сила. Столетие след столетие маговете в Джулаца посвещаваха живота си на благото на другите. Сами видяхте колко от тях паднаха в битката за града. В този най-тежък час е време да се отблагодарим. Искам да чуя кой ще навлезе доброволно в Покрова заедно с мен.
Пленниците надигнаха глас в нестроен хор, завършил с тъничкото „И аз!“ от детска уста. Магът пак впи поглед в Сенедай.
— Думите се гърчат в устата ти като червеи в разложен труп. Ти заповяда да бъдем убити, ти си палачът на пленници. Джулаца има правото да се брани, а твоето гнусно изнудване ще навлече смърт и на теб, и на сънародниците ти. Но ние няма да те зарадваме с молби да ни пощадиш.
— Други ще го направят… — процеди с омраза вождът и Барас разбра, че магът постигна победа, макар и мимолетна.
— Пуснете всички! — властно изрече старецът. Сенедай нямаше избор. Махна с ръка отегчено и бойците му пуснаха ръцете на пленниците. Никой не се втурна да бяга и западняците ги зяпаха стъписано. Малцина от тях бяха разбрали по някоя дума от разговора на своя вожд с мага.
— Ще застанем един до друг, хванати за ръце. Задните редици пристъпиха безмълвно напред. Барас едва издържаше, но всяка слабост щеше да е недостойна за изумителната доблест, на която стана свидетел. Тя щеше да смути Сенедай по-силно от всеки напразен опит да се борят за живота си или да избягат. Поне сега щеше да разбере какъв е духът на хората от Джулаца.
Всичко замря под стената. Петдесет жители на града стояха на крачка от Покрова, лицата им — застинали от ужаса на неизбежната смърт и от злото, което излъчваше творението на демоните. Отзад Сенедай и бойците му гледаха неуверено — целта им щеше да бъде изпълнена, но не както очакваха.
В средата магът държеше за ръка дете и друг старец. Поглед към стената.
— Керела и Барас, Кард, тази саможертва е чест за нас. Постарайте се да не е напразна.
— Няма да бъде напразна… — пресекна гласът на елфа.
— Теопа… — изрече печално Керела, — името ти ще остане вечно в паметта на всички магове от Джулаца.
— Нека пристъпим към славата! — извиси глас Теопа. — Боговете ще ни се усмихват, а демоните ще се смилят над душите ни.
Погледът му обаче издаваше благата лъжа. Момиченцето до него заплака. Теопа се наведе и й прошепна нещо, което щеше да си остане тяхна тайна. Тя кимна и се засмя.
— Затворете очи и пристъпете заедно с мен! — разнесе се увереният му глас.
Петдесет души се свлякоха с отворени усти, мъчителните им писъци секнаха с изтръгването на душите.
Войник мина зад гърба на Барас и смънка нещо под носа си, но Кард го чу.
— Прибери се в казармата и не излизай! Не смей да говориш с никого. Лично ще реша как да постъпим с теб.
Пребледнял, войникът слезе по стъпалата.
— Не бъди суров с него — поклати глава елфът.
— Той те обвини в убийство!
— Прав е.
Пълководецът се изпречи пред него и го скри от погледите на западняците.
— Нито за миг не си позволявай да повярваш. Убиецът стои ей там, долу. И възмездието ще го застигне рано или късно.
Варас го помоли с жест да отстъпи встрани и извика:
— Владетелю Сенедай! Дано сънищата ти бъдат обременени от сенките на ада до края на краткия ти живот!
Вождът се поклони.
— Ще се върна по пладне и още от вашите хора ще умрат. Барас не можа да удържи желанието да изпепели западняка. Гласът на Керела му попречи да довърши заклинанието.
— Споделям омразата ти, но маната ще потъне безследно в Покрова. Нека запазим силите си, за да намерим начин да освободим и себе си, и пленниците. Да вървим, тепърва имаме да умуваме.
Висшата магьосница поведе плачещия елф по стълбата.