Джеймс Баркли
Мрак по пладне (24)

ГЛАВА 23

Барас по-скоро си въобрази грохота, с който короната затвори Покрова на демоните, но писъците на безсилна ярост, заглъхнали в пустотата за няколко удара на сърцето, си бяха съвсем истински.

Щом Съветът се освободи от структурата на заклинанието, облекчението беше неописуемо, за миг дори преживяха блаженство. Вилиф залитна и щеше да падне, ако не бяха силните ръце на Кордолан, който също не се държеше много уверено на краката си. Торвис, Селдейн и Керела се втурнаха към свития Ендор. А Барас съхрани дотолкова здравия си разум, че да се затътри към вратата. Отвори я и видя бледото напрегнато лице на Кард. Пълководецът се усмихна радостно.

— В името на боговете, Барас… какви звуци чувах вътре!

— Добре сме, но Ендор си изпати. Пращай в Сърцето маговете, които ще опитат мисловна връзка. Покровът е премахнат.

— Ами Ендор? — подвоуми се Кард.

— Ти нищо не можеш да направиш за него. Погрижи се за отбраната. Върви де!

Елфът се върна в Сърцето. Керела се изправи и плъзна длан по челото си. Долови погледа на Барас и каза:

— Не ми харесва състоянието му. Още е в несвяст. — Тя потупа Кордолан по рамото. — Отнесете го при лечителите. Аз ще чакам маговете, на които възложихме мисловната връзка. Побързайте.

Кордолан, Торвис и Селдейн вдигнаха отпуснатото тяло и го пренесоха през вратата. Вилиф се мъкнеше подире им.

— Благодаря ти, Барас — промълви Керела.

— За какво?

— За това, че ни показа пътя. На всички. Елфът вдигна рамене.

— Накрая пак не би имало значение, ако не беше… Квадрат от светлина се появи близо до вратата. Керела отвори уста, но Барас я възпря с жест.

— Всичко е наред. Сега май ще научиш за мен нещо, което дори не си подозирала.

С тих шепот очертанията станаха плътни и пред очите им се показа силует, откроен от светлината на факли в коридора зад него. Прекрачи бързо напред, следван от други. Сред тях имаше огромен мъж, понесъл на ръце някого, а зад него подтичваше великанско куче или…

— Велики богове… — изуми се Барас.

— Не се тревожи — каза му Илкар. — Вълкът всъщност е върколак и е с нас.

Старшият посредник на Школата в Джулаца не бе виждал Гарваните от срещата им при Тривернското езеро преди да бъде използван Крадеца на зората. Предполагаше, че обстоятелствата още ги задържат западно от хребета Чернотрън.

Той се сащиса, когато ги зърна да излизат окървавени от портал, несъмнено създаден чрез досег със съзнанието на Драконан. Когато разговаряха при езерото, той знаеше, че никой от тях не е Драконан. А и в този проход не го чакаше Елу-Каан…

— Как се озовахте тук?

— Дълго е за разправяне.

Илкар припряно подканяше другите Гарвани да напуснат Сърцето — лишените от магически дарби усещаха събраната мана като неприятен товар, а Дензър и Ериан, принадлежащи към Ксетеск и Дордовер, не бяха желани гости тук.

— Ще отложим разказа. Първо да ти кажа две неща — нуждаем се от незабавен достъп до Библиотеката, а лечителите трябва веднага да помогнат на Уил.

Барас се смръзна от прозрението.

— Минали сте през Покрова?!

— Да, но да оставим това. Нямаме много време.

— Вярно е — намеси се Керела. — И все пак винаги мога да отделя миг, за да посрещна с добре дошъл един от любимите възпитаници на Школата. — Тя разцелува Илкар по бузите и стисна ръцете му. — Както виждаш, част от Библиотеката е тук заради западняците пред портите. Скоро ще се вкопчим в битка с тях, в която победата е немислима, но Гарваните винаги накланят везните… Сега нека освободим Сърцето за онези, които се готвят за мисловна връзка. Да отнесем вашия болен в лазарета и да отделим няколко минути за разговор в залата на Съвета. — Тя посочи на Илкар да мине пред нея и се вторачи в Барас, но не личеше да се сърди. — Можеше да ми се довериш.

— Не бива да споделяме с никого. Не е заради недоверие към теб.

— По-късно — поклати глава тя.

Хирад Хладнокръвния се върна в Сърцето, колкото и да му тежеше това струпване на мана.

— Ша-Каан иска да говори с теб — каза на Барас.

— Ти си Драконан?! — сбърчи чело елфът. Варваринът кимна.

— Хайде, Елу-Каан е много зле, нуждае се от помощта ти.

Генерал Кард бързо слезе до кухните в подножието на Кулата и заповяда на маговете, подготвящи се за мисловна връзка, да чакат пред Сърцето. Направи няколко крачки в притихналия двор и кимна доволен. Хората от Джулаца спазваха заповедта да не вдигат шум, когато Покровът изчезне. Вдигна поглед към подвижната кула на западняците, винаги осветена с факли през нощта. Чак не му се вярваше, че съгледвачите не са забелязали липсата на Покрова, но те си мълчаха. Той обаче си напомни, че в мрака е твърде трудно да се различи променливата сива мътилка на Покрова, пък и на хората често им се привижда това, което очакват да се намира пред погледите им. Само се надяваше да продължи така още поне час. Дотогава и избраните магове щяха да са готови за унищожаването на подвижната кула, а ударните отряди щяха да чакат мига да нахлуят по улиците на Джулаца. Знаеше, че всички са нащрек, защото са усетили премахването на Покрова.

Някаква шумотевица в Кулата зад гърба му го накара да се обърне. Отстъпи две крачки изумен. Към него вървеше огромен воин, понесъл на ръце доста по-дребен мъж. От него не се отделяше необичайно грамаден вълк. Зад тази групичка магове от Съвета и войници носеха провисналия на ръцете им Ендор. Кард се опули, ръката му по навик посегна към дръжката на меча.

— Ние сме приятели — отсече едрият мъжага. — Посочи ми къде е лазаретът. Не се помайвай, човече, на Уил не му остава много време.

Преди да се усети Кард вдигна ръка наляво. Воинът кимна и се затича натам, следван по петите от вълка. Кордолан поспря до пълководеца.

— Гарваните са тук, Барас е Драконан или поне така изглежда и… както и да е, иди в залата, Керела май говори с тях.

Кард изви очи към небето и преди да хукне към Кулата каза на свой адютант:

— Знаеш плановете. Заповедите остават същите, само положението се промени мъничко в наша полза. Ако вдигнат тревога преди да изляза, вижте сметката на подвижната им кула и започнете атаката.

След като представи Барас на Ша-Каан, Хирад отиде при Керела и другите Гарвани. Великият Каан му каза, че незабавно се връща във Волнокрил, но оставя прохода отворен, за да се изцели Елу-Каан от енергията между измеренията под грижите на Барас. Варваринът се запозна с Керела и Кард.

— Мисловната връзка в Сърцето започна — продължи Висшата магьосница, — Нямаме представа кой ще ни чуе и кога биха могли да доближат града. Но щом небето просветлее, западняците ще забележат липсата на Покрова. Започнат ли да нападат, според нас ще издържим два, може би три дни, след това Школата е обречена.

Илкар трудно се примиряваше с чутото въпреки всичко, което научи току-що.

— А какво всъщност е съотношението на силите?

— Не знам точно — отвърна тя, — но те са десет до петнадесет пъти повече от нас. Е, да, имаме стени, а и магове…

— Значи положението е лошо — промълви със съчувствие Ериан. — Но не това е основната ни задача, Илкар.

Сякаш мина много време преди той да кимне.

— Керела, не дойдохме да помогнем за спасението на Джулаца. Съществува заплаха за цяла Балея, несравнимо по-страшна от западняците. На Гарваните бе възложено да я премахнат преди да унищожи всички ни… включително и западняците. Керела помълча.

— Но нали Крадеца на зората… ни донесе победата?

— Да, над Върховните вещери — потвърди Ериан. — Но с извършването на заклинанието се появи разкъсване в структурата на нашето измерение. То расте с всеки изминал миг. Свързва ни със света на драконите и накрая ще стане твърде голямо, за да може да ни закриля Люпилото Каан. Тогава при нас ще нахлуят другите дракони.

Мълчанието на Висшата магьосница се проточи. Какво странно съвпадение… между разкъсването в структурата на измерението и изумителната, неочаквана мощ на демоните в борбата да запазят Покрова. Тя се взираше в лицата на Гарваните, макар да знаеше, че няма да открие лъжи и коварство. В истината обаче не й се искаше да повярва.

— Какво ще търсите?

— Трудовете на Септерн — веднага обясни Ериан. — Всичко, което би ни помогнало да затворим портал между измеренията. И то голям.

Керела кимна, но разпери ръце.

— Разбира се, ще ви дадем достъп до тях. Убедена съм, че и Барас ще потвърди думите ви, щом свърши каквото отиде да прави. Предлагам ви да започнете търсенето в Сърцето, щом маговете приключат с мисловната връзка. Барас премести вътре ценните текстове, сред тях са и повечето писания на Септерн. Но ние притежаваме над сто от трудовете му. Отговорникът на Библиотеката ще ви улесни, само че търсенето може да е дълго.

— А ние имаме не повече от два дни — промълви Илкар, докато ставаше.

— През това време — намеси се Хирад — генерал Кард, ако не възразява, може да извлече полза от кратка раздумка с Незнайния воин и с мен. Щом ще се бием редом с вас, не е зле да участваме и в планирането на отбраната.

Кард се начумери.

— Наясно съм как да защитавам Школата при обсада.

— Но ние сме Гарваните — кротко напомни варваринът. — Участвали сме в повече обсади, отколкото можеш да си представиш. И пред крепостните стени, и зад тях. Не се сърди, но настоявам…

Керела стисна рамото на пълководеца.

— Нека се възползваме от всичко, което може да ни помогне.

Той кимна.

— Така да бъде, но се съмнявам, че ще поискате да промените нещо в моите планове.

— И на мен не ми се вярва. Но ако подобрим дори една дреболия, пак ще си струва усилията. Незнайния е в лазарета.

Кард посочи вратата.

— Да вървим при него. Западняците няма да ни чакат.

Незнайния положи Уил на нар в лазарета, който за щастие още беше празен. Знаеше, че няма да помогнат отвари, компреси и мехлеми.

Троун седеше на пода, понякога близваше нерешително лицето на Уил, но през повечето време гледаше изцъклено и отчаяно. Незнайния искрено скърбеше за Уил. Знаеше ужасяващо ясно какво означава душата ти да попадне в ноктите на демони. Нямаше значение дали си мъртъв или жив. Мястото на душата беше в тялото, докато не настъпи мигът да напусне тленната си обвивка.

Уил още не бе загубил душата си, но демоните я бяха белязали, затова изпадна в непробуден унес. Истинско чудо беше, че мозъкът му още заповядваше на дробовете да вдишват. Незнайния не се съмняваше, че накрая Уил ще умре. А когато магьосницата лечителка прекрати опита си да достигне скритото съзнание на Уил, нерадостното й изражение му стигаше. Високата жена още беше гъвкава и чевръста въпреки посивялата си коса и набръчканото лице.

— Никога не съм попадала на човек, чието съзнание е потънало толкова надълбоко. Дори ми е трудно да допусна, че душата му още е в тялото. Не мога да напипам съзнанието му, камо ли да вляза в досег с него. Мозъкът поддържа живота, но не очаквам да е за дълго.

Тя се озърна към Троун, както бе правила често през тези минути.

— Не се плаши от него. Според мен разбира, че Уил е тежко болен, а ти се опитваш да му помогнеш. Колко му остава?

В този миг Незнайния видя, че в лазарета влизат Хирад и пълководецът на Джулаца. Тръгнаха право към него.

— Какво да ти река… — запъна се магьосницата. — Ако не се опомни до един ден, ще го преместя в залата за умиращите. Скоро ще имаме нужда от този нар.

Незнайния приклекна пред вълка, който се вторачи печално в него.

— Троун, не знам дали ме разбираш, но предстои битка. За да помогнеш на Уил, бий се до нас. Имаме нужда от теб, а Уил — от време.

Троун не помръдна още малко, после близна лицето на Уил и се излегна до нара. Незнайния се изправи. Погледна ръцете си — раните заздравяваха бързо след целебното заклинание на Ериан и Илкар.

— Длъжен бях да опитам — промърмори той и отиде при Хирад и Кард. — За обсадата ли ще говорим? — Двамата кимнаха. — Нека поне пийнем по чаша кафе — посочи огнището в дъното на лазарета.

Щом се настаниха, Незнайния стисна ръката на Кард.

— Съжалявам, че не спрях да се запознаем преди малко. Пълководецът се усмихна.

— Знам кой си. Тъй… Осмина магове опитват мисловна връзка с всички, които са на един ден път от града, за да известят, че молим за помощ. Вашият Илкар ми каза името на магьосница, която могат да потърсят.

— Фиона — кимна Незнайния.

— Същата. След това ще чакаме часовите на подвижната кула да вдигнат тревога и тогава ще нападнем.

— Но защо да чакате? — учуди се Хирад.

— Защото с всеки миг печелим време за идването на подкрепления. Иначе поражението ни е неизбежно.

— Въпреки това е грешка да чакаш реакцията на съгледвачите — увери го Незнайния. — Хората ще се изнервят, а и губите огромното предимство на изненадата. Нападнете, щом сте готови. Пръснете кулата им на парченца преди да са гъкнали, и изкарайте войниците на улиците веднага след първите нападателни заклинания от стените… стига това да е замисълът ти.

— Но…

— Генерале, ти се опираш на здравия разум, а и трябва да дадем време на войската от Дордовер да се придвижи. Все пак помисли как ще се отрази такова нападение на западняците. Още преди да се усетят, че Покрова го няма, вече измират заспали и около лагерните си огньове. А преди да се опомнят и да ни отблъснат ние ще се приберем зад стените и тогава ще ги чакаме.

Кард кимна.

— Има логика. После ще ги държим далеч от стените със заклинания, ще им пречим да нападнат с големи сили.

— Важното е да ги удариш зле още в началото. Нека се страхуват. И след първата вълна от заклинания трябва да местиш маговете по стените. Не бива западняците да знаят откъде ще им се стовари магията следващия път. — Незнайния се усмихна и тупна пълководеца по ръката. — Не се съмняваме в способностите ти, нито ти оспорваме командването. Само ти предлагаме да се възползваш от нашия опит. В колко обсади си участвал?

— Тази ми е първата — заискриха очите на Кард.

— Свършил си невероятно добра работа — кимна Незнайния. — А ние през последните десет години прекарахме доста време пред крепости или вътре в тях.

— Е, радвам се, че чух съветите ви.

— Така всички ще си удължим живота — подсмихна се Хирад.

— Още нещо… — Кард допи кафето на един дъх. — Сенедай, предводителят на тези племена, държи някъде хиляди пленници от Джулаца. Обеща да ги избие, ако го измамим, а ние точно това направихме.

— Не мислиш ли, че ще е прекалено зает с неприятностите, които му създаваме, за да се занимава и с тях? — попита Хирад.

— И аз казах същото пред Съвета, но сега се съмнявам. Той има поне петнайсетина хиляди племенни бойци. Убеден съм, че ще отдели достатъчно, за да изколи хората, които могат да му навлекат още тревоги.

— А няма ли магове сред пленниците? — намръщи се Незнайния.

— Струва ми се, че си мълчат, иначе Сенедай щеше да убие първо тях досега. Той е жестока твар, доказателство са хилядите, които загубиха душите си в Покрова.

— Някой ще опита ли мисловна връзка с пленен маг? И къде са затворени? — продължи да разпитва Незнайния.

По погледа на Хирад позна, че той мисли за същото.

— В южната част на града, вероятно в зърнения склад. Единственото здание, което би побрало толкова хора, а и здраво укрепено по очевидни причини. Не можем да рискуваме с мисловна връзка. Не искаме нито пленниците, нито западняците да се досетят за нашите планове преди атаката.

Незнайния се спогледа с Хирад и заяви:

— Ние ще ги освободим, но се налага мъничко да променим твоите планове.

— Как по-точно?

— Остави това на Гарваните — помоли Хирад. — Знаем какво да правим.

— Щом искате, заемете се — кимна пълководецът.

* * *

Мисловната връзка им даде нова надежда. Оказа се, че Фиона е с група от около двеста жители на Джулаца, в която имаше още единадесет магове. Те се промъкваха към мястото, където според тях би трябвало да се намира войската на Дордовер.

Войската също бе открита. Наброяваше две хиляди и петстотин пехотинци, петстотин конници и петдесет магове. Вече решили да се върнат в Дордовер заради сведенията, че при Подкаменния проход западняците са събрали големи сили. Но заповедта да напреднат към Джулаца бе потвърдена.

Намериха още три разпръснати групички от войници, граждани и шепа магове, общо към сто и петдесет души. Щяха да участват в нападението, ако можеха да се присъединят към армията на Дордовер.

Обсадените и дошлите при тях Гарвани трябваше да отблъскват несравнимо превъзхождащите ги нашественици поне един ден. Кард смяташе, че ще се справят. Всичко зависеше от бойния дух, разумното използване на магия и успеха на Гарваните в освобождаването на пленниците, толкова важно за решимостта на всички зад стените на Школата.

А новината за загадъчната поява на Гарваните се разнесе като горски пожар, върна усмивките по лицата и накара хората да заговорят за добри знамения. Дори им приписваха слепотата, която сякаш бе поразила часовите на подвижната кула. Цял час след изчезването на Покрова още не бяха забелязали, че обсадените отново са уязвими. Скоро щеше да бъде твърде късно.

Шестима магове закрачиха от подножието на Кулата. Още беше тъмно, но изгревът наближаваше. В двора се чуваха само приглушеното от стените и затворените врати дрънчене на съдове в кухните и лекото проскърцване на веригите, докато вадеха вода от кладенците, които пълнеше подземен поток. Както Кард поиска, поддържаха привидността на обичайна подготовка за новия ден.

Зад всяка врата чакаше капитан или лейтенант от стражата, хората му помнеха наизуст задачите си и бяха готови да се втурнат към определената за тях порта. Маговете наблюдатели щяха да се сдобият със Сенчести криле, Гарваните пък вече се криеха в сенките при южната порта. Хирад и Незнайния щяха да разчитат на оръжията си, Илкар трябваше да вдигне щит срещу стрели, Ериан — да удари с Горещ дъжд. Дензър също щеше да лети със Сенчести криле, за да ги преведе встрани от големите отряди западняци.

Шестимата магове вървяха спокойно по двора, наглед нехайни, но съзнанията им звъняха от напрежение преди заклинанието. Колкото и добре да бе обкована с желязо подвижната кула, площадката горе беше открита, имаше само гъста мрежа против стрели. В един миг маговете се разхождаха, в следващия се заковаха на място и дванадесет Огнени кълба профучаха във въздуха. Дългата подготовка им позволи да придадат на творенията си огромна скорост и точност.

Нощта над Джулаца се озари от оранжеви пламъци, които обгърнаха площадката и поглъщаха дърво и плът с еднаква алчност. Дъсченият покрив се разхвърча на овъглени късчета, западняците пищяха и се търкаляха в агония. Един-единствен звън на сигналната камбана отекна скръбно сред воплите на умиращите. В двора на Школата настана трескаво оживление.

Кард и неговите капитани крещяха заповеди, войници и опълченци тичаха към портите, които се отваряха в същия момент. Първи на улицата изскочиха Гарваните. Дензър, усилил и зрението си с магия, летеше напред. Зад тях напираше отряд от шестстотин души, защитен от тридесет магове. През северната порта излязоха още четиристотин, там маговете бяха двадесет. Школата остана временно без въоръжени мъже зад стените, по които обаче стояха в готовност още магове.

През дните, когато го възпираше Покровът, Сенедай намали отрядите, които държаха в плътен обръч Школата, и вероятно ги бе настанил в далеч по-уютните здания на града, вместо да нощуват под открито небе. Затова първият удар бе насочен срещу стражевите постове, преграждащи всички улици по калдъръмения пръстен край стените.

Хирад водеше Гарваните по главната улица към квартала на манифактурите и занаятчиите. Стражите ги видяха, развикаха се и извадиха оръжията си.

— Щитът е вдигнат — оповести Илкар. — Ериан, изчакай със заклинанието.

— Чакам.

Изпречиха им се четирима племенни бойци, смутени и невярващи на очите си. Хирад завъртя меча пред гърдите си. Противникът отскочи и удари с брадвата в немощен опит да блокира острието му. Варваринът отклони брадвата и заби чело в носа му. Мечът на Незнайния направо счупи оръжието на жертвата му и се заби дълбоко в рамото на западняка. Хирад чу пращене на кости.

Онзи пред него се хвана по инстинкт за лицето, а варваринът замахна нагоре и надясно, сряза корема на друг западняк и го довърши с мушкащ удар в сърцето. Тутакси завъртя острието обратно и разпори гърлото на западняка със счупения нос. Незнайния стовари юмрук в гърдите на четвъртия и заби меча си в шията му.

Дензър стъпи на земята зад тях.

— Първата уличка наляво, след това първата надясно. Засега там е тихо, но западняците се събудиха. Трябва да побързаме. Ериан, добре ли си?

Тя кимна мълчаливо и опря показалец в главата си. Стараеше се да задържи формата от мана за Горещия дъжд.

Дензър излетя и другите хукнаха подире му. Разчитаха на отряда от Школата да им разчисти пътя за връщане.

Хирад грабна в движение запален клон от огън. Трепкащата светлина едва стигаше, за да прогони черните сенки в тясната улица. Чуваше зад себе си вопли на стреснати западняци, дрънчене на хлопатари и звън на стомана — хората от Джулаца се вкопчиха в нашествениците. Отекваха гърмежи, избухваха Огнени кълба, просветваше по-слабо и Горещ дъжд.

Свърнаха по следващата улица, малко по-широка и настлана с калдъръм. Дензър се мяркаше пред тях. Зави рязко и се спусна на земята.

— По-лесно е, отколкото си мислех. Тази улица излиза на широк площад, където е зърненият склад. Има охрана, а и всички прозорци наоколо светнаха, но западняците се събират към Школата. Ако не се помайваме, ще можем да…

Въпреки все по-гръмката шумотевица на битката и тътена на заклинания, поразяващи хора и стени, вой прониза нощния въздух. Проточи се, преливащ от гняв и мъка. За частица от секундата Джулаца притихна и олелията пак започна.

— Нямаме щит — промърмори слисаният Илкар. — Какво беше това, по дяволите?

— Милостиви богове! — смънка Ериан, която също бе позволила на формата да се разпилее. — Беше Троун…

— Уил — промълви Незнайния. — Горкият Уил. Отново се разнесе вой.

— Какво ли ще прави Троун сега? — поклати глава Илкар.

— Не знам — отсече Ериан, — но трябва да се върнем колкото се може по-скоро в Школата. Ако изобщо има шанс да послуша някого, това сме ние.

— Първо да изведем пленниците — напомни Хирад. — Дензър, вдигни Ериан, ако можеш да я носиш по-дълго. Ериан, по-добре ще е да стоварваш заклинанията си отгоре. Илкар, първо Огнени кълба, после хващай меча, моля те. Не хаби мана за друг щит. По-късно ще видим какво да правим с Троун и ще проведем Помена за Уил. — Мислите му, за миг оплетени от загубата на поредния съратник, се проясниха. Имаха тежка задача. — Гарвани, след мен!

Воят заехтя по-отблизо между стените. Вълкът върлуваше по улиците на Джулаца.