Джеймс Баркли
Мрак по пладне (32)

ГЛАВА 31

Владетелят се събуди от миризмата на лагерни огньове, на които приготвяха месо, и от дъха на влага. Чуваше гласовете на шаманите, подхванали заедно с бойците песни, за да призоват духовете на своя страна и да потърсят подкрепата на древните господари на войната.

Заслуша се, долови шепота на вятър между палатките и въздъхна дълбоко преди да седне на постелята. Повика прислужника си. Влезе висок млад мъж, наскоро излязъл от юношеската възраст, но под стегнатата риза без ръкави мускулите му бяха корави.

— Повелителю — склони глава той.

— Бойните одежди и закуска — заповяда Сенедай.

— Ще бъде изпълнено.

Сенедай се надигна неохотно и отметна платнището. Навън мракът преди изгрева само ставаше по-черен от ситния дъждец и го разпръскваха единствено пламъците на готварските огньове. Вождът стисна зъби и се прибра навътре в шатрата, където беше малко по-топло.

— Ето какъв късмет ни донесоха песните — промърмори той.

Само мокра земя му липсваше на това бойно поле… Да, от пролятата кръв земята също ставаше хлъзгава, но така опасността щеше да нарасне от самото начало, а той си знаеше, че имат нужда от всяко предимство, дори да е нищожно.

През безсънната нощ съжали неведнъж, че катапултите трябваше да останат в Джулаца, където ги подготвяха за бавното теглене към Дордовер. Можеше да хвърли наведнъж хиляди бойци срещу враговете, да ги смачка с огромното числено превъзходство. Само че подобаваше той да поведе подобна атака, а днес не му се умираше.

Хапна и се облече набързо. Излезе под бавно просветляващото небе и го пресрещна боец, който му подаде запечатано съобщение.

— Кой го донесе?

— Бърз вестоносец от Подкаменния проход, господарю. Пристигна малко преди ти да се събудиш.

Новини от Тесая. Много добре! Сенедай разгъна листа и тръгна към най-близкия огън, за да го прочете на светло. Звуците на пробуждащия се бивак насищаха слуха му. Ръмжаха и лаеха кучета, ехтяха заповеди, шумоляха палатки, пукаха запалени дърва, отвсякъде се носеха песни. Как да не се почувства насърчен? Врагът нямаше къде да бяга и дори неопитният поглед бързо откриваше колко е малоброен.

Но съмненията още подяждаха самочувствието на Сенедай. А от писмото на Тесая страховете му се умножиха. Надяваше се старшият вожд на всички племена да дойде начело на бойците си тук, за да е сигурна победата още тази сутрин. Той обаче бе променил намеренията си. От остатъците на отрядите на Таоми научил, че голяма вражеска войска настъпва от юг. Заповядваше на Сенедай да изпълни задачата без никаква помощ. Тесая щял да се присъедини към разгромения Таоми, за да унищожи враговете на юг. После всички трябвало да се съберат за поход към Корина, а подкрепленията щели да се погрижат за отбраната на Джулаца.

Победата била в техни ръце, завършваше съобщението. Духовете се усмихвали благосклонно, а вражеските богове щели да обърнат гръб на чедата си. Тесая се бил погрижил за това.

Но той нямаше да се сблъска с това, което виждаше Сенедай. Първите лъчи на слънцето откроиха маскираните воини, застанали неподвижно пред развалините както предишната вечер. Вождът трепна и се помоли да му бъде посочен път, по който не го чака унижение.

Зад него излая куче и сърдит глас го накара да млъкне. Аха, ето част от отговора. Сенедай пусна писмото в огъня и заповяда да съберат при него предводителите на отряди.

* * *

В късния следобед генерал Дарик седеше до набързо скована маса с разстлана на нея карта, около която се настаниха Блекторн, Гресе и уморен от мисловната връзка маг. Западняците бяха спрели и копаеха укрепления, а съгледвачите се върнаха с вестта, че остатъците от южната армия са успели да се присъединят към отрядите на Тесая.

— За какво е всичко това? — попита Гресе.

Току-що бе чул вестите от мисловната връзка. Двамата барони се взираха очакващо в пълководеца.

— Вижте… още не знаете за някои събития. Съжалявам, че не ви казах по-рано, но май нямаше смисъл, а и бездруго имахме сметки за уреждане със западняците.

— И какво не сме чули досега? — сдържано попита Гресе.

— Ще ви прозвучи нелепо, но е самата истина, заклевам се. — Дарик се озърна, не искаше никой да ги подслуша неволно. — Има… дупка в небето над Парве, която расте и накрая през нея ще ни се стоварят на главите дракони. Не ме питайте как и защо. Гарваните и Стилиан се заеха да търсят начин за затварянето на тази дупка. Той потегли към Ксетеск, те — към Джулаца. Явно са успели. Но сега западняците застрашават дори своя живот, колкото и смешно да изглежда. Налага се да ги възпрем.

— Защо са подгонили Гарваните? Как тъй десетина хиляди са се втурнали да преследват шестима?

— Така е, те обаче са си наумили, че Гарваните ще доведат драконите в Балея. Всичко са объркали, но ще е твърде трудно да ги разубедим. Сега разбирам защо Тесая се раздвижи. Погледнете. — Дарик плъзна пръст по картата. — Тесая искаше да потегли към Корина, когато южната армия опустоши Гиернат, а северната превземе Джулаца. Така прекъсваше пътя за подкрепления и припаси от най-силните Школи — Ксетеск и Дордовер. Беше оставил хиляди в резерв и те щяха да се укрепят в двата града и в прохода. Освен това си мислеше, че Изтокът няма да се обедини, за да се защити. И макар че Крадеца на зората му отне подкрепата на Върховните вещери и тяхната магия, още вярваше, че ще покори Балея. Превземането на Корина трябваше да ни обезвери окончателно. Но не всичко потръгна добре за него. Гиернат отблъсна нашествениците. Отгоре на това вие и пъстрият ви отряд от селяни… — Дарик изрече думата с искрено уважение — … разнебитихте остатъците от южната армия, което той е научил наскоро. Накрая Гарваните, Стилиан и аз се появихме ненадейно на изток. Гарваните се измъкнаха от обсадената Джулаца. Западняците са научили с изтезания защо Гарваните са постъпили така, но са чули само опашати лъжи. Тесая е решил, че трябва да побърза, и се е насочил към Корина. Не иска обаче да ни отведе близо до къщата на Септерн. Не рискува да попречим на другата армия в залавянето и ликвидирането на Гарваните. Решен е да се разправи с тях.

— Значи ще се сражава с нас, за да не доближим армията на Сенедай? — недоверчиво промълви Гресе.

— Това е едната причина, а другата е, че предпочита да си премерим силите тук, не пред Корина, където очаква да ни подкрепят, макар че пак се заблуждава. Опасява се, че ако се обединим със защитниците на града, можем да го разгромим.

— Всичко това е без значение, ако Сенедай погуби Гарваните — поклати глава Блекторн.

— А Тесая няма да ни повярва — подчерта Гресе. — Боговете да се сгромолясат, ако и аз лесно повярвам.

— Да речем, че всичко това е вярно. Колко ще издържат Закрилниците? Достатъчно ли дълго, за да си свършат работата Гарваните? И за да заобиколим ние Тесая и да ударим армията на Сенедай? — питаше се на глас Блекторн.

Дарик завъртя глава.

— Не знам за Гарваните, но Тесая няма да ни пусне. Армията му е твърде голяма, а неговите съгледвачи вече са ни преброили.

— Значи ще се бием с него? — доста бодро попита Гресе.

— Дори да надделеем, ще минат поне два дни. Не. — Дарик се подсмихна преди следващите си думи. — Нямаме избор. Принудени сме да потърсим помощта му. Настъпваме колкото се може по-скоро към неговите позиции с вид на могъщи и отиваме да го убедим, че е длъжен да изпрати вест на Сенедай.

* * *

Хирад знаеше, че ще види красота — чувствата на Ша-Каан, когато описваше дома си, бяха красноречиви. Но въображението му не бе достатъчно да го подготви за тази гледка. Изкачиха се стотици стъпки нагоре по стръмен каменист склон, докато оранжевото слънце се спускаше във все същото синьо небе, което се простираше над тях още от появата им в това измерение.

Краят на пътуването им мина в неспокойно подтичване, за да се отдалечат от пожарите в равнината. Оцелелите се събраха около час след нападението на дракона от Люпилото Верет. Гарваните се отърваха само с драскотини и натъртвания, но със Стилиан сега вървяха само трима Закрилници, а Джата бе загубил седмина от сънародниците си.

Стилиан не сподели нищо за гибелта на своите воини. Но заради издайническото сгушване на главата в раменете, когато дракон от Каан прелетя над тях към своите земи, Хирад за миг изпита съчувствие към мага.

Битката в небето бе спечелена, макар и твърде трудно. Хирад долови съжалението на Ша-Каан, че се наложило да се разправят първо с нападателите от Люпилото Верет, да сломят духа им и да лишат от смисъл бездруго крехкия им съюз с друго вражеско Люпило.

Хората вървяха, потиснати от преживяното. Прекалено нагледно се убедиха на какво е способен дори един-единствен дракон.

— Само един… — бе отронил Незнайния, загледан отвисоко в безкрайната равнина, обгърната от огън и дим.

Думите му сякаш ги пришпориха да се катерят по-бързо. И сега Гарваните стояха отделно от другите, както подобаваше на Драконан на Великия Каан и неговите съратници. За пръв път можеха да се взрат в родината на Каан. Спряха в края на неравното скалисто плато над почти отвесен склон. Пред тях се откри друг свят.

Отляво и отдясно килим от полюшваща се зеленина покриваше широка долина, чиито стени едва се различаваха. Огромни листа се поклащаха на гигантски клони, спускащи се под живото покривало. Хирад можеше само да се досеща за размерите на дънерите. Оранжевата светлина на слънцето се процеждаше в чудесни цветни лъчи през бледи ивици мъгла, а суровият фон на планини с побелели върхове, спускащи се рязко към тъмни плата, допълваше безметежната картина.

А в небето над гъстата зеленина Каан кръжаха и се спускаха, ленивото помахване на крилете ги тласкаше в дълги плавни дъги. Онези, които се гмуркаха между дърветата, прибираха крилете си и се стрелкаха надолу, златистите тела искряха под оранжевите лъчи и повличаха завихряния в мъглата преди да се скрият.

Чуваше техните гласове — звуци на приветствия, на сбогуване, на тъга и обич, на неизменна вярност към Люпилото, един към друг и към земята. Намираха отзив в душата му, изпълваха го с топлината на задружната общност и с безсмислието на сраженията, в които дракони Каан всеки ден се прощаваха с небесата.

Усети, че краката не го държат, и приклекна, опрял длан в камъните. Можеше да остане тук незнайно докога, да гледа величавите Каан и тяхната родина. Някой докосна рамото му и той се обърна към Илкар.

— Вярваш ли на очите си? — промълви Хирад и махна с ръка към вдъхващата страхопочитание гледка.

— Ако ще да живея пет столетия, това ще е споменът, с който ще умра — отвърна елфът и гласът му издаваше, че е потресен.

Джата ги поведе по стъпала, издълбани в скалите. Стръмна и покрита с мъх, стълбата минаваше под скалния навес, виеше се през проломи, зад един водопад и около великански дънери, чиито листа задържаха още мъгливи ивици, които се струпваха в облаци по-надолу.

Докато слизаха към променливия, обагрен в оранжево облак, въздухът се стопли и насити с влага. Не виждаха надалеч, стъпалата станаха коварно мокри и хлъзгави. Джата и другите местни хора припкаха надолу с привична увереност, но гласът му начесто подвикваше „Внимавайте!“.

За дошлите от Балея слизането беше бавно по неволя. Подпираха се на каменната стена, по която се стичаха струйки, и се стараеха да не доближават външния ръб на стълбата, отвъд който дебнеше сигурната смърт от пропадане в мъглата.

Малко по-надолу мъглата се разреди и се разпиля под листата за пръв път видяха истински земята на Каан.

Огромен равен простор от скали, трева и река. През мъглата проникваше мека светлина и правеше картината още по-приятна за окото. Реката криволичеше насред долината в искрящосини оттенъци, а през застиналия влажен въздух до тях стигаше шумът на поне десетина водопада. Ливадите бяха пищно зелени, изпъстрени с червено и синьо също като в равнината. Личаха квадрати с окосени стръкове. Явно тук отглеждаха и прибираха тревата с незнайна цел.

По краищата на долината бяха пръснати постройки, някои ниски и плоски, други вкопани надълбоко в скалите, но едно здание господстваше в земята на Люпилото. Полираният бял камък лъщеше, куполът и кулите се извисяваха към небето, но ги засенчваха невероятните криле, чиито краища почти докосваха мъглата. Зашеметяващ символ на почит към Ша-Каан. Дори магията в Балея не бе създала нищо, което можеше да се мери с тази сграда, въплътила доброволното преклонение пред водача на Люпилото.

Всички пришълци в долината поспряха да се насладят на гледката. Хирад се озърна — Дензър се взираше слисан, Ериан се усмихваше блажено на покоя и чувството за безопасност. А самият Хирад сякаш се бе завърнал у дома. Затвори очи и остави да го обхванат чувствата, които излъчваше Ша-Каан.

— Кажете ми, че няма да позволим това да бъде съсипано — промълви накрая.

— Ще го спасим или ще умрем, докато се опитваме — увери го Илкар.

— Е, аз не се каня да умирам — отвърна варваринът. — Искам да чуя от теб какви са шансовете ни да успеем.

Тръгнаха след Джата и останалите, които слязоха по последните стъпала и нагазиха в тревата, крачките им се ускориха с доближаването към реката и камъните на брода.

Отекнаха поздрави от човешки гласове. Имаше десетина колиби от камък и тръстика. Деца врещяха от радост, жени излизаха да прегърнат мъжете си, отсъствали толкова дълго.

Смехът секна веднага, чу се плачът за загиналите. Скоро всички обърнаха натъжените си погледи към Гарваните, Стилиан и Закрилниците, които минаха по камъните на другия бряг.

— Гарвани, добре дошли — изрече Джата. — Хирад, дом.

— Дом — съгласи се варваринът и посочи Волнокрил. — Ша-Каан?

Джата завъртя глава.

— Чакай. Храна? Питие?

Той плесна с ръце и неколцина вестари се шмугнаха в къщите. Джата седна на окосена морава и покани с жест гостите да се настанят. След малко им донесоха плодове и пушено месо, кани с вода и някакъв сок, също и издялани от дърво чаши.

— Хирад — започна Илкар, — преди да говориш с Ша-Каан…

— Да, исках да чуя какви са шансовете ни.

— Или липсата им — охлади го елфът. — Недей да ми се мръщиш, опитвам се да мисля трезво. Трябва да знаеш точно докъде стигнахме.

Хирад отхапа мръвка и я преглътна със сладкия бледозелен сок.

— Нищо добро няма да ми кажеш, нали?

— Не сме чак толкова зле, само че твърде много неща остават неясни, опираме се на догадки. Но да започна отначало… Незнаен, трябва и ти да чуеш това.

— Слушам те. Троун, ела по-наблизо.

Върколакът се премести до Илкар. Държеше чаша, но не бе вкусил храна.

— На теория е сравнително просто, но без да знаем нищо точно за разкъсването, трябва да налучкваме мощта на заклинанието. Четиримата заедно сме достатъчно силни да застанем под разкъсването и да изградим решетка от мана, която ще се свърже с краищата му. Във всичко се опираме на заклинанията на Септерн, които са създадени да ограничават разкъсвания и да ги правят устойчиви.

— Значи първо ще му наложите граници — вметна Незнайния.

— Правилно. След това трябва да го затворим. Щеше да е лесно, ако се занимавахме само с едната му страна, но си имаме проход и друга страна, която е също толкова огромна. Познаваме теорията на Септерн как да бъде изградена тъканта, образно казано, която затваря дупка в пространството между измеренията. Според нас се налага да сътворим нещо като совалка от мана, която ще се захване за границите на този край на прохода, ще полети по спирала през него, ще излезе през другия край и на практика ще събере двата края, за да ги затвори.

— Възможно ли е? — Незнайния си взе плод и се усмихна благодарно на жената с подноса. — Да ти призная, според мен доста се изсилвате.

— Има такова нещо — въздъхна елфът. — Пък и засега още не знаем дали ще успеем да го направим. Теорията я има в писанията на Септерн, Стилиан и Дензър се опитват да я свържат с проучванията на Ксетеск за измеренията, разполагаме и със заклинание, което затваря проходи.

— Но препъникамъчето е в тази ваша совалка, нали? — попита Хирад.

— Да. Поне е ясно, че тя ще бъде продължение на решетката от мана, но в другото още се лутаме на тъмно, а това е твърде опасно.

— Не че искам да те изнервям, но нямате време за нищо друго — напомни варваринът. — До ден-два трябва да направите заклинанието, иначе за Каан ще е късно. Знаеш какво ще означава това за Балея.

— Знам, но ние от самото начало казахме, че ще бъде трудно. — Елфът присви очи, краищата на ушите му почервеняха. — Да създаваш нови заклинания не е като да се разхождаш.

— Свадите с нищо няма да помогнат — укроти ги Незнайния. — Май не съм схванал нещо, но… Не можете ли да изградите решетката от тази страна, да затворите разкъсването тук, стига да не опростявам излишно замисъла ви, а после да се върнете в Балея и да повторите същото в Парве? Илкар се засмя.

— Много примамлива идея, но за жалост се отказахме от това. Дори ако успеем отново да се доберем до Парве, ще е безполезно. Силите в пространството между измеренията са необуздани, а проходът би си останал, макар и само с един край. Трябва да го затворим по-скоро, пък и решетката не е много устойчива. Няма да издържи толкова дълго. Затова бяхме принудени да дойдем тук — да затворим разкъсването в посока, обратна на създаването му.

— Е, ще ми кажеш ли все пак какви са шансовете ни, но се постарай да те разбера — помоли Хирад, в чийто скут пълната чиния още беше недокосната.

— Ако Дензър и Стилиан не намерят нищо подходящо в теорията за измеренията, разработена в Ксетеск, нямаме шансове. Ако успеят, пак рискуваме с форма от мана, която е съвсем нова за всички ни и не можем да кажем предварително какво ще се случи. Да не добавям, че щом ще извършваме заклинанието от земята, общата ни сила едва ще стигне. — Елфът се взря невесело в Хирад. — Вероятността да се справим е по-малка, отколкото срещу Върховните вещери.

— На Ша-Каан това няма да му хареса.

— Няма как, ще се примири.

— С кое — със скорошната гибел ли?

Варваринът се надигна от тревата, изтупа панталона си и закрачи към Волнокрил.

— Да не си на мястото на Драконан… — подхвърли Илкар на Незнайния.

— Да не си на мястото на който и да е от нас — отвърна огромният воин.