Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (9)

Седем

Кет Диърбон стоеше до прозореца на лекарския си кабинет и гледаше през летвите на капаците към паркинга на хирургията. Дъждът барабанеше по стъклата. Беше почти девет, а все още беше сумрачно.

Понеделник сутрин — графикът й беше пълен: две презентации на лекарства, повиквания, следобед в родилната клиника, щеше да заведе Хана на зъболекар след училище… а и тя трябваше да отиде на зъболекар преди приготовленията за Коледа. Но нищо от това не я тревожеше толкова, колкото фактът, че Карин Маккафърти има насрочен час при нея.

Кет рязко затвори и двата капака. Не мога да го направя — мислеше си тя, а и чувството беше толкова необичайно, че я тревожеше.

Карин Маккафърти беше на четиридесет и четири, пациентка, която се беше превърнала в приятелка, когато майката на Кет, доктор Мириъл Сърейлър, я беше наела да аранжира наново градината й в къщата в Халам.

Кет и сега я виждаше — висока, с червена коса, която се спускаше край дългото овално лице с кадифена кожа. Лицето й беше обикновено по някакъв запомнящ се начин. Карин беше изоставила кариерата си на високопоставен банков служител, за да се превърне в аранжор на градини и цветарка — промяна, която я беше преобразила цялостно, казваше тя. Новата й кариера беше процъфтяла, благодарение на нейните издръжливи цветя. Наскоро едно списание за цветя беше публикувало статия за работата й, а една от градините й беше показана по телевизията.

Карин беше интересен събеседник, знаеше много неща. Тя и Майк Маккафърти — мрачен мъж, според Кет — бяха женени от двадесет и две години. Нямаха деца.

— Пробвахме всичко възможно, но не се получи. Тогава зачеването инвитро нямаше голям успех, а аз винаги съм искала да имам собствени деца — не можех да осиновя дете.

Сам Диърбон обожаваше Карин, но Хана се притесняваше от нея.

— Тя е строга.

— Точна такава съм — беше отговорила Карин, когато й казаха това.

Карин Маккафърти. Рентгеновите снимки и резултатите от прегледа при онколога в болницата в Бевхам бяха на бюрото на Кет.

— Не трябва да се сприятеляваш с пациентите си — беше казал Крис снощи. Може би беше прав, но дистанцираността не беше присъща на Кет. Приемаше проблемите и болката на пациентите си присърце, също и радостите им, и не искаше да се променя. Но тогава настъпваха тежки ситуации, каквато щеше да бъде и тази с Карин.

Телефонът на бюрото й звънна.

— Почти и петнадесет е — каза Джийн от приемната.

— Съжалявам… пускай ги.

Тя отмести резултатите на Карин настрани. Преди това четиринадесет души се нуждаеха от пълното й внимание. Обърна се усмихната към първия от тях, който влезе.

 

 

Айрис Чатър беше остаряла след смъртта на мъжа си. Но като я гледаше как печално влиза в стаята, Кет си мислеше, че все пак този процес е обратим. Шокът и стресът от загубата, сълзите, безсънието и непознатата досега самота я бяха съсипали, бяха изсмукали цялата й жизненост. Но тя не беше толкова стара и времето щеше да я излекува и възстанови. Айрис въздъхна, докато сядаше. Очите й бяха безжизнени и сякаш фокусирани върху наскоро загубеното.

— Как сте?

— Справям се, докторе, не съм много зле. А и знам, че Хари сега е добре. Знам това. — В очите й блестяха сълзи.

— Трудно е. Разбира се, че е трудно. — Кет побутна кутия с кърпички през бюрото.

— Чувам го нощно време… Събуждам се и го чувам как диша. Чувствам, че е с мен в стаята. Предполагам, че ви звучи глупаво.

— Не, звучи нормално. Щях да се тревожа, ако не беше така.

— Значи не полудявам?

— Определено не.

Това беше въпрос, който не пропускаха да й зададат или правеха така, че без да го изказват, да получат отговора й.

Айрис Чатър се отпусна и лицето й доби малко цвят.

— Освен мъката по Хари, как сте със здравето?

— Само съм изморена. Не мога и да ям много. Понякога. — Тя се размърда на стола си, вдигна чантата си от пода и отново я остави. Кет чакаше. — Хари също беше загубил апетит.

— Знам. Той загуби апетит заради рака и дългата борба. Вие сте загубили апетит заради неговата смърт. Не се тревожете за това. Казвате, че понякога нямате апетит. Просто яжте, когато ви се яде. Яжте това, което обичате… Апетитът ви ще се нормализира с времето.

— Разбирам.

— Страхувате ли се, че сте сама в къщата нощем?

— О, не, доктор Диърбон. Той е при мен… Хари е винаги с мен.

Както много от пациентите на Кет, Айрис Чатър не беше болна, просто имаше нужда от успокоение и от някой, който да я изслуша. Независимо от това, Кет чувстваше, че тя премълчава нещо, което все пак й се иска да сподели. Почака за момент, но нищо не последва.

— Е, добре, наминете след около месец. Искам да знам как сте. Ако междувременно изникне нещо…

Айрис Чатър с усилие се изправи и тръгна към вратата. В последния момент се обърна.

— Има още нещо, нали? — каза тихо Кет.

Очите на старата жена отново се напълниха със сълзи.

— Ако можех да разбера, докторе. Само ако можех да съм сигурна, че той е добре. Има ли начин да съм сигурна?

— Не сте ли сигурна? В сърцето си? Хайде… Хари беше добър човек.

— Да, добър беше. Наистина.

Тя все още не тръгваше.

— Мисля си…

Тя погледна към Кет, после бързо се обърна. Какво ли има, зачуди се Кет, за какво искаше да ме пита, в какво искаше да я убедя?

— И моето дишане стана особено.

Нямаше нищо тревожно при Айрис Чатър. Тя се страхуваше… страхуваше се, че ще умре от това, от което бе умрял мъжът й, и беше уязвима след смъртта му. Кет я прегледа набързо. Нямаше симптоми, нямаше болки в гърдите и задушаване, а дробовете й бяха чисти.

— Не искам да ви предписвам приспивателни или транквиланти. Наистина не смятам, че имате нужда.

— О, не, не искам такива работи, докторе.

— Но трябва да се успокоите.

— Точно това не мога да направя.

— Слушали ли сте някоя от онези касети за отпускане… с успокояваща музика и упражнения за нормализиране на дишането?

— Като в източните религии?

— Не, тези са много по-лесни — просто помагат да се успокоите. Страхувам се, че не мога да ви ги предпиша, но се продават в здравните магазини. Не са скъпи. Защо не отидете да ги разгледате… Попитайте дали биха ви препоръчали нещо. Ако си купите някоя от тях и се опитате да я използвате за успокоение всеки ден дори само за петнадесет минути, мисля, че наистина ще ви помогне. Вие загубихте съпруга, с когото сте живели петдесет години, госпожо Чатър. Това, което изпитвате, е нормално. Още известно време няма да се чувствате добре.

Останалата част от посещенията премина с възпалени гърла, менструални болки, детски ушни инфекции и артритни стави.

В дванадесет и двадесет Джийн й донесе чаша кафе.

— Госпожа Маккафърти е тук.

През последните два натоварени часа Кет успяваше да задържи мисълта за срещата с нея в ъгълчето на съзнанието си.

— Дай ми няколко минути.

Джийн се усмихна съчувствено и излезе.

 

 

Колко пъти, мислеше си Кет половин час по-късно, се е случвало пациент да ми помага в трудна консултация? Да ме успокоява човекът, който току-що е чул, че болестта му е неизлечима? Дори да кажеш на родителите, че детето им ще умре, и те да те убеждават, че са сигурни, че ти, лекарят, си направил всичко възможно и знаят, че си разстроен толкова, колкото и те?

И сега Карин Маккафърти беше спокойна, сдържана и… състрадателна.

— За теб също е гадно… вероятно е по-лошо с пациент, когото познаваш добре, както мен. — Това бяха първите й думи, когато прегърна Кет. — Но аз съм добре… и доктор Монк ми хареса много.

Минаха три седмици, откакто Карин за пръв път дойде в клиниката заради бучка в гърдата и Кет веднага заподозря, че е злокачествена, но беше шокирана от резултатите от рентгеновите снимки, които показваха, че са засегнати и лимфните възли на гърлото. При биопсията се установи, че става въпрос за особено агресивен вид рак.

Карин беше преминала през първата си консултация при онколог, Джил Монк, чийто отчет Кет беше видяла.

— Не можеш да си представиш колко съжалявам.

— Мога. Виж все пак колко много направи — прати ме на снимка и уреди консултацията със светкавична скорост. Знам колко различно можеше да бъде.

Карин изглеждаше спокойна — прекалено спокойна, помисли си Кет.

— Още е рано — каза тя внимателно, — ще отнеме време, за да се направят повече изводи.

— О, изводите са направени, не се тревожи.

— Съжалявам, не исках да те поучавам.

— Не ме поучаваш. Хората обикновено се измъчват… питат „Защо аз?“. Но защо да не съм аз, Кет? Това е случайност. След срещата с доктор Монк се прибрах вкъщи, налях си голям скоч и си изплаках очите. И това беше всичко. Така че, нека да говорим за това, което следва.

Кет погледна бележките на онколожката. Не бяха весело четиво.

— Трябва веднага да се направи операция, тя сигурно вече ти го е казала… В този случай не й се ще да е прекалено… консервативна.

— Пълна мастектомия, включително лимфните възли, да, каза ми.

— След това химиотерапия, сигурно и лъчетерапия, зависи какво ще реши след операцията. Има вероятност да направи и двойна мастектомия, знаеш ли това?

Карин мълчеше.

— Болницата на Бевхам има отличен онкологичен център и аз не бих ти препоръчала частна клиника… макар че, ако искаш повече удобства, това е твое право… Ако аз се чувствам зле, бих искала всичко да бъде така, че да се чувствам най-добре…

Бърборя глупости, помисли си Кет. Карин я беше обезкуражила. Седеше, без да се върти, очевидно съвсем спокойна, и я гледаше право в лицето. Буйната й червена коса беше вързана назад с черна кадифена панделка и откриваше широкия нос, високите скули и чело — имаше интересно, интелигентно лице на жена, която се чувства напълно удобно в собствената си кожа.

— Кет, аз мислих за това… Е, както можеш да си представиш, не съм правила друго. Мислих много внимателно и сериозно. Говорих и с Майк. И искам да ти кажа, че не искам нищо такова. Не, почакай, нека довърша. Единственото предложение на доктор Монк, върху което помислих сериозно, беше операцията. Знам, че звучи радикално, но само тя ми се струва приемлива… И все пак искам да я запазя като резервна възможност. Няма да приема химио- и лъчетерапия.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Искам да опитам по друг начин… алтернативен, с добавки, както искаш го наречи. Недрастичен начин. Мисля да отида в Америка в клиниката на Герсън. Абсолютно сигурна съм, че това е по-добрият начин, Кет… физически, духовно, всичко ми подсказва това. Няма да тровя тялото си и да разбивам имунната си система с токсини и не искам да бъда подлагана на свръхоблъчване. Напълно сигурна съм в това, но ти си мой лекар и, разбира се, ще изслушам онова, което трябва да ми кажеш. Не съм глупава.

Кет стана и отиде към прозореца. Паркингът беше почти празен. Все още валеше като из ведро.

— Каза ли това на доктор Монк?

— Не. Не бях решила още. Освен това не мисля, че тя би го приела.

— И мислиш, че аз ще го приема?

— Кет, какъвто и да е изходът, това е моето тяло, моята болест, моето решение и аз ще живея с него. Или няма да живея, предполагам. Но каквото и да е, не е твое, така че, не се тревожи.

— Разбира се, че се тревожа… всичките ми знания, опит и инстинкти ме карат да се тревожа, защото ти грешиш. Изцяло грешиш.

— Измиваш ли си ръцете от мен?

— Виж, Карин, ти си мой пациент и работата ми е да ти дам професионален съвет. Освен това моя работа е и да те подкрепям във всяко медицинско решение, което вземеш, защото в края на краищата, решенията винаги взема пациентът. А ти си ми и приятелка. И колкото по-силно е убеждението ми, че грешиш, толкова по-голяма трябва да бъде подкрепата ми. Разбра ли?

— Извинявай. Ще имам нужда от теб.

— Да, ще имаш.

— Не мислех, че си против алтернативния начин на лечение.

— Не съм, при определени обстоятелства, дори напротив. Изпращала съм пациенти за остеопатия при Ник Хейдън и при Ейдън Шарп, който се занимава с акупунктура. Той направи чудеса с някои трудни случаи. Току-що изпратих една пациентка, която преживя голяма загуба, не може да спи и е в общо тревожно състояние, да си купи успокояващи записи от здравния магазин… И масажите с ароматерапия са хубаво нещо. Но никой от тях не лекува рак, Карин. Най-доброто алтернативно лечение може да ти помогне да понесеш истинската терапия, да не ти прилошава толкова и да бъдеш по-спокойна.

— Ами тогава просто да си направя масаж на лицето и маникюр?

Карин стана. Кет разбра, че я е разстроила и ядосала, и беше бясна на себе си. Тръгна с нея към вратата.

— Обещай ми, че поне ще помислиш за това.

— Ще помисля. Но няма да променя решението си.

— Недей да изгаряш мостовете си, не затваряй никоя врата. Говорим за твоя живот.

— Именно.

Карин се обърна, отново топло и успокояващо прегърна Кет и си тръгна спокойна и уверена от клиниката.

 

 

— Не можеш да се примириш с това, за бога. — Крис Диърбон гледаше Кет през кухненската маса, докато седяха и пиеха чай късно вечерта. Той току-що се беше върнал от повикване.

— Имаш предвид да я помоля да смени личния си лекар?

— Не, имам предвид, че трябва да се опиташ по-твърдо да й покажеш защо не може да тръгне по този път… Това не е възможност, знаеш… Тя не може да си позволи лукса да избира.

Крис беше абсолютно против всякаква форма на алтернативно лечение, с изключение на остеопатията при неговия собствен гръб.

— Това, разбира се, ме тревожи, но тя е непреклонна, познаваш я.

— Сигурно още не го е приела напълно.

— Мисля, че е. Ако ще я подкрепям, трябва да направя някои проучвания… Поне да я насоча към по-сериозни методи.

— Не мисля, че трябва да я окуражаваш дори толкова… Тя трябва да отиде на химиотерапия. Какво ти става?

— Нищо особено, една приятелка умира.

Крис стана и сложи каната с чай на решетката на камината.

— Има много алтернативни лечители. Всички онези откачалки в Старли.

— О, това са глупаците от „Новата епоха“… кристали и магически линии.

— Каква е разликата? Ако оставиш на Карин, тя е готова да танцува около Стоунхендж при изгрев-слънце.

 

 

Когато Крис излезе за следващото повикване, Кет взе душ, после седна в леглото с подпрян на коленете лаптоп. Написа в „Гугъл“: рак, лечение, алтернативно, добавки, Герсън.

След час и половина, когато Крис се върна, след като беше настанил един тийнейджър с остър апендицит в болница, тя беше потънала в изучаване на дискусиите за ефекта от програмата за медитация и визуализация на пациентите, болни от рак, в Ню Джърси.

Беше запълнила няколко страници в бележника си, който лежеше на възглавницата до нея. Знаеше, че най-малкото, което може да направи за Карин, е да възприеме сериозно решението й.