Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (24)

Двадесет

Деби Паркър лежеше на леглото, подпряна на три възглавници, с малко тесте карти пред нея. Дейва й ги беше дал вчера следобед. Сеансът беше дори още по-вълнуващ от първия път. Тя лежеше на дивана му и отново осъществяваше духовно пътешествие, този път я преведе през това, което той наричаше Петте портала — врати към нейната духовна същност и уникалния й свят. Тя описваше това, което виждаше — красиви картини на градини с вълшебни цветя, кристални пещери, изпъстрени с цветовете на дъгата и пълни с крилати ангели и други същества на светлината. Чувстваше се прекрасно, носеше се върху облак от покой и хармония, гласът на Дейва говореше тихо в ухото й на фона на нещо като леко шумящ водопад, ръката му докосваше веждите й и галеше косите й, далече, далече.

 

 

Беше й казал, че е много по-добре, че енергиите й стават все по-балансирани и отрицателните сили бавно, но сигурно се стапят.

— Ние не се борим, Деби, не използваме бойни термини. Аз не говоря за преодоляване и унищожаване. Отрицателните сили, които ти причиняваха толкова страдания, отслабват и се топят. В края на краищата те съвсем ще отстъпят и ще изчезнат.

Беше й казал, че тя е особено закриляна, че където и да отиде, може напълно да разчита, че ангелът, който беше срещнала, ще я закриля.

— Това е рядка и много особена среща, Деби. Ти си привилегирована. Да бъдеш спасена и подпомогната по този начин от един от многото ангели, които приемат човешка форма, за да ни помагат, е нещо, за което трябва да бъдеш дълбоко и смирено благодарна.

— О, благодарна съм — беше казала Деби горещо. — Наистина.

— Сега знаеш, че си закриляна, и в следващите ден-два ще откриеш знак за това. Някъде ще намериш бяло перо и тогава ще трябва да го вземеш и да го пазиш близо до себе си. То ще бъде символ на твоя защитник. А сега дишай дълбоко и бавно. Искам да съсредоточиш вниманието си върху твоя индивидуален цвят, който е синьото. Синьо, но с трептящ златен ореол. Погледни в сърцето и в центъра на твоето синьо, Деби. Ще ти дам няколко думи и фрази. Ти няма да ги забравиш, но ще ти дам и някои карти, за да ти ги подсказват. Чети ги отново и отново. Всяка карта е талисман.

Картите бяха с различни цветове, на тях бяха отпечатани фразите на Дейва. Той беше подписал всяка една от тях.

Синьо

Мирно. Музикално. Духовно изцеляващо. Артистично. Чувствително. Искрено.

Синьо

Носи мир, спокойствие, вяра в себе си.

Синьо

Вдъхновява за покой, вяра, доверие.

Синьо

Е твоят знак за хармония с вселената.

На другите карти бяха отпечатани диаграми на чакрите и рисунки на нейните лечебни цветя и растения, специалните й дати през годината бяха отбелязани на календара. Чете ги, докато ги запомни наизуст. Сега гледаше картата, в която се казваше кои са благоприятните часове на деня. Първият беше седем и тридесет и пет вечерта, странно време, което Деби трудно можеше да приеме, независимо от фазите на слънцето и луната и линиите в астрологичните чертежи. Вторият обаче прие веднага. Името й беше написано на ръка на различни места и докато разглеждаше картата, чувстваше лична връзка с Дейва чрез сложния му, разлят почерк.

Изгрев

Часът между първата утринна светлина и изгрева е твоето най-благоприятно време. Тогава, ДЕБОРА, ти си най-жизнена и в хармония с вселената. В този час, ДЕБОРА, ти си в най-силните си вибрации и надежди. Енергиите ти са фино настроени, аурата ти, която е особено необикновена и красива, ДЕБОРА, е ярко оцветена и пее от жизненост. Това е часът, когато ти трябва да благодариш на създателя на вселената, часът, който е много подходящ да вземаш нови решения, твоят най-съзидателен час. Стани рано, празнувай своите часове при изгрев и спи, когато енергиите ти започнат да гаснат след залеза.

Имаше и карта с подчертани редове, които трябваше да чете на своето избрано „свещено място“ при изгрев-слънце, заедно с молитвата, която трябваше да изрече.

Чете, докато се измори, тогава угаси лампата и легна по гръб, наслаждавайки се на факта, че се чувства така коренно различна, откакто срещна Дейва — по-щастлива, по-уверена, оптимистична за бъдещето си. Кожата й също беше започнала да се изчиства, а чернотата, която чувстваше всяка сутрин в продължение на толкова месеци, приличаше вече по-скоро на воал, през който можеше да вижда по-ясно, отколкото на гъста мъгла.

Знаеше, че ако продължава все така, ще бъде достатъчно добре, за да започне да си търси работа, първо на непълен работен ден, а това щеше да я отведе в нов кръг приятели. Беше си записала имената на няколко групи, които се събираха в Старли и се занимаваха с екология, астрология и лечение, терапия по методите на движението „Нова епоха“. Знаеше, че не след дълго ще се чувства достатъчно добре, за да се включи в една или две от тях. Но тя щеше да следва съвета на Дейва. Ако по-голяма част от социалната й помощ отиваше за срещи с него и за записи и книги, които купуваше също от него, тези пари щяха да бъдат похарчени в името на добра цел, щяха да бъдат инвестирани в бъдещото й здраве и щастие.

Чувстваше как се отпуска, как дишането й става бавно и дълбоко, а след това започна да се съсредоточава върху синьото с трептящ златен ореол и тъмновиолетов център, което извика във въображението си.

Лечебната му сила се разля в съзнанието и вените й.

Тя заспа.

 

 

Малко по-рано Санди случайно беше съборила чантата на Деби от кухненската маса и, бързайки да се извини и да вдигне разпилените вещи, бе намерила картичката за втората й среща с Дейва.

— О, Дебс.

— Благодаря, ще се оправя — каза твърдо Деби, като почти избута приятелката си, страхувайки се, че може да намери и другите карти и да й се присмее.

— Виж, това не е моя работа, но…

— Точно така.

— Добре, но… някои отричат това, знаеш.

— Не вземам нищо, вече не слагам никакъв мехлем, ако за това се тревожиш.

— Но ще трябва пак да плащаш, нали?

Деби прибра последните неща в чантата си и рязко затвори ципа. Упоритото й изражение казваше всичко, което думите не бяха казали. Санди седна до масата и я погледна.

— Тревожа се за теб, Дебс, загрижена съм, безпокоя се, за бога.

— Няма нужда. Добре съм.

— Не, не си.

Деби се поколеба. Гласът на Санди беше пълен с искрена тревога. Тя се безпокоеше, беше й приятелка. Деби седна срещу нея.

— Не виждаш ли колко по-добре съм?

— Това е от хапчетата на доктор Диърбон, нали? Хайде.

— Нямам предвид само кожата си. Предполагам, че си права, но аз имам предвид самата себе си. Виждала съм се с него само два пъти, а той промени всичко. Санди, той промени начина ми на мислене и чувствата ми, начина, по който се отнасям към себе си. Вече не съм нещастна, иска ми се да ставам сутрин, скоро ще си потърся почасова работа. Научавам толкова много неща. Няма за какво да се тревожиш, наистина.

Санди въздъхна. Все още беше намръщена.

— Но струва толкова много. Чудя се, не можеш ли да получаваш съвети и в здравния център.

— Това не са съвети.

— Какво е тогава?

В главата на Деби се въртяха думите на Дейва, думите от картите, думи, които бяха нови за нея и означаваха неща, които бе невъзможно да бъдат преведени на ясно мислещата, точно говореща и целеустремена Санди. Хармония… аура… вибрации… енергия… покой… закрила… ангел…

Не смееше да изрече някои от тях на глас от страх да не прозвучи глупаво, да не й се присмиват, да не остане неразбрана. Думите бяха станали свещени като думи от Библията или като молитви в църква; не бяха думи, които можеха да си разменят над нащърбената кухненска маса.

— Уверявам те, че съм добре. Знам какво правя. Ако не се чувствах здрава и ако това не ме караше да се чувствам добре, нямаше да отида пак. Но ти благодаря, все пак. Наистина. Благодаря ти.

Стана и прегърна силно Санди, като се надяваше всичко между тях да е наред и тя да не се държи вече така с нея. Защото наистина нямаше нужда. Тя знаеше какво прави. Нещата бяха наред. Наистина.

 

 

Часовникът й избръмча тихо в шест на следващата сутрин. Страхуваше се да не събуди Санди. През прозореца на кухнята видя само тъмнина, но не валеше и когато отвори задната врата, почувства лекия полъх на мекия въздух. Беше изпила чаша портокалов сок, за да не включва чайника, който свиреше пронизително, когато водата заври. Изяде едно соево кисело мляко и сложи две бисквити в джоба на вълненото си яке. Тихо изключи лампата и още по-тихо затвори задната врата. На улицата спря за миг и погледна назад. Апартаментът беше тъмен. За момент си помисли с нежност за Санди, спяща кротко в красивата си жълто-бяла спалня с пухкав килим до леглото и две холандски кукли с карирани жълто-бели шапки и престилки, седнали на малък рафт с увиснали надолу дървени крака. Видя гримовете на Санди, подредени на масичката с жълто-бял волан около плота, списанията й, подредени по дати между жълтите дървени подпори на рафтовете, снимките на стената, всяка с отделна овална рамка — Санди и сестра й като бебета, като малки деца, като ангели в пиеса, на понита, по бански на слънчев бряг, родителите на Санди, различните котки и кучета на Санди. Всяка събота сутрин Санди чистеше, бършеше, миеше и лъскаше стаята си и подреждаше всичко точно както беше преди по мебелите и рафтовете. Един ден ще създаде фантастичен семеен дом, за който лично ще ушие всяка завеса и волан, ще боядиса всяка стена, ще украси с шарки всеки ръб, вземайки идеи от списанията си. Изведнъж Деби почувства паника. Това ще стане, разбира се, че ще стане, рано или късно Санди ще я напусне заради новия си дом, след като е срещнала Ендрю или Марк, Стийв или Фил, и тогава Деби ще остане сама. Нямаше представа как ще се справи.

Улиците бяха празни. Отдалече, от главния път, се чуваше шум от движението — от време на време някой камион, първият автобус — но тя не видя никой, който да върви пеша или да кара колело. Две от специалните карти на Дейва бяха в джоба на якето й, носеше и фенерче с размер и форма на кредитна карта, което светеше изненадващо силно. Беше го видяла в магазин за подаръци в Старли, когато купуваше ароматни свещи, за които Дейва й беше казал, че ще пречистят стаята й и ще й помогнат да съсредоточи мислите си.

Нямаше нужда от фенерчето по улиците и кръстовищата към пътеката, но щом стъпи на Хълма, тя го включи, решена да не се остави някой заек или скитащо куче да я изплаши до смърт като миналия път.

Но нищо тази сутрин не беше като миналия път. Въздухът ухаеше леко и свежо, усещането на земята под краката й я успокояваше и тя леко се заизкачва нагоре по пътеката. Когато лъчът на фенера й освети камъните Уерн, тя тръгна щастлива към тях и щом стигна до първия, протегна ръка и докосна студената му влажна повърхност, грапавините и неравностите. Древните камъни бяха тук от цяла вечност, никой не знаеше откога и защо, но Деби си представи как са били тук още в началото на света. Почувства как тежестта им притиска земята и как вековната сила преминава в нея през тях. Как е могла да се страхува тогава, когато е била в магическия кръг на камъните Уерн? Тя се обърна и погледна нагоре към небето. На хоризонта имаше тънка линия светлина. Изведнъж почувства вълнение. Представи си какво ли е на хълма в Старли или Стоунхендж при изгрева на лятното слънцестоене. Е, ще разбере това през юни, когато ще бъде там с другите, ще танцува и ще празнува раждането на светлината. Някъде отдолу се чу леко изсвирване. Хората, които разхождаха кучетата си, също идваха рано, но беше още тъмно, за да различи някакви фигури.

Изкачваше се покрай храстите и шубраците, където толкова се беше изплашила преди, този път насочи лъча на фенера си право към тях, но не видя нищо, освен невинни криви корени и клони, шипки, къпини и заешки дупки. Напред и нагоре. Вече се беше задъхала. Дейва й беше казал, че трябва да се научи да чувства кога тялото й е добре, теглото й да е в хармония с височината, емоциите и духа й, да се научи да чувства всичко, свързано с нея самата. Откакто премина на естествена храна, беше свалила няколко килограма, макар че все още не можеше да се откаже от шоколада и бисквитите. Щом ги усети в джоба си, тя взе едната, свали обвивката и отхапа голяма хапка. Доктор Диърбон й беше казала, че не знае дали шоколадът вреди на кожата, но беше предложила на Деби да се опита да намали постепенно количеството му. Тя го беше намалила. Е, малко.

Сега вече светлината чувствително се усилваше. Беше стигнала почти до върха на Хълма, където голям кръг вековни дъбове стояха като граница на целия Лафертън. Голите клони леко се поклащаха, издавайки слаб звук, лек ветрец разроши косата й. Имаше каменна пейка, просто една каменна плоча, поставена върху две други, и тя седна и се обърна на изток към светлеещото небе, което вече беше обагрено в розово в тънката линия, където се сливаше с тъмната земя. С трепет осъзна, че това е нейното специално време, когато е в най-силна хармония със силите, с вселената, с естествения свят, с хармонията на сферите… неща, които не разбираше напълно, но беше сигурна, че ще почувства. Винаги по това време ще открива своята сила и утеха, ще зарежда енергиите си и ще планира бъдещето си, ще застава в насочващата светлина. Сякаш чуваше гласа на Дейва, сякаш лежеше на дивана, а той говореше тихо на ухото й като поток, който никога не спира, не променя ритъма си.

Светлината запълни небето, пълзейки към тъмнината, поглъщайки я. Тогава венецът на слънцето и розовият блясък започнаха постепенно да се издигат над ръба на света. Деби притаи дъх. Някъде от дърветата пред нея запя птица, но тя нямаше понятие каква е. Знаеше, че по-късно, през пролетта, ще има цял птичи хор и хората ще идват тук, за да го слушат. Не беше сигурна дали ще й хареса. Искаше това място в своето време само за себе си.

Някъде далеч надолу по склона се чу изсвирване. Вече ясно различаваше катедралата, каменната кула, докосната от изгряващото слънце. Беше необикновено. Светът се прераждаше пред очите й, като че е бил мъртъв и отново се връщаше към живот, или като картина, която невидима ръка рисуваше пред нея.

Извади картите и ги прочете, после прочете заклинанията на глас, макар и тихо, чувстваше се малко глупаво.

— Моето време — каза тя радостно. — Това е моето време.

Санди сигурно сега става и се отправя бавно към банята с колосаната си, лимоненожълта нощница, за да включи чайника и да вземе душ. Започваше един обикновен ден. За обикновените хора, помисли си изведнъж Деби, защото внезапно почувства, че тя не е обикновена, не е като другите, всички онези хора с малките им къщи и апартаменти, коли и бунгала, там долу в Лафертън. Тя е различна, избрана за специално познание, надарена със специално, привилегировано прозрение. Тя не беше предишната дебела и нещастна Деби Паркър с лоша кожа, беше избрана от Дейва, той беше положил ръката си на нея и тя се бе променила.

Искаше й се да запее.

Беше гладна и й се ходеше до тоалетната. Слънцето беше изгряло, нейното специално време беше свършило. Пусна фенера в джоба на якето си и радостно тръгна надолу.

В подножието на Хълма, когато свърна по пътеката, видя белия ван, спрял под особен ъгъл. Сърцето й трепна. Беше сигурна, сигурна беше, че това е ванът на човека, който я беше спасил, който я беше придружил и после изчезнал, не човек, а ангел. Тя се спря.

Някой като че беше полулегнал на предната седалка, почти висеше от отворената врата на вана. Изобщо не помръдваше.

Човекът или се беше навел да оправи нещо долу, при педалите, ако ванът се беше повредил, или беше ранен или болен.

Тя се приближи и се промъкна между отворената врата на вана и храстите, като се чудеше дали да изтича за помощ, или ще може сама да му окаже първа помощ. Изобщо не се поколеба дали да му помогне, така както й беше помогнал той. Той беше дошъл да я спаси, а сега тя трябваше да направи това.

Клоните на плета паднаха обратно и тя застана до краката на мъжа. Но в този миг той помръдна и се дръпна назад бързо с едно силно движение. Значи само ванът бе повреден, на него нищо му нямаше. Тя се успокои, беше се страхувала как ще го завари — в кръв, мъртъв или със сърдечен удар.

Мъжът се изправи и я погледна усмихнат. Той беше.

— Здрасти, Деби — каза мъжът.

 

 

Тя не можа да направи нищо от изненада и объркване. За момент остана така, слисана, искаше да каже нещо, в следващия обаче той я хвана бързо и здраво през врата, изви го назад и я събори на земята с едно сигурно движение. В първия момент Деби беше изумена, във втория почувства мъчителна болка, а после небето се превърна в черна вихрушка, пълна с горящи звезди, тялото й отново и отново се издигаше и падаше. Болката беше единственото, което чувстваше, пропадаше в тъмнина. Това, което не почувства, което нямаше възможност да почувства, преди всичко това да се случи, беше страхът.

След три минути тялото й замръзваше в хладилния контейнер във вана, който се отдалечи с равномерна скорост по пътеката, а после по главния път.

 

 

Бизнес паркът на Хуипъл Драйв в покрайнините на Лафертън беше построен преди година и включваше добре проектирани и обособени постройки от най-различен вид, включително и напълно обзаведени офиси в двуетажни корпуси заедно с малки складове и отделни заключващи се гаражи. Целият комплекс беше с хубаво разположение, с наклонени поляни и новозасадени дървета.

Белият ван се спусна по все още пустия локален път и зави вдясно към далечния край, където комплексът от обособени постройки стигаше външната ограда до празните площи към главната железопътна линия. Последната постройка беше най-голяма, с вход отстрани. Отпред имаше малък офис, а отзад — голямо пространство, в което ванът паркира на заден. Вратите му се отвориха, после се отвориха и вратите на сградата и разкриха стоманените плъзгачи, по които се плъзна хладилната камера с тялото на Деби Паркър. След това вратите бяха затворени и двойно заключени, а ванът бе вкаран в гаража.

Оттам вътрешна врата водеше в отделението.

В офиса, на чиято врата беше отбелязано „Европейска агенция «Флечър»“, той включи флуоресцентното осветление, а после кафеварката.

Докато кафето завираше, той свали якето и обувките си, отвори едно метално шкафче и извади комплект зелени престилки и чифт гумени ботуши. Кремавите щори бяха постоянно спуснати, скривайки офиса и намиращите се в него от минаващите по пътеката навън, макар че там рядко се мяркаше някой.

Той седеше спокойно на бюрото, отпивайки от горещата арабика. Беше седем и десет. Имаше един час, в който можеше да свърши някои предварителни неща, преди да напусне сградата, нямаше търпение да започне. Това отчасти беше причината да премине през ритуала с приготвянето на прясно кафе — да се отърси от първото вълнение, както и да се успокои след няколкото опасни минути на Хълма. Тук се чувстваше в безопасност, тук беше на своя собствена територия, тук той беше главният. Там нещо би могло и да се обърка за част от секундата. Досега не се беше обърквало, макар че младият планински колоездач беше труден — силен и подвижен. Накара го да се поизпоти.

Дебелото момиче беше лесно, доверчиво и дружелюбно, хвана я напълно неподготвена. Добре го беше планирал този път, нищо не остави на случайността и всичко стана като насън. Гордееше се със себе си. Никога не беше толкова безразсъдно смел, че да си мисли, че ще е лесно и не може да сгреши. Гордостта може да бъде последвана от фатален провал. Не би позволил това да се случи.

Защото още не беше свършил, в никакъв случай.

Той отключи страничното чекмедже на металното бюро и извади една папка. В нея имаше напечатан лист. Прочете го с удоволствие.

Млад мъж, 18–30

Зрял мъж, 40–70

Възрастен мъж, 70 и повече

Млада жена, 18–30

Жена на средна възраст, 40–60

Възрастна жена, 65 и повече

Не беше добавил „куче“. Кучето не беше част от плана, кучето беше моментен импулс, защото като го видя, в него беше кипнала омраза при спомена за нейното куче, омразното куче. То изглеждаше съвсем същото, същата порода, цвят и големина, всичко. Би могло да е клонинг на онова куче. Беше го грабнал, преди да си даде сметка какво прави.

Кучето беше ликвидирано.

До две от точките имаше червени отметки. Сега той взе същия червен молив и постави отметка до „Млада жена, 18-30“. Спомни си усещането от допира с меката й шия, когато притискаше ръката си около нея и я дърпаше назад. Беше издала слаб звук, само дълбоко, задавено клокочене.

Допря върха на молива до хартията и оформи дебел червен знак, по-къс надолу и удължен към горния ред.

Три отметки. Шест точки.

Чудеше се дали шестте ще свършат работа. Но нямаше нужда да бърза, а освен това търсенето на точния обект можеше да отнеме месеци. Не вярваше, че отново ще има такъв късмет и ще бъде толкова бърз, а подборът и планирането бяха така важни, че не биваше да допуска никаква грешка.

Малкият часовник на бюрото показваше седем и двадесет. Върна листа обратно в папката и заключи чекмеджето, после мина през стаята и вътрешната врата към склада. Запали високите лампи и изведнъж мястото се освети точно както в залите за аутопсия. В единия ъгъл имаше метална мивка, а в гумения под — канал, който отиваше в централната канализация. Отсрещната стена, която беше покрита с врати на големи шкафове, блестеше в зеленикавосиво. До нея беше подпряна метална маса. Той я докара в средата под главното осветление и над канала, след това я отвори. Металната количка с гумени колела беше оборудвана с плъзгащо се чекмедже, закрепено от едната страна с болтове и куки. То се отвори. В него имаше инструменти, подредени като на изложба, така че да доставят удоволствие за очите с реда и симетрията си.

Той ги прегледа.

Остана доволен. Отиде до правоъгълния сандък, който стоеше на металните жлебове, и го издърпа така, че да стигне нивото на масата.

Тялото на Деби Паркър вече беше студено на допир. Острите хирургически ножици разрязаха вълненото яке, панталона, блузата и бельото. Всичко това беше пуснато в черна торба за боклук, за да бъде изхвърлено по-късно. Часовникът, ключовете от дома й и малкият фенер с форма на кредитна карта отидоха в отделна кутия. В един от джобовете й имаше три карти. Секунда-две той гледа написаното, но не прояви интерес към брътвежите в стил „Нова епоха“ и пусна и тях в коша с дрехите.

После застана до металната маса, загледан в отпуснатото голо тяло на момичето с нашарени от акнето лице и рамене. Не чувстваше нищо. Така и трябваше. При аутопсията патологът не изпитва нищо — нито скръб, нито съчувствие, само любопитство и интелектуален и професионален интерес. Първите чувства на удоволствие, които съпътстваха лова и умъртвяването, бяха отминали. Останалото следваше, а то беше различно, по̀ клинично и хладнокръвно и много по-бавно. Другото беше прикриване, бързина и уплаха. Кръвното му налягане се повишаваше, потеше се, сърцето му биеше силно. Поемаше ужасен риск. Сега беше сигурен, че няма никакъв риск, защото всичко беше планирано много внимателно и дълго, а и случаят му помогна.

Обиколи масата бавно, гледайки тялото, и, отдалечавайки се, започна да диктува, както правеха патолозите, отбелязвайки всичко, свързано с тялото на масата, стриктно, спокойно и професионално, с глас, какъвто беше чувал, на който се беше възхищавал и бе имитирал отново и отново. Сега беше горд със своите познания, сигурен, че може да се справи с всички тях, най-добрите в света, и може да докаже на копелетата, че са сгрешили за него. Те имаха власт да го провалят, да го обявят за недостоен да влезе в техните редици, но сега той си отмъщаваше.

Когато беше готов, взе скалпела. Имаше твърде малко време сега, но не можеше да чака до довечера, когато можеше да остане колкото иска тук, в центъра на всичко, като вещо разчленява „Млада жена, 18-30“. От момента, в който я хвана през врата, Деби Паркър беше престанала да съществува като човешко същество със своя индивидуалност, име и живот. Ето защо щеше да работи върху нея безучастно. Всички те работеха така. Такава им беше работата. Тя беше образец, мостра от своя пол и възраст, нищо повече.

Наведе се напред и направи първия прецизен разрез.