Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (54)

Четиридесет и седем

В един часа стаята на следствения отдел беше полупразна. В и десет вратите се отвориха широко и десетина полицаи нахлуха с трясък, сред тях бе и полицай Коутс, с мрачен вид.

— Честно, сержант. Мисля си да стана водач на куче. — Той се тръшна на стола си и вдигна единия си крак върху страничната облегалка. — Страхотно е, тази сутрин си прекараха фантастично, душейки из целия бизнес парк, а какво правихме ние?

— Седяхте в колата в района на Медоу Вю.

— Точно така. Сега пак отложиха всичко.

— Имало ли е арести в бизнес парка?

— Не съм чул. Някой каза, че има, друг не е сигурен, както обикновено. Не можеш да изкопчиш много от тези момчета.

— Не мога да си те представя да тичаш след каишката.

— Не, те всичките са силни, мълчаливи типове. А и кучетата също. Имате ли нещо за мен, сержант, да свърша някаква работа. До гуша ми дойде да седя в колата с Дейв Грийн. Говори само за „Болтън Уондърърс“ и кампанията за истинска бира.

— Какво ще кажеш да намериш полицай Харди, Нейтън? Искам да говориш с Ейдън Шарп.

 

 

Нейтън Коутс паркира пред къщата на Ейдън Шарп на улица Йелоу Ууд и за момент се загледа в нея, чудейки се колко ли струва. Малко познаваше тази част от Лафертън, а още по-малко я харесваше. Къщите с гаражи и магнолии, железни врати и фронтони, имитиращи тюдорската епоха, не го изпълваха със завист, чудеше се как някой може да иска да живее в тях. Изглеждаха изолирани, затворени и отчуждени, хората в тях караха скъпи коли и изпращаха децата си на училище с панамени шапки и се държаха настрана, освен, разбира се, на няколко коктейли по Коледа.

Ако се оженеше за Ема, искаше да имат своя къща и парче земя в едно от селата извън Лафертън. А ако не могат да си го позволят — една от хубавите къщи с три спални в частния район при Сейнт Майкъл Гейт. Но никога не би се изолирал на място като това, колкото и да бяха големи прозорците и пътеките, колкото и да беше жестоко тъмносиньото беемве, паркирано тук — пред къщата на Ейдън Шарп.

Надникна, когато минаваше с полицай Харди покрай него — светли кожени седалки, най-нова технология, CD плейър, нищо друго… Нямаше карти, допълнителни обувки и якета, скъсани пликове. Това би могло да е кола, взета направо от някой шоурум тази сутрин. Погледна Харди, който сви рамене.

Нейтън позвъни на вратата на кабинета и отвори входната врата. Приемна. Кабинет. Частен дом.

Приемната беше идеална и приятна, а администраторката изглеждаше също много добре — с къдрава коса, модни овални очила и професионална усмивка.

— С какво мога да ви помогна?

Нейтън извади картата си.

— Полицай Коутс, Следствен отдел, Лафертън. Бих искал да говоря с господин Шарп.

Тя го погледна стреснато, но не загуби самоувереността си.

— Господин Шарп има пациент в момента. Страхувам се, че не мога да го прекъсвам.

— Всичко е наред. Ще почакаме.

— Да, разбира се. Моля, седнете, а аз ще му кажа веднага щом се освободи. Мога ли да ви предложа чаша чай или кафе? Минерална вода?

Нейтън и Уил поклатиха глави.

— Не, благодаря.

Седнаха и заразглеждаха списанията… елегантни списания — „Вог“ „Тейлър“, „Кънтри лайф“, „Спектейтър“, все последни броеве. Явно имаше пари в тази алтернативна медицина. Нейтън си помисли за средностатистическата приемна на някой личен лекар, да не говорим за болнична клиника — няколко броя на „За жената“ и „Рийдърс Дайджест“ отпреди три години, ако имаш късмет, захабени столове и миризма на много стари хора и бебета с мръсни пелени. Тази стая миришеше на цветя, лак и лек антисептик.

— По колко пациенти приема на ден?

Тя го погледна над монитора на компютъра си.

— Графикът на господин Шарп е изцяло запълнен.

— Аха. Колко?

— Има по четири нови посещения дневно… Те траят по един час. И четири посещения по половин час за текущи сеанси.

— Всякакви са, нали?

— Моля?

— Мъже, жени, деца, стари, млади…

— Господин Шарп рядко лекува деца. Иначе може да се каже, че имаме пълен разрез на обществото, да.

— Боли ли? Не ми харесва да ми стърчат игли отвсякъде.

Тя се усмихна търпеливо.

— Това е погрешното схващане на хората, които не знаят нищо за иглотерапията. Представят си, че ще заприличат…

— На игленици?

— Горе-долу. Всъщност е различно… Може да ви сложат две или три игли, може и малко повече… Всеки случай е отделен, всеки пациент получава различно лечение.

Нейтън си помисли, че когато си тръгне, тя сигурно ще му даде красива листовка.

— Мисля си, че жените са повече от мъжете.

— Така ли?

— Аха, цялата тази работа е повече за жени, не е ли така?

— Чудя се защо мислите така?

— Значи приемате и мъже?

— Със сигурност.

Вратата се отвори и излезе една жена на средна възраст. Това е то, елегантен костюм, красива коса, скъпи чанта и обувки, това е средният пациент тук.

— Моля, седнете, госпожо Савидж. След минута ще ви приготвя сметката. — Тя погледна към Нейтън. — Ще поговоря с господин Шарп. — Тя излезе, елегантно потраквайки с високите си токове.

Нейтън се ухили на жената.

— Боли, нали?

Тя го погледна, без да се усмихва.

— Не.

— Аз не бих опитал. Но щом мислите, че ви помага…

Тя се наведе напред и взе новия, блестящ брой на „Кънтри Лайф“.

Нейтън се почувства така, както когато правеше физиономии на минувачите покрай стената на училищния двор като малко момче. Обърна се с повдигната вежда към полицая, който се усмихна и погледна настрани.

Високите токове се върнаха, потраквайки.

— Господин Шарп ви моли да дойдете отново в пет и тридесет. Тогава ще е свършил с пациентите за днес. Има още две обаждания, а после следващото посещение, но ще се радва да ви види тогава.

 

 

Когато Нейтън и полицай Харди се върнаха, завариха вратата леко открехната, а приемната празна, компютърът покрит, а списанията подредени. Нейтън почака. Не видя звънец, на който да позвъни.

— Полицай Коутс?

Той бавно се материализира, сякаш се появи от стената. Папийонката му беше червена на тънки сини райета.

— Извинявам се, че ви накарах да се върнете, но бях насред сеансите си. А това е?

— Полицай Харди.

Ейдън Шарп кимна.

— Моля, влезте.

Очакваше да говори с Шарп в приемната, но той ги поведе към вратата с табела „частен дом“, а после по къс коридор към къщата.

— Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Не, благодаря.

— С какво мога да ви бъда полезен? Предполагам, че е за бедното момиче Деби Паркър. Имате ли новини за нея?

— Страхувам се, че не, сър, макар че работим по няколко версии.

— О, да, версии.

Стаята беше тягостна, с голям бюфет, гардероб, тежко бюро от тъмен дъб, маса и тапицирани с кафява кожа фотьойли. Камината също беше тъмна, със сложна украса. По стените имаше портрети с тежки златни рамки, стари мъже с перуки и дебели мъже на коне, препарирана риба в стъклена витрина.

Ейдън Шарп седеше много спокоен, сплел пръсти, във фотьойла срещу него. Нейтън реши да действа направо, без увод, без чар.

— Имате ли часовник, който показва фазите на луната?

Никакво трепване. Очите не се откъснаха от лицето на Нейтън, пръстите останаха неподвижни.

— Да.

— Носите ли го в момента, сър?

— Да.

— Бих искал да го видя, моля.

— Мога ли да попитам защо?

— Просто го свалете, господин Шарп.

Лека усмивка като стрелване на език на гущер. После изчезна.

— Бих искал да знам защо искате да направя това.

— Откъде имате часовника?

— Ако имате предвид откъде е купен, нямам представа.

— Откъде е тогава?

— Подарък е.

— От кого, сър?

— Това е моя работа.

— Разследваме изчезването на три жени.

Шарп не реагира.

— Една от тях е госпожица Анджела Рандъл. Тя беше ли ваша пациентка?

— Имам голям брой пациенти. Трябва да проверя.

— Дойдохте да ни кажете, че Деби Паркър е била ваша пациентка.

Мълчание. Очите оставаха втренчени.

— Значи щяхте да знаете, ако Анджела Рандъл също ви е била пациентка, нали?

— Както казах, трябва да проверя.

— Бихте ли го направили?

— Утре. Ще помоля секретарката си. Ако тя открие, че тази… госпожица Рандъл е била лекувана тук, ще се свържа със сержант Графхам.

— Госпожица Рандъл ли ви даде часовника, господин Шарп?

Трепване. За момент очите станаха гневни.

— Господин Шарп?

— Защо питате?

— Вече казах, че разследваме изчезването на Анджела Рандъл. Познавахте ли я?

— Доколкото си спомням, не.

— Мога ли да видя часовника ви?

Той се усмихна, разкопча копчетата на ръкавелите си, свали часовника и го подаде. Беше красив и тънък. Отстрани на луната имаше малки звезди от син емайл. Всъщност беше полумесец.

Нейтън му го върна.

— Благодаря.

— Това ли е всичко?

— Засега. Но ако можете, проверете записите си утре сутринта, както се съгласихте да направите.

— На всяка цена.

По пътя към входната врата Ейдън Шарп каза:

— Като че рано тази сутрин ставаше нещо важно. Случайно минах покрай бизнес парка. Навсякъде имаше полиция — ванове, кучета… За какво, по дяволите, беше всичко това?

— Съжалявам, сър, не е свързано с моя отдел.

— Операция за наркотици ли?

— Не знам, господин Шарп. Благодаря за помощта.

 

 

Нейтън погледна назад от колата. Папийонката още стоеше там, втренчен в него.

Той спря колата зад следващия ъгъл и извади мобилния си телефон.

— Сержант?

— Какво каза той?

— Не много. Попитах го дали познава Рандъл, питах го дали му е дала часовника… Нищо. Твърди, че не помни дали му е била пациентка… Каза, че ще ви се обади, ако открие името й в записите си.

— На мен?

— Аха. Каза сержант Графхам. Не иска да говори с по-нискостоящи. Той е неприятен, нали? Били ли сте у тях?

— Не.

— Къщата му прилича на замъците, в които ни водеха от училище. Големи черни мебели и други подобни. Истински стари неща, нали разбирате? Призрачни.

— Това ли е всичко?

— Има едно нещо… Точно когато си тръгвахме, той попита какво е ставало по-рано в бизнес парка… Каза, че е минал покрай него и е видял вановете и кучетата. Попита дали е било операция за наркотици. Само че какво е правил там в пет и половина или шест сутринта? Всичко беше приключило преди осем, бяха си отишли. Пък и те бяха в отдалечения край — ако само е минавал, не би могъл да види нищо откъм пътя.