Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (16)

Тринадесет

Усещането за добро самочувствие и спокойствие като дълбоко потапяне в лечителната аура, която беше създал за нея Дейва, не избледня и не намаля през следващите няколко дни. Спеше чудесно всяка нощ, събуждаше се спокойна, щастлива да посрещне деня. Изхвърли всички консерви, пакети и буркани с храна от бюфета и нейната част на хладилника и изхарчи пари колкото за цяла седмица, за да си купи естествени храни и плодове, зеленчуци и зърнени храни.

Всеки ден излизаше и се разхождаше в райони на Лафертън, до които изобщо не се беше приближавала преди, в парка, по пътеките и на Хълма.

Санди я гледаше, но не казваше нищо. Все още беше загрижена и смяташе, че диетата и упражненията ще са чудо за три дни, но все пак беше доволна, че не вижда приятелката си тъжна и смазана от скръб и че не трябва да я убеждава всяка сутрин да стане от леглото, нито пък да се тревожи за нея, докато е на работа.

Почти седмица след като Деби беше ходила с автобуса до Старли, пристигна пакет.

Хапчетата изглеждаха и миришеха като смес от морски водорасли и тор, а пластмасовото бурканче с мехлема съдържаше противна каша. Бяха опаковани с лист с подробни инструкции и сметка за 75 паунда.

Не беше попитала колко ще струва всичко това и сега категорично си каза, че не я интересува. Дейва беше направил така, че тя да се чувства по-добре. Той беше талантлив, беше я разбрал и бе докоснал нещо дълбоко в подсъзнанието й, където никой не бе достигал. Трябваше само да си спомни звука на гласа му и неговите ясни, хипнотични очи, само да си помисли за синевата, за да почувства тръпка на вълнение, като че Дейва беше откликнал и беше дошъл при нея незабавно с неочаквана готовност. Нямаше никакво значение, дори сметката да беше пет пъти по 75. Струваше си. Не може да се постави цена на това, което той вече беше направил за нея.

По-късно сутринта тя писа на баща си, като го молеше да й изпрати 100 паунда.

Те са за някои лекарства за кожата ми. За съжаление, както много други неща днес, здравната каса не ги изплаща, а за мен е от голямо значение лицето ми да се изчисти.

Хапчетата трябваше да се пият с чиста минерална вода след хранене — сурова зеленчукова храна — два пъти на ден. Два часа след това не трябваше да се приема нищо, освен неограничено количество вода. Шишенцето трябваше да се държи далеч от всякакви химикали, на тъмно.

Мехлемът трябваше да се маже на тънък слой преди лягане, като преди това кожата се измие с минерална вода и естествен сапун. Той миришеше на катран и на нещо, което Деби помнеше от детството си, но не знаеше какво точно.

Тя се съблече, изми лицето си старателно, изсуши го, както беше предписано — със суха чиста кухненска салфетка, произведена от неизбелена хартия. От мехлема кожата й леко изтръпна.

Нещо от този ритуал, както приготвянето на екологично чистите зеленчуци и плодове и пиенето на минерална вода, я караше да се чувства свързана с Дейва, а спокойното усещане, като че се носеше в морето, я унесе и тя заспа, без да сънува.

* * *

Нещо не беше наред. Тя отново сънуваше, но сънят беше част от борбата да се събуди. Не можеше да разбере дали я болеше нещо, или не може да диша и в полусъзнателния сън някой беше залепил клепачите й и дори когато ги отваряше с мъка, тъмнината и парещото усещане оставаха.

— Дебс, събуди се, ти крещиш, сънуваш кошмар. О, господи, какво е станало с лицето ти?

Деби седна в леглото. Сега можеше да вижда малко през процепите на клепачите си. Чувстваше лицето си особено, като че главата й беше подута. Кожата й гореше.

— Това е от онзи проклет мехлем. Ти си алергична, лицето ти се е подуло от него.

Деби дишаше трудно, имаше чувството, че когато издиша, блъска врата, но някой от другата страна я натиска обратно.

— Ще извикам лекар. Той ще дойде бързо, всичко ще е наред.

Тя чу как Санди излиза от стаята, но все още виждаше само ивица светлина. Когато лежеше, й беше по-трудно да диша. Чуваше как гръдният й кош скърца.

— Лекарката идва, каза да пусна всички кранове, за да се напълни банята с пара, и да те заведа там. О, Деби, какво си мислеше, че правиш? Господи, само ми обещай никога вече да не ходиш при онези откачалки.

С парата беше добре. Деби усети как гърдите й леко се отпускат, но очите й оставаха почти затворени и чувстваше кожата си като попарена. Опита се да си мисли за Дейва и да се огради със спокойствие и синева, опита да се съсредоточи в себе си, както й беше казал, но паниката се надигаше в нея и разпръскваше мислите й. Дейва изглеждаше нереален и далечен. Помисли си, че ще припадне.

След половин час тя седеше на дивана, дишайки леко през изпарителя. Беше спокойна, инжекцията антихистамин, която доктор Диърбон й би, беше дала резултат. Клепачите й бяха все още подути, но виждаше лекарката, макар и само като неясен силует срещу светлината на лампата.

— Какво трябва да правя? — попита разтревожената Санди Кет Диърбон, когато я заведе в банята, за да си измие ръцете. — По-добре да стоя при нея, нали?

— Не мисля, че трябва да го правите. Тя скоро ще заспи, дишането й почти се нормализира. Оставете изпарителя до нея и ако се почувства по-зле, извикайте отново линейка. Но не мисля, че ще се наложи. Може би е добра идея да спите в нейната стая — ще можете ли? Оставих четири таблетки антихистамин… дайте й една, когато се събуди сутринта, и още една на обяд. Утре ще бъде много изтощена.

— Добре че утре е събота и ще съм си вкъщи.

— Можете ли да ми покажете онези билкови лекарства, които е взела?

Санди подаде бурканчето с мехлема.

— Ще изсипя хапчетата в мивката и ще пусна водата. Чудя се какво има в тях, че да стане това.

— Хората получават алергични реакции от всякакъв вид обикновени лекарства, дори от такива, които се купуват от аптеката, а други са алергични към неща, които останалите спокойно ядат. Много е индивидуално. Но мисля, че ще взема тези и ще се опитам да разбера какво има в тях.

— Мислите ли, че са отровни?

— Едва ли. Не бих ги препоръчала обаче на никой от пациентите си. — Кет взе чантата си. — Ще се обадя утре сутринта, за да видя как е Деби. Не се налага да идвам. Обадете ми се, ако нещо ви тревожи, аз съм дежурна през почивните дни. Бихте ли й казали, че искам да се срещнем в кабинета ми в понеделник?

Кет се върна да види още веднъж Деби, преди да си тръгне. Беше заспала, лежеше свита и дишаше леко. Клепачите й бяха по-малко подути и лицето й беше спаднало. Антихистаминът беше направил обичайното си чудо. Не беше трудно да се види защо бедното момиче беше поискало нещо драстично, с което да изчисти кожата си — акнето покриваше лицето и шията й, грозно и леко инфектирано. Но защо е трябвало да ходи при някакъв опасен мошеник от хипитата в Старли за консултация, която без съмнение й е струвала куп пари, когато можеше да вземе рецепта от Кет и с един курс антибиотици да излекува акнето си, а след като беше безработна, нямаше дори да плаща за него.

Докато караше по празните нощни улици на Лафертън, Кет си помисли, че трябва да се обади на колеги и да ги попита дали знаят нещо за личност, която се нарича Дейва.