Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (53)

Четиридесет и шест

Той почти не спа и в шест вече караше към бизнес парка. Когато се погледна в огледалото тази сутрин, за пръв път видя страх и несигурност, изписани на лицето му. Беше допуснал да се случат неща, които не трябваше да се случват, беше невнимателен, нетърпелив, остави нещата да му се изплъзнат. Почувства неконтролируем импулс да убие Карин Маккафърти. Никога не го беше връхлитал такъв подтик, неканен и случаен, и сега беше ужасен от силата му. Беше ирационален и без никакъв мотив.

Нямаше нужда от Карин Маккафърти, макар че състоянието й представляваше ограничен интерес. Той имаше епикризата, но можеше да е първият, който щеше да види доколко се е разраснал туморът, нямаше да предполага, щеше да разбере със сигурност.

Но колко души знаят за посещението й при него, не беше проверил точно и не беше направил план. Едно импулсивно действие беше достатъчно. Той не беше авантюрист и не искаше да става такъв. Така се стига до опасност, лудост и разкриване. Рисковете са за глупаците.

Карин Маккафърти беше изпаднала в паника и беше реагирала лошо на лечението. Понякога се случваше. Той я закара у тях в полусъзнание, извади ключовете от чантата й, помогна й да се качи и да легне и остана с нея петнадесет минути, за да се увери, че е добре, и после си тръгна. Това беше още един риск, който пое, защото бързаше за срещата с Фрея Графхам.

Като си спомни полицайката в бар „Ембаси“, хубава жена сред хубави хора, се усмихна. Смяташе, че тя го намира интересен, че е заинтригувана от него. Иначе нямаше да приеме поканата. Беше предприел правилно, интелигентно действие и така се бе издигнал отново в собствените си очи след грешката. Повече грешки нямаше да има.

Мина по локалния път и зави към бизнес парка. Първата пресечка беше празна, но когато стигна до втората, която водеше към страничния път, където беше неговата постройка, видя четири полицейски коли и три други, необозначени, и полицейски ван с отворени задни врати. Оттам излязоха кучета с водачите си и се отправиха към пътеката.

Той зави рязко наляво и бързо влезе в южната улица. Когато стигна до началото на главния път, профучаха други две полицейски коли.

Фактът, че там явно се провеждаше някаква операция, не го притесни. Едва ли се интересуваха от неговото помещение, но той трябваше да разбере какво точно става и къде, а за момента нямаше представа как да стане това. Спря в отбивката и се замисли, без да си позволява да изпадне в паника, сдържайки чувствата си, като че слагаше намордник на куче.

Можеше да се върне в бизнес парка и просто да попита някой от полицаите. Или да се обади по телефона в полицейския участък. Съмняваше се, че някой изобщо ще му даде информация. Можеше да се обади на Фрея Графхам, но това щеше да предизвика нежелателни въпроси.

Можеше и да не прави нищо. Да не прави нищо, когато се съмнява, беше правило, което той често следваше и то му служеше добре. Те не се интересуваха от неговото помещение. Защо да се интересуват? Какво биха могли да знаят? Той включи двигателя и подкара по главния път.

Вкъщи си направи препечен хляб, наряза една ябълка в купа с ядки, напълни цедката на кафеварката и взе вестника от изтривалката на вратата. Чувстваше се напълно спокоен, готов за изпълнения с пациенти ден и предстоящата вечер.

Но по-късно умът му на моменти се отплесваше в посока, която не можеше да предвиди и да контролира, и пред очите му се мяркаха картини с Карин Маккафърти, легнала на кушетката, където в момента лежеше друг пациент, и на кучетата с водачи, изскачащи от полицейския ван на сто метра от неговото помещение в бизнес парка.