Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (27)

Двадесет и две

Санди излезе от банята и отиде в спалнята си, увита в хавлията, в момента, в който по радиото прозвуча сигналът за новините в единадесет. Докато ги слушаше, почувства тревога. Деби не й беше казала, че ще излиза, не беше оставила бележка. Тя не правеше така. Но ходеше на срещи в една от групите в Старли — странни групи, мислеше си тайно Санди, но не й казваше нищо, защото се радваше, че Деби вече е жизнена и започва да се среща с хора. Срещите обикновено не продължаваха до късно — до тази вечер. Деби се прибираше преди десет, пиеше от своя миризлив билков чай и разказваше на Санди за вярванията на „Новата епоха“ — чакрите, аурите и какво ли не. Тя я слушаше и задаваше въпроси. Трябваше да признае, че Деби изглежда по-добре, много по-добре — кожата й се изчистваше, макар че това може да беше от антибиотиците на доктор Диърбон, очите й бяха ясни, а косата й, която беше подстригала и оформила хубаво, вече не беше увиснала и мазна, а и определено беше свалила килограми. Не можеше да отрече нещо, което явно се отразяваше добре на приятелката й.

Санди взе комплекта си за маникюр и лаковете и ги занесе в дневната, където изгледа стар епизод на „Приятели“, докато сваляше от ноктите си „божуреночервеното“ и го сменяше с „ледена захар“. Приятелите бяха особено смешни и тя се забавляваше. Деби ще прави същото, помисли си тя, когато всичко това свърши. Беше дванадесет и пет. Санди започна да броди из апартамента, включи чайника, наля си чаша чай, който остави да изстине, пусна радиото и отново го спря. Дори веднъж излезе на улицата. Беше пуста и тиха, вече малко лампи светеха — всички наоколо ставаха рано за работа. Санди остана така за момент. Беше хубава нощ, мека и суха. Деби ще си дойде всеки момент, забързана по пътя или може би ще пристигне с такси, тъй като последният автобус вече бе минал. Черна котка се стрелна през улицата и изчезна в плета. Една кола зави към тях, но не беше такси и бързо се отдалечи.

В един без десет Санди отиде до телефона. Беше се облякла отново. Притесняваше се, че може да се наложи пак да излезе, че Деби може би е претърпяла катастрофа и има нужда от нея в болницата. Вдигна слушалката, но я постави обратно, като чу шум от двигател. Погледна през пердетата на предната стая и видя как една кола завива в отсрещната страна на пътя и загася фаровете.

Един и половина. Отиде в стаята на Деби и се огледа за бележника, в който тя държеше адресите и телефонните номера. Можеше да има бележка за някаква среща. Тогава видя чантата й, закачена на облегалката на стола. Загледа се в нея. Където и да беше отишла, би трябвало да вземе със себе си голямата кафява чанта. Поколеба се за момент, после отвори ципа и погледна вътре. Портфейл, червило, гребен, носни кърпички, бележник, книга за медитация, няколко кламера… обичайни неща. Ключовете й от къщи ги нямаше, също и инхалаторът й, който доктор Диърбон й беше казала да носи винаги.

Санди беше объркана. Нямаше начин Деби да е отишла на среща или на вечеря с някой от новите си приятели в Старли без чантата си. Върна се при телефона. Беше два без петнадесет.

Патрулната кола беше при вратата след няколко минути. Влязоха един бодър възрастен полицай и млада полицайка, която изглеждаше раздразнена от историята на Санди. Отклониха предложението й за чай и седнаха в кухнята, за да й зададат обичайните въпроси.

— Ще отида да огледам стаята й, ако ми я покажете — каза младата полицайка. Беше се представила като Луиз Тилър.

Санди я заведе в спалнята на Деби.

— Страхувам се, че няма да намерите нищо — каза тя.

— Нека сама да преценя това.

— Но чантата й е тук, а тя никога не я оставя, ако излиза вечер.

— Може да е взела друга. Хората имат повече от една чанта.

— Не — каза Санди, — тя няма.

— От колко време сте заедно?

— Какво, откога сме съквартирантки? Около година.

— Само съквартирантки ли сте?

Санди пламна. Полицай Тилър изобщо не й харесваше.

— Да.

— Добре. Това ли е чантата?

— Да.

Полицайката я вдигна, отиде до леглото и изсипа съдържанието на купчина пред себе си. Започна да рови в него, измъкна бележника и разлисти страниците.

— Предполагам, че сте се обадили на тези хора, за да проверите дали не е с тях?

— Ами… не… Тя не би излязла навън вечер без чантата си.

Полицай Тилър въздъхна и припряно излезе от стаята, оставяйки съдържанието на чантата пръснато на леглото на Деби. Санди я последва.

— Там няма нищо, Дейв.

Той стана.

— Вижте, госпожице Марш, мисля, че приятелката ви е излязла, станало е късно и тя е останала през нощта при някого.

— Тя никога не го е правила. Не и без да ми каже. Без да позвъни. А и не би оставила чантата си.

— Значи я е оставила, така ли?

Полицай Дейв Граймс се намръщи. Явно беше женен за някоя от онези дами, които навсякъде са с чанта, носят живота си в нея.

— Значи е излязла с някой мъж, когото е срещнала в кръчмата — каза полицайката с отегчен глас.

— Не.

— Защо сте толкова сигурна?

— Деби не е такава.

— Каква?

— Деби не ходи по кръчми и… Вижте, познавам я, живея с нея, тя ми е приятелка от началното училище. Това не е типично за нея. Тя беше много депресирана доскоро, но сега се чувства по-добре и…

— Всичко е наред, знам какво се опитвате да ни кажете — каза й спокойно полицаят. — Не е типично за нея. Някои хора излизат и ги няма с часове и на никого не му минава през ум да се обади, че са изчезнали, освен ако отсъстват цели седмици. Други изобщо не биха направили така — те се обаждат предварително, оставят бележки или изобщо не излизат.

— Ако има някакви психични проблеми, това хвърля нова светлина върху нещата, нали?

Санди погледна полицай Тилър. Беше й трудно да говори от яд и изтощение.

— Какво искате да кажете?

— Добре, Луиз. Наистина тази вечер не можем да направим нищо, госпожице Марш. Сигурен съм, че приятелката ви ще се прибере вкъщи сутринта. Ако не дойде, или не се обади дотогава, обадете ни се и ние ще видим какво ще правим по-нататък.

Полицай Тилър вече беше тръгнала към вратата. Мъжът взе шапката си.

— Няма да е лесно, но се опитайте да поспите. Добре направихте, че ни се обадихте.

Санди му беше благодарна, а за полицайката реши, че е надута крава. Както и да е, това, което тя й каза, беше тревожно. Деби беше по-добре, много по-добре. Но депресията беше особено нещо, можеше отново да я връхлети внезапно и без предупреждение и тя би могла…

— Престани — каза си, — веднага престани с това.

Направи си чай, напълни бутилка с топла вода и си легна с книга на Мейв Бинчи, която беше купила по-рано през деня. Може би щеше да я приспи.

Беше три и половина, когато успя да заспи, в шест отново беше будна. Стана бързо от леглото и отиде направо в стаята на Деби. Беше празна и точно такава, както я остави снощи. Останалата част на апартамента също беше празна. Санди седна до кухненската маса и се загледа в четириъгълника перленосиво небе над съседната къща. Чувстваше се ужасно, беше изморена, а мускулите я боляха от напрегнатия сън. Но имаше и нещо друго, което не можа да схване веднага, почти като болка в гърдите. Тогава разбра, че е страх. Страхуваше се за Деби. Колкото и да я убеждаваше полицай Тилър, че е останала да нощува у приятели, Санди знаеше, че тя не го е направила, никога не би го направила. Но какво беше станало? Къде беше отишла? Защо не се прибира?

Отиде в дневната и провери дали телефонът работи, а после намери мобилния си телефон и провери и него. След това се обади в спешното отделение на болницата в Бевхам. Нямаше постъпили пострадали с описанието на Деби. Следващото обаждане беше в службата й, за да каже, че няма да отиде. След това взе душ, облече се, изгори устата си с прекалено горещия чай и тръгна към полицейския участък на Лафертън.

 

 

Полицай Нейтън Коутс беше взел рапорта за изчезналото момиче. Когато дойде Фрея, копие от него беше на бюрото й.

— Какво мислите, сержант? — попита той.

Тя прегледа подробностите.

— Болниците?

— Нищо.

— Хм. — Фрея отиде да вземе първата си чаша кафе за деня. Фразата „психични проблеми“ се набиваше на очи и навеждаше на мисълта, че това е депресирано момиче, което е избягало заради силно потиснатото си настроение и ще се появи, да се надяваме живо, но може би мъртво, ако е било склонно към самоубийство. Застана на площадката, отпивайки от кафето в пластмасовата чаша. Това беше най-вероятният сценарий и въпреки това… имаше нещо в този случай, нещо не беше наред. Фрея никога не беше вярвала на колеги, които говореха, че са имали шесто чувство в някои случаи, но сега трябваше да признае, че и тя е обзета от предчувствие. Не искаше да остави този рапорт да събира прахта.

Нейтън мина през летящата врата зад нея.

— Сержант, съквартирантката е долу. Точно е дошла да съобщи, че още няма вест от изчезналото момиче.

Ако не ставаше дума за нещо, абсолютно чуждо на всякакъв хумор, Фрея би се засмяла на нетърпеливото изражение на лицето му. Той беше заинтригуван от случая на Анджела Рандъл, а сега изникваше и нещо ново, вероятно свързано с него. Нейтън подушваше оперативна работа, а след толкова време, прекарано пред компютъра, имаше нужда точно от това. Фрея хвърли празната чаша в кошчето и тръгна към стълбите. Общо взето, тя се чувстваше почти като него.

 

 

Когато свърши разговора със Санди, беше повече от сигурна, че случаят е важен. Съквартирантката на изчезналото момиче беше бледа и почти полудяла от тревога и Фрея трябваше да приложи цялото си умение, за да я успокои и да изкопчи от нея подробностите. Първото, за което попита, беше психическото състояние на Деби Паркър и момичето реагира гневно на това.

— Вижте, тя беше депресирана известно време. Загуби работата си и… тя наистина имаше ниско самочувствие… Малко е пълна и… Вижте, не искам да бъда нелоялна, не я критикувам, нали разбирате, тя е най-добрата ми приятелка и аз се чувствам отговорна за нея.

— Точно затова трябва да ми кажете всичко, Санди. Разбира се, че не сте нелоялна. Искате да я открием бързо и ние ще положим всички усилия за това, но вие не трябва да криете каквото и да било заради някаква криворазбрана лоялност.

— Да, разбирам. Е, тя е малко повече от малко пълна, тя е много пълна. Нещата се влошиха, когато загуби работата си, изпадна в депресия и получи акне. Но сега точно излизаше от това, разбирате ли, отиде на терапевт в Старли и той й предписа наистина добра диета — не диета за отслабване, не нещо опасно, просто разумно хранене.

— Имате ли името и адреса на този терапевт?

— Ами… само името. Нарича се Дейва.

— Дейва?

— Деби не е споменавала фамилията му. Казах й, че трябва да внимава, но мисля, че нямаше нищо опасно… е, освен онова нещо, което трябваше да взема.

Фрея я погледна остро.

— Нещо?

Санди й разказа за алергичния пристъп на Деби.

— Тези препарати още ли са в апартамента?

— Не, доктор Диърбон ги взе. Каза, че иска да открие какво има в тях.

Фрея си записа.

— Мислите ли, че Деби може да е отишла да се види с този човек снощи?

— Съмнявам се. Ние нямаме тайни, макар че водим различен живот. Освен това тя никога не излиза надалече, без да вземе чантата си.

Фрея си беше отбелязала наум за чантата веднага щом прочете рапорта. Никоя жена не излизаше за цяла вечер, дори за час, без да вземе чантата си, а според Санди тази беше единствената, която Деби имаше, и всичко е било в нея.

— Взела е само ключовете от къщи — каза момичето.

— Това е можела да направи, ако е отскочила до магазина на ъгъла за мляко.

— Нямаме магазин наблизо, а тя не е взела портмонето си.

— Кажете ми, напълно сигурна ли сте… помислете добре, Санди… напълно сигурна ли сте, че не е получила някаква лоша новина или не е била в лош период? Депресията е коварно нещо, може да връхлети отново дори когато хората имат чувството, че са я оставили зад гърба си.

— Знам, че беше по-добре, знам го. Чувстваше се добре за пръв път от цяла вечност, беше започнала да отслабва, да се разхубавява, говореше, че скоро ще си потърси нова работа. Правеше упражнения. Ето защо отначало не се разтревожих. Понякога ходеше на дълги разходки… Каза, че все още не може да тича, но когато стане по-силна, ще го нрави.

О, боже, сепна се Фрея.

— Ако е излязла на дълга разходка, не би взела чантата си, нали?

Но би взела ключовете си.

— Да. И аз си помислих това. В началото. Само за час, но после стана тъмно и времето минаваше, а аз знам, че тя не би се разхождала до полунощ.

— Ходеше ли тя на някое определено място, по редовен маршрут, или просто където й скимне?

— През деня ходеше из града, може би по магазините или в някое кафене. Но най-вече ходеше на Хълма.

Сърцето на Фрея се сви, но в същото време почувства особено вълнение. Значи стават трима, най-малко трима. Планинският колоездач, Анджела Рандъл и Деби Паркър. Трима души, които са отишли да се разхождат, да тичат, или да карат колело сами на хълма. Трима души, които са изчезнали безследно, без да оставят бележка, без никаква диря. Трима души, които, доколкото някой би могъл да каже със сигурност, не са имали причина умишлено да изчезнат и за които не е било съобщено, че са видени някъде.

— Какво ще стане сега? Какво ще правите? Ще я търсите, нали? Полицайката, която дойде снощи, като че не ми вярваше, но аз не мисля, че вие ще…

— В какъв смисъл не вярваше?

— Изглежда, не го прие сериозно. Аз много се разстроих, защото тя явно мислеше, че е очевидно, че щом като Деби е била в депресия, сигурно се е… трябва да се е… нали разбирате.

— Изобщо не е очевидно. Вярвам ви, Санди. Вие познавате приятелката си, вие знаете най-добре. Изобщо не мисля, че Деби се е чувствала толкова депресирана, че да е искала да си навреди. Но трябваше да ви задам въпроса, нали разбирате?

— Да, но когато вие го задавате, е различно.

— Добре. Мисля, че сега можете да си отидете вкъщи, в случай че Деби се върне.

— Трябва да се обадя на баща й и мащехата й, нали?

— Почакайте малко, може би до обяд. Ако дотогава не си е дошла, обадете се, но не ги паникьосвайте. Аз ще подготвя съобщение за радио BEV с молба, ако някой я е виждал, да се обади. Можете ли да прегледате нещата й и да разберете как е била облечена, когато е излязла? Ще дойда да ви видя по-късно и заедно ще прегледаме съобщението за радиото. Ето ви визитка с номера на участъка и моя вътрешен номер. Ако ме няма и трябва да оставите съобщение, или просто да говорите с някого, потърсете полицай Нейтън Коутс, който ще работи с мен по случая.

Тя гледаше как момичето върви с наведена глава през предния двор на участъка. Беше елегантна, красива, отчаяно разтревожена. Фрея тръгна нагоре по стълбите към кабинета на инспектора.

Нямаше го там. Тя се върна в стаята на следствения отдел, където Нейтън търпеливо въвеждаше данни в компютъра. Когато чу краткия й разказ за изчезналото момиче, лицето му светна.

— Захващаме се, нали?

— Да, само дето Камерън го няма в кабинета му.

— Камерън отсъства — извика някой от друго бюро. — На лекар е.

Фрея знаеше, че инспекторът от няколко седмици чака да бъде прегледан от специалист за това, което той наричаше „труден стомах“. Няколко секунди тя почуква с писалката си по бюрото. Значи отсъства, може би за един ден, вероятно само сутринта, което означаваше, че тя няма избор, нали? Този случай не можеше да чака.

— Операцията с наркотиците още ли продължава? — попита тя Нейтън.

Той поклати глава.

— Приключиха вчера.

— Успешно?

— Чух, че са закопчали няколко дребни риби. Голямата е избягала. Какво следва, сержант?

— Точно това отивам да разбера — каза Фрея, отправяйки се към летящата врата.

 

 

Интересно, може би защото ставаше въпрос за работа и тя беше настроена на такава вълна, но този път не почувства онова неконтролируемо трепетно очакване да се види и да говори със Саймън Сърейлър. Анджела Рандъл и Деби Паркър бяха на преден план в съзнанието й и тя искаше нещата да се задвижат. Беше доволна, че инспектор Камерън го няма, защото мислеше, че ако го прескочи, нещата ще се развият по-бързо.

— Влез.

Щом чу гласа му, сърцето й подскочи.

— Фрея… Надявам се носиш добри новини. Само такива ще мога да понеса.

— Не точно, сър, съжалявам.

Той отметна светлата коса, която беше паднала на челото му. Изглеждаше изморен.

— Уф. Какво има? Сядай, сядай.

Тя изложи фактите за Деби Паркър, а след това бързо свърза нейния случай със случая на Анджела Рандъл и накрая с планинския колоездач. Знаеше, че е добра в такива резюмета, сбити и ясни, излагаше най-важните моменти и избягваше случайните подробности, към които можеше да се върне по-късно, ако се наложеше. Той я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато свърши, помълча около половин минута, после отметна глава, което тя прие като знак, че обмисля информацията й и взема решение.

— Права си. Инстинктът ти е верен. Трима наведнъж — и със сигурност две изчезнали жени — изглежда нещо повече от съвпадение. Трябва да намерим това момиче, Деби Паркър… Какво предлагаш?

— Съобщение по местното радио с молба за информация, също във вечерния вестник, ако е възможно още тази вечер, с нейна снимка. Листовки, но след като минат четиридесет и осем часа. И пълно претърсване на Хълма. Разговор с лечителя в Старли.

— Добре. А бащата и мащехата?

— Казах на съквартирантката да почака малко, в случай че Деби се появи.

Той погледна часовника си.

— Не, трябва да им се каже сега. Нека дойдат тук. Искам всеки стрък трева на Хълма да бъде огледан. Искам доклада за Анджела Рандъл и колоездача на бюрото си. А ти отиди в Старли и разнищи онова хипи.

Тя стана.

— Ще се заема.

— С кого искаш да работиш?

— Нейтън Коутс. Той вече направи някои проверки за мен и няма търпение да продължи.

Сърейлър се засмя.

— Идеално. Добра работа, Фрея.

Тя се запъти към вратата. Нищо не можеше да се сравни с това — да подозираш, че случаят е важен, да приемат сериозно подозренията ти и да ти кажат да продължиш. Това харесваше най-много в работата си — случаи като този правеха живота в лондонската полиция поносим и със сигурност й даваха възможност по време на работа да изпъди от съзнанието си мисълта за ужасния си брак. Такъв бе и случаят, довел до повишението й — бе работила по него тихо, сама, в продължение на седмици, защото не беше доволна, когато той бе официално закрит, и накрая се бе оказала права.

Мислеше за инспектор Камерън и неговото посещение в болницата. Не би пожелала на никого да се разболее сериозно, но от друга страна, Нейтън неведнъж й беше намеквал, че Камерън само изчаква времето до пенсия… което можеше да означава вакантно място за инспектор.

Тя прекоси стаята на следствения отдел почти тичешком, давайки знак на Нейтън.

— Започваме. Старши инспекторът нареди. Униформените полицаи ще претърсят Хълма, по местното радио ще има съобщение. Имаме нужда от съквартирантката тук — можеш ли да вземеш една кола и да я доведеш, Нейтън? След това се обади в новинарския отдел на радио BEV и им кажи, че има нещо за тях. Ще напиша съобщение, ще го дадем и на „Ехо“ довечера. О, можеш ли да помолиш Санди Марш да донесе снимка на Деби, ако може да намери някоя по-скорошна?

Нейтън скочи.

— А после, сержант?

— Ти и аз отиваме в Старли. Можем да хапнем сандвичи с глухарчета в кафенето за здравословна храна.