Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (21)

Седемнадесет

Стаята беше полутъмна. Кремавите ленени завеси пропускаха точно толкова от зимната светлина, колкото да се разсее мрачината, без да бъде дразнещо ярка. Беше тихо, но шумът от вълни, разгъващи се като коприна по пясъчен бряг, прииждаше на тласъци, със свой спокоен ритъм.

Беше три и половина. В къщата беше тихо.

Карин Маккафърти лежеше на малък шезлонг в спалнята си, краката й бяха върху издигнатия му край, главата и раменете й лежаха на равното, ръцете й оформяха прегръдка около горната част на тялото й. С мисленото си зрение тя си рисуваше поляна с блестяща, пищна зелена трева, по която тук-там имаше петна от черни грозни бурени, скупчени на групи, които накърняваха яркостта и свежестта на ливадата. Съсредоточи се първо върху самата трева, виждаше наситения й цвят, усещаше аромата на свежите й корени, пълни с жизнени сокове и сила за растеж, вгледа се в отделните стръкове с техните тънки бледи нишки, през които свежият сок минаваше нагоре по растението.

Тя дишаше дълбоко и съзнателно от диафрагмата, както дишат певците, като броеше вдишванията си, а след малка пауза разширяваше белите си дробове и мускулите на гърдите си и издишаше леко и бавно, чувствайки как тялото й се отпуска.

След няколко минути си представи врата в далечния край на пролетната ливада. Тръгна към нея през свежата трева и я отвори. Над главата й небето беше чисто и бледосиньо. Слънцето грееше.

През отворената врата се втурнаха овце с агънца, които скачаха и тичаха по тревата. Стадото се пръсна по цялата поляна и Карин насочи всяка отделна овца към тъмните грозни бурени. Овцете следваха точно посоката, която им беше дала. Те бяха съвсем тихи, тя нито им свиреше, нито правеше някакви жестове. Тогава, секунда след телепатичния сигнал, всяка овца започна да яде нейната част от бурените бавно и систематично, като напълно ги унищожаваше — корените, извитите черни гадни листа, грапавите стъбла, целите растения. Накрая дупките от които бяха поникнали бурените изчезнаха, бяха оздравели и покрити с нова, свежа, млада трева, сочна и трептяща.

Карин гледаше картината с абсолютна концентрация, удивена от жизнеността на всяка подробност. Ливадата представляваше нейното тяло, тревата беше здравата плът, бурените бяха ракът, който здравите, силни и послушни овце току-що бяха изяли. Местата на бурените-рак бяха излекувани, тъканта, плътта и кожата, всички клетки бяха обновени и запълнени. Тя лежеше, загледана в яркозелената, изчистена от бурени ливада, докато стадото овце се прибираше през вратата и се изгубваше от погледа й зад близкия хълм. Беше цяла и излекувана, раковите клетки бяха заличени.

 

 

Звънецът на вратата я върна отново към реалността и когато слезе, видя Кет Диърбон на стълбите.

— Кажи ми, ако моментът не е подходящ… Имам свободен следобед, Сам и Хана са на гости, а Крис ще ги вземе.

— Чудесно! Влизай.

— Имаш вид на човек, който е спал.

— Наистина ли? — Карин погледна в огледалото в коридора към кухнята, която беше част от голямо разширение на оранжерията. Очите й изглеждаха леко замъглени. — Не спях, точно свърших заниманието си по визуализация.

— Виждам. — Кет бе прочела заглавието на оставената отворена книга на масата.

— Чай?

— Да, с удоволствие.

Кет отиде към рафтовете и извади една по една книгите за алтернативна терапия на рака… „Проправи пътя си далеч от рака“, „Победи нежно рака“, „Кажи не на рака“, „Виж добре себе си“, „Нов живот след рака“, „Лечение на рака: алтернативен подход“, „Самопомощ“, „Самолечение“.

— Сигурно си изхарчила цяло състояние.

— Може и така да се каже. Китайски или индийски?

— Какъвто ти пиеш.

— Аз ще пия мента. Не приемам кофеин.

— Добре.

— Знам какво си мислиш.

— Така ли?

— Какво общо има кофеинът с рака, как чаят от мента може да победи злокачествен тумор…?

— Не е вярно. Мислех си, че за всички ни ще е добре, ако инжектираме по-малко кофеин в деня си. И аз ще пия мента… Харесвам я. Така че престани да бъдеш толкова параноична, Карин.

— Както и да е, това е твоят свободен следобед, нека говорим за градини или за най-новите филми, за клюките в Лафертън. Не си дошла да обсъждаме лечението ми.

— Точно за това съм дошла. Обеща да ме държиш в течение на това, което правиш, но не ми казваш нищо. И ето ме тук.

Карин се усмихна.

— Радвам се, че не ме оставяш да се измъкна лесно, Кет. Трябва да мога да се защитя при всяка стъпка от пътя ми. Да ти кажа, преди да започна, отсях някои неща.

— Например?

— Е, както виждаш, най-вече чета. Отделям това, което има смисъл, от разните модни щуротии и вуду… Господи, толкова много такива глупости има. Ужасена съм. Как могат хората да се занимават с такива неща, как могат да вземат пари за това от отчаяни души, които опитват всичко? Ходих в Старли… Да, можеш да въздишаш. Това място е храм на шарлатанството.

— Знам.

— Е, това е. Преминах на естествена пълнозърнеста диета, много пресни сурови зеленчуци и плодове, ядки. Отказах кофеина, млечните продукти и захарта, пия соево мляко. Сама си правя соковете. Вземам витамини.

— Хм.

— Точно това си мислех, че ще кажеш. Изпълнявам програма с медитация и визуализация. Ходя пеш по две мили дневно и пия по три литра минерална вода.

— И пикочният ти мехур се претоварва.

— Сипи си още чай.

Кет се вгледа продължително и внимателно в приятелката си. Изглеждаше добре. Кожата й беше хубава, косата — блестяща, очите й светеха от здраве, имаше излъчване, каквото Кет не беше виждала преди, и й го каза.

— Чувствам се фантастично, Кет. Просто не мога да повярвам, че нещо в мен не е наред.

— Знаеш обаче, че е така.

— Да.

— Съжалявам, ако съм прозвучала грубо.

— Работата ти е да ми го напомняш. Благодаря.

— Ходи ли при някои алтернативни лечители?

— Спиритуалистичен терапевт. Открих я чрез една позната в катедралата. Тя ми дава чудесно усещане за покой и… Бих го нарекла вяра. Като че ли се обръщам към нещо друго, вяра в нещо друго… не в терапевта. Предполагам, че хората биха го нарекли Бог.

— И аз бих го нарекла така.

— Ходих при хомеопат.

Кет изсумтя.

— Това е вуду. Безполезно е, Карин. То просто не помага, а ако изглежда, че помага, за това има две причини. Първата е, че проблемът се е решил сам по някакъв начин, втората — плацебо. Плацебо ефектът е голяма сила. Лекарите не биха се справили без него.

— Не мога да се съглася. Тя не се опитва да излекува рака, тя лекува цялата ми личност. И моля те, не гледай по този начин и не казвай „така“ с онзи тон.

— Ще се опитам.

— Поисках информация от клиниката на Герсън и ще прекарам два дни в центъра за помощ при рак в Бристол. Иначе чета. Мисля. Променям живота си. Все още работя по градината на майка ти. Имам нужда да се съсредоточа в оздравяването, но обичам да ходя в къщата Халам. Майка ти ми действа ободряващо.

Кет се засмя.

— Има нещо, което може би трябва да знаеш. Отскоро в Старли има един човек, който нарича себе си медиум хирург.

— Какво?

— Потърсих в Интернет. Много е плашещо. Явно има много такива в места като Филипините, например. Медиумът хирург твърди, че е обсебен от духа на живял в миналото лекар.

— Да не би да има предвид не хирургия, а лечение?

— Не съм сигурна… Доколкото разбрах, свързано е с нещо като магически кръг, но много хора се лъжат. Две жени говореха в кафенето в Старли за човек, на когото е бил отстранен тумор в гърлото от този „хирург“.

— Какво?

— Казаха, че вече е по-добре, че това е чудо, лекарите го били отписали… неща от този сорт, сещаш се.

— О, боже. Как точно е станало?

— Ловкост на ръцете… Но доколкото разбрах, имало е инструменти, имало е и кръв.

— Това трябва да бъде спряно.

— Как? Незаконно ли е?

— Ще разбера. — Кет погледна приятелката си. — Нали не мислиш да ходиш там?

— Всъщност едва ли. В момента съм заета да отделям овцете от козите.

— Слушай, знаеш мнението ми за всичко това. Със сигурност диетата, упражненията, положителното отношение са полезни. Полезни, но несъществени. Останалото са глупости, и то съвсем не безопасни.

— Няма да се хвана с тази медиумна хирургия. Вярвай ми.

Кет огледа кухнята на Карин, стъкления купол на покрива, растенията и разсада, подредени на широките тераси на слънце, старателно подравнени, буйно израсли. Подът беше покрит със стари френски селски тухли, масата беше дълга, от полирано брястово дърво, имаше нова стереоуредба. Пари, помисли си тя, пари и вкус — Карин имаше всичко, за което да живее — съпруг, който я обожаваше, най-после хубава професия, приятели, интелигентност. Като лекар знаеше, че е взела неправилно решение и неин дълг бе да я убеди да го промени. Но като приятелка…

— Раздвоена съм — каза тя. — Искам да разбера всичко за този медиум хирург, но не искам да се подлагаш на риск.

— Хайде, хайде, Кет, аз съм твърда, мога да се грижа сама за себе си. Е, майка ти каза ли ти за новата оранжерия, която планира да направи?

Кет знаеше, че не бива да връща разговора към здравето на Карин. Освен това искаше да разбере за последното градинско разточителство на майка си, най-малкото, за да бъде подготвена, когато баща й се разгневи. Години наред Мириъл Сърейлър използваше работата и семейството, за да се съхрани в нещастния си брак с един озлобен и постоянно ядосан мъж. Сега, когато семейството й отнемаше малко време и вече се беше пенсионирала като консултант в здравната система, тя се беше потопила в преаранжиране на огромната градина на къщата Халам, която доскоро не беше нищо повече от семейно игрище. Все още участваше в няколко медицински надзорни съвета, но те не можеха да ангажират цялата й енергия и да държат живота й далеч от живота на Ричард.

Голям късмет беше, че намери Карин, с която да работят заедно. Те се нуждаеха една от друга.