Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (10)

Записът

Когато ти говоря тук, се чувствам като в изповедалня. Разкривам се целият, казвам ти всичко. Разликата е, че не те моля за опрощение. Това ще е много по-различно.

Но ще се почувствам по-добре, щом разбереш всичко. Някои от тайните на миналото станаха доста тежък товар, за да го нося сам. В началото споделях с леля Елси. Тя отнесе това в гроба си, както ми беше казала, че ще направи. Чичо Лен знаеше, разбира се, но помниш колко кротък беше той, как не смееше да каже нищо без нейно позволение.

Случи се, когато веднъж отидох у тях. Знаеш колко ми харесваше там, как винаги питах кога пак мога да ида. Исках да живея там. Харесвах бунгалото им, защото беше бунгало, нямаше стълби. Харесвах закуската, която тя ми приготвяше всяка сутрин, и малкия шкаф с книги на стената до телефона, където сядах на пода и четях „Тялото ти при здраве и болест“ от доктор Робъртс. Толкова неща научих от тази книга. Тя ми помогна да формирам съдбата си.

Обичах да отварям леко вратата на спалнята си и да слушам тихите гласове в дневната в края на късия коридор и гласовете от радиото.

Така за пръв път чух за Артър Нийдам. Чух името му по радиото и после, когато говореха за него, и така той се превърна в загадъчен образ в сънищата ми.

— Кой е Артър Нийдам? — попитах на сутринта по средата на закуската, над чинията с бъркани яйца.

Леля Елси и чичо Лен се спогледаха, до днес си спомням този поглед. Чичо Лен се намръщи и аз бях изпратен да си мия зъбите. Но по-късно леля Елси ми каза:

— И без това много скоро ще го чуеш, затова ще ти кажа. Достатъчно голям си, за да знаеш.

Тонът на гласа й се беше променил, идваше от по-ниско в гърлото й, макар че тя не шепнеше. Долових някакво вълнение. Но зад мрачния си израз тя се наслаждаваше.

Артър Нийдам бил дребен търговец, който се оженил за вдовица с малко пари и след година я убил. Когато разбрал, че тя е оставила парите си не на него, както той си мислел, а на единствената си дъщеря, убил и нея.

Беше ми много интересно.

— Къде е сега Артър Нийдам?

— В килия за осъдени.

Исках да знам, да знам всичко. Искрица от нейното вълнение ме развълнува и запали в мен нещо, което никога нямаше да угасне.

— Той е зъл, грешен човек и аз ще отида там, за да гледам, и ще чакам, докато не се убедя, че е наказан и справедливостта е възтържествувала.

— Какво ще стане?

— Ще бъде обесен. — Лицето й се беше променило — очите й бяха леко изпъкнали, а устата й беше силно свита, тънка и безкръвна. — Можеш да дойдеш с мен — каза тя.

Четири дни по-късно, когато ме слагаше да спя и след като чу молитвата ми, тя каза:

— Утре сутринта е. Искаш ли още да дойдеш?

— На обесването?

— Можеш да промениш решението си, в това няма нищо срамно.

— Ще дойда.

— Ще те събудя рано — каза тя. — И трябва тържествено да ми обещаеш нещо.

— Обещавам.

— Никога няма да кажеш никому дума за това, което ще стане утре, където и да отидеш, каквото и да видиш. Майка ти не би ми простила. Обещай, нито дума.

— Нито дума.

— На никого.

— На никого.

Помня, че добавих „Амин“.

Леля ми излезе от стаята и аз легнах по гръб, мислейки, че изобщо няма да мога да заспя в очакване да видя обесения. И не исках да заспивам. „Няма да кажа на никого“, повторих аз.

Спазих обещанието си. Но сега всичко е наред, нали? Мога най-накрая да ти кажа, без да го наруша.

Беше тъмно като в рог, когато леля Елси ме събуди преди шест на другата сутрин. Вече имаше чаша горещ сладък чай за мен, а после пържено яйце с голям дебел сандвич с пържени филии.

Все още мога, ако затворя очи, да усетя миризмата, която се носеше във въздуха тогава, пушека от комините, който влизаше в устата ми, премесен с острия студ. Все още чувствам ръката на леля Елси в моята и твърдите й пръстени, впити в меката плът на пръстите й.

Вървяхме надолу по Помфри стрийт, после по Балмонт стрийт към трамвайната спирка. Улиците бяха пълни с жени, които отиваха към фабриките, хванати под ръка в редици по три или четири, всичките със забрадки. Имаше и мъже с каскети, някои от тях караха велосипеди. Димът от цигарите им се смесваше с пушека от комините. Трамваят беше пълен и миришеше на тела. Бях притиснат между едрите жени, грубите им палта се триеха в бузите ми. Слязохме и когато се качихме на втори трамвай, изведнъж го почувствах — беше по-различно, хората тук бяха тихи и кротки и аз си помислих колко големи изглеждат очите им. Всички отивахме към затвора. Около мен се блъскаха още жени, аз се взирах в тях.

— Това място не е подходящо за деца — каза някой.

— И защо да не е? Те трябва да научат, че в този живот има и зло.

Хората в трамвая започнаха да спорят, но леля ми мачкаше ръката ми като кост в месомелачка и не казваше нищо. Беше ми лошо, може би се страхувах. Не знаех какво ще стане.

Трамваят спря и всички слязоха. Погледнах назад към него — приличаше на слабо осветена гъсеница. Но отново това, което най-ясно съзнавах, което си спомням най-живо, бяха звуците… стъпките на всички тези хора, които крачеха по черния път към голямото тъмно туловище с изсечени стени и кули като замък.

— Затворът — каза леля Елси с тих сподавен глас.

Стъпките — едно-две, едно-две, едно-две. Небето зад затвора беше станало сиво с изгрева. Задименият въздух беше влажен, макар че не валеше.

Едно-две. Едно-две. Едно-две.

Никой не говореше.

Присъединихме се към тълпата, която вече беше там, пред високите метални врати.

— Ето го часовникът. Така ще разберем.

Погледнах нагоре, макар че не я разбрах, но виждах само гърбове, тъмни палта, шалове, свалени шапки.

— Нека те вдигна, иначе нищо няма да видиш.

И аз бях вдигнат на яките рамене на някакъв непознат. Грубият плат на сакото му драскаше вътрешната страна на краката ми, но сега аз виждах над тълпата как бледата светлина бавно се усилваше, виждах металната врата и кулата с белия часовник с черни стрелки. Изведнъж втората стрелка рязко отскочи към осмицата и навсякъде около мен се разнесе тихо мърморене, което прииждаше и се оттегляше като море.

Беше ме страх. Все още не можех да си представя какво ще стане, но бях сигурен, че ще изведат Артър Нийдам навън, в кулата на затвора, и ще го обесят пред нас. Не виждах как цялата тълпа може да влезе в затвора, за да гледа, както аз гледах през тръбата пийпшоуто на пристана. Не знаех дали искам да видя обесването. Мислех си за килията на осъдения. Исках да я видя, да бъда там с Артър Нийдам.

Стрелката на часовника отново се премести. Тогава някъде зад нас някой започна да пее и постепенно тълпата поде песента, докато всички запяха, но тихо. Нежното тихо вълнение на химна ме накара да потръпна.

Остани с мен.

Нощта бързо се спуска.

Тъмнина ме обгръща

Господи, остани с мен.

Изпяха още един куплет, после спряха внезапно, като че имаше диригент, който им бе дал знак. След това настъпи най-дълбоката тишина в живота ми.

Стрелките на часовника бяха на осем. Мъжът, който ме държеше на раменете си, стисна силно краката ми. Аз не откъсвах очи от кулата. Всички в тълпата, изглежда, бяха притаили дъх, небето беше сиво и леко блестеше зад тъмния затвор.

Нищо не стана. Никой не отиде на кулата. Извих очи нагоре, за да виждам по-добре, но все още там нямаше нищо, абсолютно нищо. Странната ужасна тишина продължаваше.

И тогава видях мъж с униформа да пресича двора на затвора към вратата с бял лист хартия в ръка. В предната част на тълпата се разнесе шепот, усили се и се разпростря като пламък. Мъжът излезе през една малка врата, която беше вградена в голямата, и забоде листа на дъската. Гласовете се усилиха. Хората си казваха нещо един на друг, предаваха го по-нататък, и после мъжът ме свали от раменете си толкова рязко, че ми се зави свят и ми стана лошо.

— Кажи благодаря — каза леля Елси.

Не знаех за какво му благодаря. Не бях видял нищо. Нищо не се случи. Казах това на леля ми.

— Един зъл, лош човек беше обесен и ти беше тук, беше свидетел на това, ти видя как справедливостта възтържествува. Никога не го забравяй.