Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (29)

Двадесет и четири

— Колин…

Никога не беше чувал Ани да вика така, затова не можеше да не й обърне внимание.

— Колин… — Тя влезе, без да чука.

— Чу ли новините по радио BEV?

— Разбира се, че не, имах клиенти цяла сутрин.

— Една от тях е изчезнала, това е водещата новина.

Колин Дейвисън, познат и като Дейва, беше сменил робата си с джинсово яке. Имаше клиенти плътно от девет часа, с промеждутък само за чаша кафе — истинско кафе, не отвара от глухарчета — и беше гладен. Но това, което каза секретарката му, го разтревожи.

— За кого говориш, Ани? Успокой се.

— Тя беше тук в началото на тази седмица и още веднъж преди, проверих. Деби. Деби Паркър.

— Знаеш, че ги забравям секунда след като излязат от стаята.

— Пълното момиче с пъпките.

Той си спомни ясно. Тя беше една от тези, които веднага вярват, приемат всичко и са решени да преобърнат живота си. Втория път, когато беше тук, промяната вече бе видима. Толкова малко им трябва, беше си помислил той, не е нищо, което не биха могли да направят и сами, но идваха при него, идваха отново и отново, нуждаеха се от разрешение, да бъдат водени, без никаква вяра в себе си. Наистина ги съжаляваше.

— И какво й се е случило? — Той провери джобовете си. — Имаш ли петачка?

— В чекмеджето ми, но слушай… Това е водещата новина, казах ти. Полицията моли всеки, който я е виждал, да се обади. Не се е прибрала вкъщи.

— Е, добре, много хора не се прибират, у дома им е гадно, дошло им е до гуша, не можеш да ги обвиниш.

Той излезе от стаята си, отиде до килера, който беше в кабинета на Ани и извади една кутия от бюрото. Седемдесет и пет паунда.

— Последните двама платиха в брой — каза Ани, идвайки след него, — но не ги вземай всичките, Колин, трябва да платя сметката за тока.

Той взе тридесет.

— Не мислиш ли, че трябва да им се обадиш? Тя беше тук.

— Защо? Не мисля, че съм последният, който я е видял.

— Молят за информация.

— Нямаме какво да им кажем.

Той погледна в книгата за посещения. Само едно, и то след три часа, а за следващата сутринта пак едно. Не е добре.

— Време е да направим малко реклама — каза той на Ани. — Ще помисля за това, докато си ям сандвича.

Колин Дейвисън изглеждаше съвсем обикновен, докато вървеше надолу по хълма към кафенето за здравословна храна „Зеленият човек“ — незабележим мъж някъде между четиридесет и петдесет, който нямаше нищо общо с харизматичния Дейва. Нещо ставаше, когато в приглушената светлина обличаше робата си, нещо му даваше сила и осанка в присъствието на клиентите. Той чувстваше, че това върши работа. Не беше циник. По свой начин вярваше в работата си, макар и не във всичко, което говореше. Ето, това момиче, Деби… Колко добре й подейства. Той правеше това, което другите не можеха — лекари, психиатри, дори козметици.

Ако малко го поукраси, всичко беше достатъчно безвредно и помагаше — сините картички, срещи в „благоприятното за вас време“, музика, стиховете, които им даваше да учат. Те имаха нужда от него.

Кафенето беше доста пълно и когато влезе, Стивън Гарлик го забеляза и посочи свободното място до него до прозореца. Колин си взе чиния с доматен сос със сирене, салата и препечена кифла и ги занесе там. Харесваше Стивън, който държеше съседния магазин, където продаваше свещи и ароматни пръчици, съновници, екологичен прах за пране и кремове за лице, които не са били изпробвани върху животни, книги за всичко — от фън шуй до вегетарианската кухня. Падаше си малко мечтател, вярваше сто процента, беше борец за опазване на околната среда и правата на животните, честен и безкористен. Понякога, когато беше със Стив, Колин малко се срамуваше.

— Здрасти.

— Здраве и щастие — каза Стив. — Надявах се да те видя.

— Проблем ли имаш?

— Да, но не е мой. Е, не само мой. Чу ли за човека, който е наел номер 12 на Хен Лейн?

Колин поклати глава, устата му беше пълна с топлия и много вкусен сос. Тук готвеха добре, особено сладкишите. Трябваше само да избягваш някои от по-особените неща.

— Казва се Антъни Орфорд.

Колин погледна неразбиращо.

— Никой не знае точно откъде идва, вероятно от Северна Англия, макар че някой каза, че е от Брайтън. Мести се на всеки няколко години, може би когато нещата около него загрубеят.

— Господи, ти си истинска информационна агенция. Какъв е този човек?

— Алтернативен терапевт.

Колин остави вилицата си.

— Това не е добре. Тук сме прекалено много такива, а клиентите са малко. С какво се занимава?

— Нарича се медиум-хирург.

— О, господи. Чух за него. Той скоро ще отвори, часовете му са заети месеци напред, мълвата бързо се разпространява, от цялата страна идват при него.

— Какво точно прави?

— Твърди, че в него се е вселил духът на някакъв лекар, който е живял преди сто години, и прави операции… само че това не са операции. Но хората си мислят, че са.

— И идват отново?

— Не съм сигурен как го прави, но славата му го изпреварва. Лекува хората от сериозни неща — тумори, язва, множествена склероза… Щом разберат къде е, ще се натрупат опашки, а при нас ще е празно.

— Той не може да ми навреди… нито пък на това място. — Стивън се огледа. — Не мисля, че трябва да се тревожиш, това е нещо различно от твоята работа.

— Да, но хората ще избират между нас, а наоколо не е многолюдно. — Той си спомни за Деби Паркър. Беше ходила при други терапевти, беше му казала, макар всички да бяха в Лафертън.

— Чу ли новините по местното радио на обяд? Ани влетя разтревожена и ми каза. Има съобщение от полицията за изчезнало момиче.

— Защо, познаваш ли я?

— Беше при мен. Дебело момиче с лоша кожа. Добро, невинно дете. Не бих искал да й се случи нещо.

Стивън пресуши чашата си и стана.

— Трябва да отида да ми оправят седалката на колелото, преди да отворя. — Стивън беше твърд противник на колите, макар че приемаше факта, че Дейва има нужда от своя ван, за да пътува седемнадесет мили от къщи до Старли всеки ден.

— Знаеш ли кога започва работа този човек?

— Медиумът-хирург? Нямам представа. Правят някакъв ремонт, има работници. Няма да е след дълго.

Колин изпъшка. Беше чел достатъчно за Антъни Орфорд и знаеше, че е сериозна заплаха за неговия бизнес. Не знаеше как точно беше спечелил репутацията си, и макар да подозираше, че в цялата работа няма нищо, все пак не му харесваше. Да говориш на хората, да ги накараш да се отпуснат и да медитират, да се съсредоточат върху нещата извън себе си, дори да предпишеш витамини и билкови лекарства — нещата, които той правеше — всичко това беше хубаво, но той изобщо не се смяташе за лечител, не твърдеше, че може да лекува някаква болест, макар че беше сигурен, че много от хората, които идваха при него, получаваха облекчение на някои симптоми, свързани със стреса. Главоболията и умората, проблемите с червата, предизвикани от напрежение, можеха да изчезнат, въпреки че той никога не обещаваше подобно нещо. Ракът, сърдечните заболявания и множествената склероза — това беше друго и да се преструваш, че извършваш операция, беше съвсем различно нещо. Това го стряскаше. Такива хора създаваха лоша слава и на тези като него, които се опитваха да си изкарват прехраната и да помагат по малко на нещастните хора.

Довърши обяда си, слезе надолу до будката за вестници да вземе „Гардиън“, след което измина обичайния си маршрут през Старли с бързи крачки. Това беше единственото упражнение, което успяваше да направи през деня. Когато се върна до върха на улицата, която водеше към неговия кабинет, видя паркиран черен роувър 45. Жена и мъж излязоха от него и след като се огледаха за няколко секунди, както правеха всички, намериха звънеца. Колин остана там, където беше, и видя как Ани отваря вратата и ги пуска да влязат вътре.

Нямаше клиенти преди три часа, тогава кои бяха те? Слезе надолу по хълма и огледа колата. Беше анонимна, в нея нямаше нищо по седалките или на задния прозорец, нищо в джобовете на вратите, освен сгъната пътна карта. Що за хора щяха да имат напълно чиста и празна кола? Той пъхна ключа в ключалката на вратата си.

— Колин? Ето те — изражението на Ани беше драматично. — Полицията е тук.

Разбира се. Той отиде до килера, който служеше и за гардероб, изми ръцете си, изплакна устата си и завърза отново косата си на опашка. По-добре беше да е така, в обикновен вид и с яке, отколкото облечен в робата си и със спусната коса. Ани ги беше поканила в неговата стая, където мъжът разглеждаше окачените по стената карти с чакрите и астрологичните знаци, а жената седеше с кръстосани крака — хубави крака, отбеляза той — и пишеше нещо.

— Съжалявам, бях навън в обедна почивка. Аз съм Колин Дейвисън.

Винаги бе смятал, че умее да очарова полицията, дори когато го спираха само заради падналия ауспух на вана му. Учудващо колко често това му помагаше.

— Детектив сержант Фрея Графхам, а това е полицай Нейтън Коутс.

Колин се ръкува с двамата и седна зад бюрото си. Няма смисъл, помисли си той, да се преструвам, че не знам за какво става въпрос.

— Разбирам, че сте тук заради Деби Паркър.

Ако полицайката беше изненадана от тази прямота, не го показа с нищо.

— Точно така. Кога чухте за нея?

— Всъщност не аз, а Ани, моята асистентка, е чула новините по радио BEV и веднага ми каза. Ужасно е.

— Деби е била ваша пациентка.

— Аз ги наричам клиенти, сержант. Аз не съм лекар. Да, тя беше при мен два пъти. Вторият — тази седмица. Добро момиче.

— Можете ли да ни кажете защо дойде при вас? Болна ли беше?

— Е, както казах, аз не съм лекар. Ако някой е наистина болен и не се е консултирал с личния си лекар, аз го изпращам при него. Ако вече е бил и има нужда само от духовна подкрепа и помощ в дълбоките нива на психиката, които да подпомогнат лечението, аз работя с него.

— Деби каза ли ви, че е била на лекар?

— Да. — Изглежда беше по-добре да излъже. Нямаше как да разберат. — Истинският й проблем беше липсата на самочувствие. Имаше нужда от много работа върху това. Започнах да я карам да се вглежда по-дълбоко в себе си и да открива истинската си природа, истинския си път. Тя не познаваше напътствията, които може да открие, и откликна много добре.

Надути фрази, помисли си тя. Сигурно се беше изписало и на челото й.

— Как изглеждаше, когато я видяхте за последен път? — Младият мъж имаше едно от най-грозните лица, които беше виждал. Той и Деби щяха да си паснат.

— Е, казах ви, работихме заедно върху някои от нейните дълбоки…

— Да, да, но изглеждаше ли ви нещастна? Разбирате какво искам да кажа — дали би опитала да свърши със себе си.

— Ако питате дали беше тип самоубиец, не. Нищо такова.

— Питате ли за някои подробности от личния живот на клиентите си, господин Дейвисън?

Жената определено му харесваше. Беше пряма, не питаше за едно нещо, за да разбере друго. Той й отправи една от своите усмивки, с които винаги успяваше.

— Всъщност не. Научавам много неща, когато ги опознавам… по интуиция, когато медитирам с тях, от това, което те пожелаят да ми кажат за себе си. Естествено, знам имената и адресите им, а и често се разкриват някои нехармонични семейни връзки. Винаги ги чувствам. Но отделни подробности за родители, братя и сестри не записвам.

— Деби каза ли ви по време на посещението си нещо, което според вас може да ни подскаже къде е отишла?

Той остана загледан в бюрото си дълго време. В стаята беше тихо. Никой от детективите не помръдна и не го прекъсна.

Накрая той каза:

— Ще трябва да медитирам върху това. Имаше много неща, с които трябваше да се справи, някои събития от детството й все още я притесняваха… Аз не съм психиатър, нали разбирате, но хората си спомнят неща, които са се случили в миналото и помрачават настоящето им, а медитацията и други терапии помагат за прочистването им. Деби не беше доволна от себе си, но започна да влиза в хармония, да става по-позитивна, започна да вижда пътя си. Това е много вълнуващ момент. Тя се придвижваше напред.

— Значи не е вероятно да й се е случило нещо като бягство от себе си?

— Нейното бягство беше дълбоко в себе си, в тъмнината.

— Тя спомена ли някакви приятели, някой, с когото е мислила да се срещне?

— Не.

— Какъв вид лечение й назначихте? — Отново мъжът.

Колин въздъхна.

— Предложих й да промени хранителния си режим. Пълнозърнести храни, плодове и зеленчуци, ядки, много минерална вода. Без млечни мазнини, захар и кофеин.

— После покаяние. — Полицаят му се ухили. Това напълно промени лицето му.

— Това помага на много хора.

— Обзалагам се. Нещо друго?

— Упражнения. Деби не вземаше нищо, поне не ми е казала. Казвам ви, това са съвети, от които повечето хора се нуждаят и винаги помагат. Всъщност аз им предлагам очевидни промени в начина на живот и в същото време работя върху духовните енергии и вътрешната хармония.

— Какви упражнения? — попита сержантът.

— Тя не беше достатъчно силна, за да тича, дори леко, а за да плува, което щеше да е най-добре, трябваше да пътува до Бевхам. Предложих й да започне с разходки, да върви по малко повече всеки ден, хубави, бързи разходки. Имаше нужда да бъде на чист въздух, за предпочитане сред природата.

— Знаете ли къде правеше разходките си?

— Спомена за някаква пътека покрай реката, но аз не бях склонен — течащата вода е много лечителна, но по такива места се крият всякакви хора. Не е добра идея за млада жена да се разхожда там сама.

— Вие познавате ли Лафертън?

— Да, но не живея там.

— Има ли там друго място, което би могла да предпочете за разходките си?

— Да, очевидно Хълмът. Камъните Уерн са там от древността. На това място има много позитивна енергия. А и изкачването е здравословно и освежаващо.

— Значи вие й предложихте да ходи на Хълма?

— Не помня дали наистина съм й предложил, имам предвид, че може би е било нейна идея. Тя живее наблизо, а това е най-известното място в Лафертън, освен катедралата, така че би било очевидно, нали?

— Каза ли ви дали е била там? Може би когато дойде втория път?

— Не помня. Имам много клиенти, разбирате ли, книгата ми с посещения е пълна седмици напред. Мисля, че тя каза, че се разхожда… и аз забелязах — забелязва се, когато някой е започнал да се движи в ритъм с естествения свят.

— Значи изобщо не е споменавала пред вас, че ходи на Хълма?

Това не му хареса. Той беше откровен и прям и не му харесваше да ровят непрекъснато, питайки едно и също. За какво мислеха?

— Казах…

— Казахте, че имате много клиенти, да.

Жената изведнъж започна да се отнася по-топло и съчувствено, наведе се леко напред, гледайки го в очите.

— Това, което ни казахте, е много полезно, господин Дейвисън. Дори най-дребното нещо, което някой си спомни, може да ни помогне. В момента извършваме щателно претърсване на Хълма.

Атмосферата в стаята се беше променила. Вече говореха много сериозно. Той си представи как униформените полицаи претърсват с пръчки, крачейки бавно напред.

— Разбирам — каза той тихо, срещайки погледа на жената. — Знам, че Хълмът беше споменат като място, където може да ходи, вместо пътеката край реката, но наистина не си спомням дали аз го предложих, или тя. Там ли е видяна за последен път?

— Непрекъснато събираме информация, господин Дейвисън. — Сержантът стана. Когато си тръгна след официалните реплики, лицето й не изразяваше нищо, моментът на особената им откровеност беше отминал.

Тя му подаде визитката си.

— Бих искала да помислите за двете си срещи с Деби Паркър. Ако е възможно, прегледайте бележките, които сте водили. Ако има нещо, дори и най-малкото, моля, обадете ни се спешно. Няма значение, ако се окаже безполезно — ние ще преценим това.

— Разбира се. Ще медитирам върху това довечера, когато свършат посещенията.

— Оценяваме високо това. — Тонът на младия мъж беше ироничен, но когато Колин го погледна, лицето му беше безизразно.