Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (3)

Две

Неделя сутринта, пет и петнадесет, духаше бурен вятър. Кет Диърбон вдигна телефона при второто иззвъняване.

— Доктор Диърбон слуша.

— О, скъпа… — изрече на пресекулки гласът на стара жена, — не исках да ви безпокоя посред нощ, съжалявам…

— Това ми е работата. Кой се обажда?

— Айрис Чатър. Става дума за Хари, чух го. Слязох долу, а той издаваше странни звуци, докато дишаше. А и изглежда някак… не е добре, докторе.

— Идвам.

Обаждането не беше неочаквано. Хари Чатър беше на осемдесет години. Бе прекарал вече два силни инсулта, имаше диабет и слабо сърце, а скоро Кет му откри и бавно нарастващ карцином в червата. Може би трябваше да го изпрати в болница, но той и жена му бяха убедени, че ще е по-добре у дома. Което, мислеше си тя, докато тихо излизаше от къщата, със сигурност беше така. Беше по-доволен в леглото си, което поставиха в предната стая, заедно с двете си папагалчета за компания.

Изкара колата на улицата. Дърветата около конюшнята се люлееха лудо, попаднали за момент в светлината на фаровете й. Конете бяха здраво вързани. Семейството й спеше дълбоко.

Малко хора вече гледат папагалчета, освен ако не участват с тях в конкурси. Птиците в клетки не бяха на мода, както и пуделите. Докато леко завиваше, за да избегне паднал клон, тя се опитваше да си спомни кога за последен път беше виждала някого с пудел, подстриган в стил „вълнени помпони“, каквито бе правила в часовете по трудово обучение. Какви други ръчно изработени неща беше носила гордо вкъщи? Започна мислено да прави списък.

От селото Атч Седбай до Лафертън имаше осем мили, беше тъмно като в рог и валеше, по пътя нямаше никой. През годините, за да упражнява ума си и за да не заспи на път за нощните визити, Кет се напрягаше да рецитира на глас стихотворенията, които бе научила в училище… „Бухалът и котето“, „Това е времето, което кукувицата обича“, „Имах сребърно пени и прасковено дръвче“ и от времето на изпитите — хоровете от „Хенри V“ и монолозите от „Хамлет“. Слушането на радио в колата я приспиваше, но поезията, химическите формули или смятането наум я държаха будна. Както и списъците. Вълнени помпони, мислеше си тя, картини от тесто, бинокли от ролки от тоалетна хартия; картички за деня на майката с нарциси от жълти салфетки, криви саксии, книжни животни, мозайки от гланцова хартия.

Луната се показа иззад бързо плъзгащите се облаци точно когато тя влезе в Лафертън и видя издигащата се отпред катедрала. Високата кула изглеждаше сребриста, а прозорците й загадъчно проблясваха.

Бавно и тихо сребриста луна

преброжда небето в нощта…

Напрегна се да си спомни какво следваше.

 

 

Нелсън стрийт се намираше в плетеницата от дванадесет алеи, познати като „Апостолите“. На №37, малко след средата на улицата, лампите светеха.

Хари Чатър щеше да умре вероятно през следващия час. Кет разбра това веднага щом влезе в задушната, претъпкана малка предна стая, където газовата камина беше включена на най-високата степен и се усещаше миризмата на антисептици и зловонието на болестта. В миналото Хари Чатър е бил едър мъж, но сега, след като силите и жизнеността му бяха изчезнали, се беше смалил и свил трогателно в себе си.

Айрис Чатър се върна на стола до леглото, хвана ръката му и внимателно и нежно започна да я гали. Очите й, пълни с ужас, се стрелкаха от сивото му сбръчкано лице към Кет.

— Хайде, горе главата, Хари, доктор Диърбон дойде да те види, доктор Кет… ще се зарадваш, че е тук.

Кет коленичи до ниското легло и почувства как горещината от газовата камина пари на гърба й. Клетката с папагалчетата беше покрита със златиста кадифена покривка с ресни и малките птици мълчаха.

Не можеше да направи кой знае какво за Хари Чатър, но това, което нямаше да направи, беше да се обади за линейка и да го изпрати да умре навън, вероятно върху твърда количка в коридора на болницата на Бевхам. Можеше да облекчи състоянието му, доколкото беше възможно, като донесе кислородния апарат от колата си, за да улесни дишането му, освен ако не я повикат за друг случай.

Кет Диърбон беше на тридесет и четири, млада общопрактикуваща лекарка, от семейство на лекари, четири поколения назад. Беше наследила убеждението, че някои от старите начини все още са най-добри, когато става въпрос за индивидуалната грижа за пациента.

— Хайде, Хари, мили. — Когато Кет се върна с кислородната бутилка, Айрис Чатър галеше мъжа си по хлътналата буза и тихо му говореше. Пулсът му беше слаб, дишането му неравно, ръцете — много студени. — Можете да направите нещо за него, нали, докторе?

— Мога да облекча малко състоянието му. Помогнете ми да го вдигнем на възглавниците, госпожо Чатър.

Навън бурята фучеше по прозорците. Газовата камина пращеше. Ако Хари преживееше следващия един час, Кет трябваше да извика някоя от местните сестри.

— Той не страда, нали? — Айрис Чатър продължаваше да държи ръката на мъжа си. — Не ми харесва тази страшна маска на горкото му лице.

— Това е най-добрият начин да се облекчи състоянието му. Мисля, че е спокоен.

Жената се обърна към Кет. И нейното лице беше сиво и сбръчкано от напрежение, очите й бяха хлътнали, кожата под тях беше увиснала и зачервена от умора. Тя беше с девет години по-млада от мъжа си, спретната, енергична жена, но сега изглеждаше стара и болна колкото него.

— Нямаше живот за него от пролетта насам.

— Знам.

— Той мразеше това… да бъде зависим, немощен. Не ядеше. Трудно успявах да го накарам да хапне нещо.

Кет нагласи кислородната маска на лицето на Хари. Носът му беше извит като клюн и стърчеше напред, а плътта по страните му се беше стопила. Черепът му се очертаваше под почти прозрачната кожа. Дори с кислородната маска дишаше трудно.

— Хари, мили… — Жена му го погали по веждата.

Колко такива хора има сега, женени повече от петдесет години и все още щастливи да бъдат заедно? Колко хора от нейното поколение биха издържали да приемат всичко, което се случва, защото това е, което трябва да правиш, което си обещал да правиш?

Тя стана.

— Мисля, че и двете имаме нужда от малко чай. Имате ли нещо против да се поровя в кухнята ви?

Айрис Чатър стана от стола.

— Господи, не бива да ви оставям да вършите това, докторе. Аз ще го приготвя.

— Не — каза тихо Кет, — вие останете с Хари. Той знае, че сте тук. Ще иска да стоите до него.

Тя тръгна към малката кухня. Всеки рафт, всяка равна повърхност беше претъпкана не само с обичайните порцеланови съдове и кухненски прибори, но и с декоративни предмети, украшения, календари, статуетки, картини, мъдри мисли, поставени в рамка, бурканчета от мед във формата на кошер, чашки за яйца със засмени лица, термометри с месингов обков и часовници-цветя. На перваза на прозореца едно пластмасово птиче се наведе да пие вода, щом Кет докосна главата му. Представи си колко би се харесало на Хана — почти толкова, колкото и любимата й розова плетена кукла, която покриваше с полата си захарницата.

Тя запали газта и напълни чайника. Вятърът блъскаше външната врата. Къщата подхождаше на своите обитатели и те й подхождаха, както ръкавиците пасват на ръцете. Как могат хората да се присмиват на семейните сервизи от кралски чаши и чаени салфетки, на които е отпечатано: „Дом, сладък дом“ и „Желание“?

Молеше се телефонът й да не звънне. Времето, което прекарваше при умиращ пациент, това, че правеше нещо толкова обикновено, като приготвянето на чай в кухнята, помощта, която оказваше на тази обикновена двойка в най-тежкия период в живота им — всичко това някак осмисляше суматохата и огромното административно бреме на общата практика. Медицината се променяше или биваше променяна от посивели мъже, практикуваха я, но не я разбираха. Много от колегите на Кет и Крис Диърбон бяха станали цинични, закоравели и деморализирани. Беше лесно да се откажеш, да прекарваш хората през клиниката като буркани по конвейерна лента и после да ги оставиш на дежурния персонал. Така спиш добре нощем и получаваш малко задоволство от работата. Но не и Кет. Това, което правеше сега, нямаше да донесе средства, никой не беше определил цената му. Да помогне на умиращия Хари Чатър и да се погрижи, доколкото можеше, за жена му, беше истински важната работа — важна както за тях, така и за нея.

Напълни каната с чай и вдигна подноса.

 

 

Половин час по-късно, докато жена му държеше едната му ръка, а лекарката другата, Хари пое последен, несигурен дъх и умря.

Тишината в задушната стая беше тежка — тишина от по-особено качество, белязана от смъртта — като че земята за момент спираше да се върти и светът напълно се освобождаваше от баналността и забързаността си.

— Благодаря, че останахте, докторе. Радвам се, че бяхте тук.

— Аз също.

— Сега трябва да се направят много неща, нали? Не знам откъде да започна.

Кет взе ръката на жената.

— Няма защо да бързате. Постойте с него колкото имате нужда. Говорете му. Кажете му сбогом по ваш собствен начин. Това е важното сега. Останалото може да почака.

Когато си тръгна, бурята беше утихнала. Дневната светлина вече се прокрадваше. Кет застана до колата си, искаше да разхлади лицето си след горещината в дневната на семейство Чатър. Погребалният агент беше на път, при Айрис бяха дошли съседи. Покоят беше нарушен и всички мрачни и необходими дейности, които съпътстваха смъртта, бяха в ход.

Нейната работа беше свършена.

 

 

В този час в неделя сутрин от Нелсън стрийт до катедралата имаше две минути път. В катедралата имаше служба от седем часа, на която Кет реши да отиде, след като звънна вкъщи.

— Здрасти. Буден си.

— Много смешно. — Крис Диърбон дръпна от себе си слушалката, за да чуе тя шума от борбата на децата. — А ти как си?

— Добре съм. Хари Чатър умря. Стоях с тях. Ако всичко при теб е наред, ще отида на службата в седем, а после ще пия кафе при брат ми.

— Саймън се е върнал?

— Трябва да е летял снощи.

— Иди. Аз ще изведа децата при понитата. Сигурно ще се позабавиш при Сай.

— Да, трябва да говорим за седемдесетия рожден ден на татко…

— Е, значи ще имаш нужда от малко духовно пречистване преди това. — Крис не беше вярващ, общо взето, уважаваше вярата на Кет, но не дотолкова, че да не си позволява понякога остри забележки. — Съжалявам за стария Хари Чатър. Тези двамата са солта на земята.

— Да, но той преживя достатъчно. Радвам се, че бях там.

— Ти си добър лекар, знаеш ли?

Кет се усмихна. Крис беше неин съпруг, но й беше също и колега. Смяташе го за по-добър лекар, отколкото някога би могла да бъде. Професионалната похвала от него не беше без значение.

 

 

Страничната врата на катедралата „Сейнт Майкъл и всички ангели“ се затвори почти безшумно. По-голямата част от огромната сграда тънеше в полумрак, но в страничния параклис лампите бяха включени и грееха свещи. Кет се спря и вдигна глава към сводестия таван. В тъмната катедрала се чувстваше като Йона в корема на кита. Много по-различно от последния път, когато тук беше пълно с градски сановници и вярващи, облечени с най-хубавите си дрехи за кралската служба. Тогава ехтеше музика, хоругвите и церемониалните одежди блестяха. Тишината и уединението в тази ранна утрин й допадаха повече.

Тя зае място сред двадесетината души, които вече бяха коленичили, когато момчето с жезъла тръгна пред свещеника към олтара.

Щеше да й е невъзможно да работи като лекар, ако не черпеше сила от вярата си. Повечето от лекарите, които познаваше и с които работеше, изглежда се справяха идеално и без нея. Тя беше единствената вярваща в семейството си — може би само Саймън споделяше донякъде убежденията й.

Когато се изправи до перилата, в ума й изникна ярък спомен за последния път, когато стоеше тук заедно с брат си. Беше на погребението на три момченца, убити от чичо си. Саймън беше в катедралата служебно, като водещ полицейското разследване. Кет беше техен семеен лекар. Службата беше сърцераздирателна. До нея беше и Паула Осгуд, патологът, извършил огледа на местопрестъплението и аутопсията, която по-късно беше споделила с нея, че е бременна с второто си дете. Кет още се чудеше как е успяла с професионална безпристрастност и спокойствие да изследва трите малки деца, убити с брадва и насечени с касапски нож. Хора като нея, полицаи като Саймън, имат нужда от цялата сила и подкрепа, която могат да получат. В сравнение с тяхната работа тази на общопрактикуващ лекар в приятен град като Лафертън беше направо детска игра.

Кратката служба свърши и до нея достигна струйка дим от угасените свещи… Изправи се. Една жена, която вече беше тръгнала по пътеката между редовете, улови погледа й, след нея вървеше и друга. И двете й се усмихваха.

Кет се отдръпна назад за няколко секунди, изчаквайки ги да минат напред, после излезе на пътеката и бързо се отправи към вратата в другия край. Оттук можеше да пресече през Катедрал Грийн, преди някой да я спре с молба за неофициална консултация, а после да продължи към вътрешния двор на катедралата.

 

 

Освен неколцина от духовниците, служещи в катедралата, малко други хора живееха сега в красивите къщи в стил крал Джордж в двора на храма. Повечето от тях сега бяха превърнати в офиси.

Сградата, в която живееше Саймън Сърейлър, беше в другия край на двора. Прозорците й гледаха отпред към катедралата, а отзад — към река Глийн, която течеше през тази част на Лафертън. Входът на „Сейнт Майкъл“ №6 беше тук, до извития железен мост, който водеше към другия бряг на реката. Стадо диви патици се стрелкаха под него. По-нагоре един лебед се носеше по водата. През пролетта от прозореца на Саймън можеха да се видят проблясващите гръбчета на сини рибарчета, щуращи се из реката.

Кейс и Чаунди. Адвокати

Епископална канцелария

Паркър, Фипс, Бърнс, Счетоводство

Дейвис, Дейвис, Ко. Адвокати

Кет натисна звънеца над наредените една над друга табелки — до него на тясна дървена плочка елегантен надпис гласеше: „Сърейлър“.

Тъй като познаваше добре брат си — доколкото изобщо някой би могъл да познава Саймън — тя не беше изненадана от избора му да живее сам на най-горния етаж, заобиколен от офиси, които бяха празни през по-голямата част от времето, когато той си беше вкъщи, в компанията само на патиците, тъмната вода, плъзгаща се под прозорците, и камбаните на катедралата.

Сай беше различен — различен от другите двама от тризнаците — Кет и Айво, дори по-различен от родителите им и цялата голяма фамилия Сърейлър. Беше особен още от дете. Изобщо не се вписваше в шумните семейни спорове и шеги на лекарското семейство. Как един толкова тих, вглъбен в себе си човек можеше да пасне, и то изключително добре, в полицията, беше още една загадка.

Сградата беше сумрачна и тиха. Стъпките на Кет отекваха по дървените стълби, нагоре и нагоре, по четирите тесни етажа. На всяка площадка тя натискаше автомата на осветлението, което угасваше, преди да е стигнала до следващата. „Сърейлър“ отново обявяваше надписът на табелата на звънеца.

— Здрасти, Кет! — Брат й се наведе от своите метър и осемдесет, за да я притисне в мечешката си прегръдка.

— Имах ранно повикване, а после отидох на службата в седем.

— Значи си точно навреме за закуска.

— За кафе. Не подозирах, че имаш някаква храна. Как е Италия?

Саймън отиде в кухнята, но Кет не го последва, искаше да се наслади на стаята. Тя продължаваше по цялата дължина на сградата и имаше високи прозорци. От кухнята се откриваше изглед към Хълма.

Белите дървени капаци на прозорците бяха отворени. Върху лакирания брястов паркет имаше два големи красиви килима. Стаята бе изпълнена със светлина — тя нахлуваше върху картините на Саймън и малкото мебели, които представляваха доста успешна комбинация от старинна и съвременна класика. Освен тази голяма стая имаше и малка спалня, баня, скрита в една ниша, и миниатюрна кухня. Но всичко бе съсредоточено тук, в това спокойно помещение, където всичко си беше на мястото, където тя идваше по същите причини, поради които ходеше и на църква — заради мира, покоя, красотата, духовното и визуално зареждане на батериите й. Апартаментът на брат й с нищо не напомняше нейната разхвърляна селска къща — винаги шумна и разбъркана, преливаща от деца, кучета, ботуши, юзди и медицински списания. Тя си я харесваше, там беше сърцето й, там беше пуснала дълбоки корени. Но едно малко парче живо самородно злато в нея принадлежеше на този храм на светлината и покоя. Мислеше си, че сигурно това е, което поддържаше Саймън нормален и в състояние да върши стресиращата си работа така добре.

Той внесе подноса с каничката и чашите за кафе и го постави на масата от буково дърво до прозореца, който гледаше към гърба на катедралата. Кет седна и обгърна с ръце топлата красива чаша. Слушаше как брат й описва Сиена, Верона и Флоренция. Във всеки от тези градове беше прекарал по четири дни.

— Беше ли още топло?

— Златни дни, студени нощи. Идеално за работа навън.

— Може ли да видя нещо?

— Още са опаковани.

— Добре.

Тя знаеше, че не бива да настоява да види картините му, преди той да е решил кои са най-добри и могат да бъдат показани.

Когато завърши училище, Саймън отиде в колеж по изкуство въпреки желанието, съветите и амбициите на родителите им. Той не показваше никакъв интерес към медицината, за разлика от всички други Сърейлър поколения наред, и никакъв натиск не можа да го накара да продължи да следва. Той рисуваше. Рисуваше непрекъснато. Отиде в училището по изкуство, за да рисува — не да учи фотография, дизайн или компютърна графика и определено не за да учи монтаж или концептуално изкуство. Рисуваше прекрасно — хора, животни, растения, сгради, лица от всекидневния живот по улиците, пазари и всякакви обществени места. Кет харесваше вдъхновените линии и пресечените щрихи на бързите му скици, прекрасно уловените и предадени детайли. Два пъти в годината и през няколко откраднати уикенда той ходеше в Италия, Испания, Франция, Гърция или по-далече, за да рисува. Беше прекарал седмици в Русия и месец в Америка.

Но той не завърши курса по изкуство. Беше разочарован, изгуби илюзиите си. Казваше, че никой не иска от него да рисува и няма и най-малко желание да го научи или да му покаже как се рисува. Вместо това отиде в Кралския колеж в Лондон и завърши право, взе първа степен и веднага постъпи в полицията — другата му детска страст. Бързо стигна до криминално-следствения отдел и се придвижи нагоре по чиновете до старши инспектор, на тридесет и две години.

В полицията художникът, който подписваше картините си с името Саймън Ослър — Ослър беше второто му име — беше непознат, както старши инспекторът Саймън Сърейлър беше непознат за хората, които ходеха на изложбите на Ослър далеч от Бевхам и Лафертън.

Кет напълни отново чашата си. Говориха за ваканцията на Саймън, за семейството й и за местните клюки. Следващата тема щеше да е по-трудна.

— Сай, има още нещо.

Той я погледна, стреснат от тона й, лицето му беше напрегнато. Колко е странно, помисли си Кет, че те двамата с Айво са толкова различни, като че не бяха братя. Саймън беше единственият от поколения насам със светла коса, макар че очите му бяха тъмни като череши. Самата тя приличаше на брат си Айво. Но и двамата не се виждаха с него. Вече шест години Айво работеше като лекар в австралийската пустош, щастлив като Лари. Кет се съмняваше дали изобщо щеше да се върне.

— Другата неделя е рожденият ден на татко.

Саймън погледна навън, към облаците над катедралата. Не каза нищо.

— Мама ще приготви обяд. Ще дойдеш, нали?

— Да. — Гласът му не изразяваше нищо.

— Това ще означава много за него.

— Съмнявам се.

— Не ставай дете. Не е така. Знаеш, че ще можеш да се слееш с тълпата. Ще бъдем доста народ.

Тя отиде да измие чашата си в металната мивка. Кухнята на Саймън, в която никога не бе приготвяно нещо повече от кафе и сандвичи, му струваше цяло състояние и много грижи. Кет често се чудеше защо.

— Трябва да се прибирам и да освободя Крис от дежурството с понитата. Утре на работа ли си?

Лицето на Саймън се отпусна. Бяха отново на сигурна почва. Петнадесет дни в чужбина, напълно откъснат от дома и работата, му бяха повече от достатъчни, Кет знаеше това. Брат й живееше първо за работата и рисуването си, а на второ място за живота си тук, в този апартамент. Тя приемаше напълно всичко в него и само понякога й се искаше той да има и нещо повече. Знаеше едно такова нещо, но това беше тема, която обсъждаха само когато той пожелаеше. А той рядко го правеше.

Прегърна го още веднъж и бързо си тръгна.

— Ще се видим другата неделя.

— Да.

 

 

Когато сестра му си отиде, Саймън Сърейлър взе душ, облече се и направи втора кана кафе. След малко щеше да разопакова и да прегледа картините, които беше нарисувал в Италия, но първо щеше да се обади в криминално-следствения отдел на Бевхам. Официално се връщаше на работа на следващия ден, но не можеше да чака дотогава, за да провери кои случаи, ако има такива, са приключени в негово отсъствие и, което беше по-важно, да разбере кои са новите.

Две седмици и половина бяха много време.