Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (8)

Шест

Последната седмица преди Коледа. Нощта е ясна и студена и преди изгрева склоновете на Хълма са покрити със слана, а по камъните Уерн скрежът блести като слузести следи от охлюви. Толкова рано е доста хлъзгаво, бегачите ги няма, но планинските колоездачи се напрягат нагоре по склона, дъхът им излиза на бяла пара в хапещия мраз.

Жената с доберманите още не е дошла, но Джим Уилямс с йоркширския териер е на Хълма, защото не може да спи. През последните една-две седмици идва тук все по-рано и по-рано, понякога много преди изгрев. И той, и кучето са облечени в дебели дрехи. Беше обещал на сестра си, че ще се грижи за Скипи, макар да знаеше, че никога няма да обикне куче, което има толкова гаден дъх и се хвърля да го хапе, когато му слага каишката. Но Фил нямаше да умре спокойно, ако не беше сигурна, че Скипи няма да бъде даден на непознати хора или умъртвен.

Тази сутрин планинските колоездачи профучават край тях с наведени глави. Когато ги няма колоездачите, след които да тича, а другите кучета още не са излезли, Скипи може да бъде пуснат без каишка, макар че Фил никога не би направила такова нещо. Надзираваше го, както се надзирава дете, а не куче. Но това я правеше щастлива.

Сега Джим Уилямс гледа как малкото куче се затичва бързо към храсталаците, а после към дърветата. Скипи вече изглежда по-добре, по-свободен, радва се на нещата, на които се радват животните.

Вятърът е остър като бръснач тук, на Хълма, но когато настъпва изгревът, изгледът към Лафертън — тъмната ивица на реката и катедралата, издигаща се в ледения въздух — си заслужава изкачването в студа. Сега вече Джим Уилямс чува лаенето на доберманите някъде по пътеките долу.

— Скипи… Скипи… — Гласът му звъни в острия въздух, а изсвирването му кара доберманите да се разлаят отново. — Тук, момчето ми… Скипи…

Но от малкия териер няма нито звук, нито следа. Само лаят на доберманите се приближава все повече, нагоре по склона, а слаб шум от кола идва откъм пътя долу.