Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (45)

Тридесет и девет

— Сержант?

— Здрасти, Нейтън, какво получи от нея?

— Убийствен шоколадов кейк.

— И?

— И това, че старото момиче е ходило при медиум. Опитвала се е да се свърже с нейния Хари.

— Защо съседката не ни го каза преди?

— Каза, че си е мислела, че това ще е нещо като предателство, че госпожа Чатър не би искала някакви си Том, Дик и Хари да знаят… Е, искала е нейният Хари да знае, ако разбирате какво искам да кажа…

— Стига глупави шеги.

— Съжалявам… Както и да е, госпожа Мос, само че искаше да я наричам Полин…

— Обзалагам се, че така си я наричал.

— Тя каза, че било тайна… очевидно тя е намерила името на тази контактьорка с духове и го е дала на госпожа Чатър, която отишла там веднъж, после нищо не казала за това. Мисля, че Полин наистина се е опитвала да я защити — нали знаете, от тези, които са можели да я подведат.

— Взе ли името?

— Както аз си знам.

— Добро момче. Впрочем старши инспекторът ще прави възстановка — Деби Паркър тръгва рано сутринта по улицата, после по пътя към Хълма.

— Кога ще е това?

— Вторник сутринта. Сега търсят момиче.

— Ами вие?

— Ще отида в бижутерския магазин в Бевхам… Искам ти да идеш до Старли и да разпиташ нашия приятел Дейва отново, хубаво го притисни.

— Почакайте, сержант, къде ще обядвам?

— Не ти трябва обяд, изял си половин шоколадов кейк.

— Сержант! Смилете се?

— Добре, можеш да изпиеш чаша чай от глухарчета в зеленото кафене.

Нейтън издаде неодобрително сумтене и затвори.

 

 

Бижутерът беше любезен, студен, имаше желание да помогне, но беше сигурен, че няма какво повече да каже.

— Бих искала да си припомните внимателно посещенията на госпожица Рандъл. Можете ли да си спомните разговорите, които сте водили с нея, когато е избирала и купувала подаръците? Искам да се опитате да си спомните дали ви е казала нещо, което би ни дало идея кой е получателят.

— Или получателите.

— Искам да кажа, че хората обикновено водят някакъв разговор, когато купуват такива неща… Това не е бърза покупка като сапун от бакалията. Ако дойда тук да купя нещо скъпо и специално за някого… да кажем, за рожден ден, бих отделила време да го избера и бих се обърнала към продавача… Това е част от удоволствието, ако щете. Особено когато нещата са скъпи и не ги купувате всеки ден. Сигурно бих казала, че тази златна верижка е подарък за кръщене на племенница, или да попитам дали бихте ми препоръчали особен вид копчета за ръкавели за четиридесетия рожден ден на брат ми.

— Да, хората правят така.

— Често ли?

— Доста често, да.

— Но не и Анджела Рандъл? Никога? Нито веднъж? Това не ви ли се стори странно?

— Госпожица Рандъл просто ме молеше да й покажа неща от определен вид или с определена цена… Никога не обсъждаше с мен защо ги купува.

— Или за кого?

— Не.

— И вие не я питахте?

Той я погледна строго.

— Определено не. Не е наша работа, освен ако клиентът не предпочете да ни каже.

— Стори ли ви се, че това са подаръци за любовник?

— Не. Тя не беше такъв човек.

— Какъв човек беше тя?

Той се замисли за момент.

— Сдържана, любезна, но… да, сдържана е точната дума. Не жена, която би говорила празни приказки.

— Мислите ли, че би казала, например, на фризьорката си, на колежка?

— Не. А ние, разбира се, не сме фризьори.

Те сигурно са на ниско ниво в твоята представа за света, помисли си Фрея, когато си тръгна от магазина и пресече улицата към любимото си кафене.

Обедната тълпа точно си беше отишла и тя намери маса до прозореца, поръча бри със салата и голямо капучино и извади бележника си. Винаги помагаше, ако успееше да помисли спокойно около половин час след разговора, да нахвърля това, което си спомня. Но нямаше нищо. Посещението при Дъкхам беше загуба на време. Реши отново да отиде в малката, стерилна къща на Анджела Рандъл. Но цялото разследване не водеше наникъде, освен в непрогледна мъгла. Мъгла. Анджела Рандъл беше видяна за последен път да тича в мъглата. Какво съвпадение. Но поне беше видяна от някого. Никой не беше видял Деби Чатър и госпожа Айрис Чатър.

Фрея захапа сандвича и дресингът на салатата се стече по бузата и ръцете й. Докато се бършеше със салфетката, погледна към прозореца и видя как някой навън се опитва да привлече вниманието й. Беше сестрата на Саймън Сърейлър.

Всяко прекъсване на този омагьосан кръг от мисли беше добре дошло, но Кет Диърбон беше по-добре дошла от всеки друг, освен от самия й брат.

— Не става ли винаги така? Някой те хваща точно когато се олееш със сос от салатата. Няма начин това да се яде прилично.

— Като еклерите.

— Елате при мен. Искате ли кафе? Или един от тези сандвичи?

Кет Диърбон седна и остави две големи чанти на пода.

— Детски неща, много досадно. Фланелки, чорапи, пижами, гащи… Бих искала голямо еспресо и — не сандвич — какво? — Тя погледна менюто. — Препечена питка. Колко е хубаво, че отново се срещнахме. Не сте ли на работа?

— О, на работа съм. Точно разпитах един човек. Но все пак ни разрешават да ядем. А вие?

— Половин ден. А децата вече са заприличали на бездомници, толкова са им умалели дрехите. Трябваше да направя нещо.

Фрея я погледна по-отблизо. Ако знаеш, че тя и Саймън са брат и сестра, можеше да забележиш приликата в очите и в устата, но цветът им беше различен. Саймън изглеждаше по-възрастен и изобщо не приличаха на близнаци.

Кет захапа питката си и разтопеното масло се стече по бузата й. Разсмяха се.

Това е сестрата на Саймън, негова плът и кръв. Тя е не само жена, която харесвам и която може да ми стане близка приятелка, но и го познава по-добре от всеки друг. Искам да я питам за него, искам да слушам за него, да чуя всичко — вкусовете му, какъв е бил като дете, отношенията му с баща му, къде ходи през отпуската си, кои са приятелите му… жените, за които Шарън беше казала, че са били влюбени в него, сърцата, които е разбил.

Изглеждаше невъзможно да започне. Но Кет насочи разговора към Старли.

— Знаете ли, хората имат много причини да станат лекари… невинаги добри причини, но предполагам, че в по-голямата им част са сериозни. Но не проумявам какво се крие зад желанието на някои да се захванат с тези екстремистки алтернативни методи на лечение. Що за човек е този така наречен опериращ медиум? Луд ли е, или е зъл?

— Това са някои от въпросите, които ние си задаваме за тези, които са извършили определени престъпления. За педофилите, за някои убийства. Луди ли са? Какво значи луд? Вие можете да отговорите по-добре от мен.

Кет поклати глава.

— Само най-очевидните и чисти случаи, а те са много малко. Истински, освидетелстван, постоянно „луд“, побъркан, вън от нормалната човешка реалност — това се среща рядко.

— Значи е зъл. Не знам дали тези хора са наистина зли. Заблудени.

— Може би са имали някакво осуетено желание да вършат добро, да лекуват… и то е поело в погрешна посока или се е деформирало.

— Сигурно е и въпрос на власт. Особено когато хората са благодарни и ги наричат чудотворци.

— Понякога си мисля, че цялата медицина всъщност е донякъде въпрос на власт. Много малко са лекарите, които се отказват от властта.

— Това, което ме озадачава, е, че този човек — а и не само той — изглежда, постига ефект. Хората твърдят, че са излекувани.

— Повечето състояния, които не застрашават пряко живота, се подобряват от само себе си, а не бива да бъде подценяван и плацебо ефектът. Бих искала да говоря с някои хора, които твърдят, че са излекувани от рак или множествена склероза от медиум-хирург или с кристална топка. Бих искала да говоря с тях на всеки шест месеца през следващите десет години и да видя дали ще продължават да твърдят това. Няма, разбира се.

— Не вреди… не е ли това вашият пръв принцип?

— Да. Но аз съм дипломиран лекар.

Келнерката дойде, за да почисти масата.

— Още кафе?

— Трябва да се връщам.

— И аз.

— Тогава ще вземем по още едно кафе. Има нещо, което искам да изясня… Много ли беше груб баща ми с вас миналата вечер?

Фрея се усмихна.

— Малко.

Лицето на Кет се изчерви.

— Господи, толкова ме е яд на него. Опитва се да развали всичко, което майка ми прави, за да не могат хората да се забавляват, за да опорочи събитието.

— Изглежда твърде рязък.

— Рязък е.

— Да не би да е разочарован от нещо?

— Не. Е, това, че Саймън не записа да учи медицина, беше удар. Като че ли няма достатъчно лекари Сърейлър, за да бъде доволен. Мрази факта, че е пенсиониран, наистина го мрази. Беше обиден, депресиран, гневен… докато майка ми просто прие неизбежното и се захвана да изживее остатъка от живота си.

— И то как!

— Абсолютно. А татко затъна в самосъжаление за две години и после стана груб. Съжалявам, че трябваше да се сблъскате с това, извинявам се.

— Сблъсквала съм се и с по-лошо, не мислете за това. Бях по-скоро озадачена.

Кафетата им пристигнаха и Кет разбърка еспресото си няколко пъти, преди да погледне Фрея и да каже:

— А и Марта, разбира се. Саймън споменавал ли ви е за нея?

— Не, но…

— Не, предполагам, че не би го казал на колегите си.

— Срещали сме се със Саймън и извън работата.

— О? — Кет я погледна сепнато.

— Вечеряхме заедно.

— Аха.

Фрея отчаяно искаше да разкаже на Кет за вечерта в апартамента на Саймън, за вечерята в италианския ресторант, за чувствата си. Разговорът можеше да предизвика откровеност между тях. Вместо това Кет каза:

— Марта е нашата по-малка сестра… десет години по-малка от нас. Знаете ли, че ние сме тризнаци? Аз, Саймън и Айво, който е в Австралия.

— Да, Саймън ми каза.

— Марта е с много сериозни увреждания — умствени и физически. Винаги е била така. Чудно е, че не умря още като дете. Живее в специализиран дом в Чарни Ууд. Това съсипа живота на баща ми и той много рядко я споменава. Не мисля, че през целия си живот съм водила с него повече от два-три разговора за Марта. Това е, което го прави наистина рязък, гневен и обиден.

— На Мириъл сигурно й е много трудно.

— Много. Но за нея много неща са тежки и тя просто се захваща с тях и се бори. Невинаги ми е лесно с мама — понякога ме изкарва извън нерви. Но й се възхищавам повече, отколкото мога да изразя.

— Баща ви обвинява ли някого или нещо за състоянието на Марта?

— Нямам представа. О, вероятно себе си, някъде дълбоко в душата си, където никой не може да погледне. Това, разбира се, е глупаво, всичко е просто объркване на хромозоми. В семействата и на двамата няма такъв случай. Но е трудно да бъдеш рационален, когато се случва с теб. Срещала съм пациенти в същото положение.

— Чудя се защо Саймън не спомена това.

— Саймън прилича в много отношения на баща ми, но по много по-позитивен начин. Той също е много сдържан… Има много дълбоки места в себе си. Просто не можеш да стигнеш дотам.

— Никой ли?

Кет я изгледа продължително.

— Никой. Не е моя работа, Фрея, но… не се опитвайте. Обичам много брат си, но аз съм вероятно единствената жена на света, освен майка ми, която би могла да го обича.

Тя допи кафето си и се наведе да вземе торбите си.

— Трябва да тръгвам към къщи с гащите и фланелките.

Тя посегна да извади портмонето си, но Фрея вдигна ръка.

— Не, това е за сметка на следствения отдел. Оказахте помощ на полицията в разследването. Всъщност е точно така — трябваше да говоря с някого за Старли.

— Ще дойдете ли да ни видите у нас? Ще можете ли да понесете хаоса на един неделен обяд?

— С удоволствие.

— Ще ви се обадя. — Кет изведнъж се наведе и докосна бузата на Фрея със своята. — Радвам се, че погледнах през прозореца.

Фрея я наблюдаваше как се отдалечава към вратата, натоварена с торбите си, и се почувства въодушевена, въпреки предупреждението за Саймън, същото предупреждение, каквото беше дошло и от Шарън Меткалф. Тя харесваше Кет заради самата нея. Мислеше си също, независимо от предупрежденията, че Кет я харесва и може би я намира подходяща за брат си. Дано, каза си тя, прибирайки бележника си, дано.