Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (9)

IX

Конниците не бяха успели да изминат и два километра, когато изведнъж духналият силен вятър вдигна гъст прах, плисна дъжд и загърмя. Тътнежът на гръмотевицата беше толкова силен и продължителен, че пътешествениците почти оглушаха. Конете се изправиха на задните си крака, зацвилиха и отново се понесоха напред, при това не беше нужно вече да ги подканват.

Вятърът отнесе шапките на Ретиан и Линсей; той ги подгони далече и си играеше с тях, преобръщайки ги във въздуха като късчета хартия. Започна такъв ураган, през време на който дори биковете понякога се преобръщат.

Бученето на вятъра и непрекъснатите гръмотевици сякаш разтърсваха земята.

Огромни облаци бяха надвиснали ниско над главите на пътешествениците; във внезапно настъпилия здрач пампасите блясваха със синя светлина, когато лъкатушещата огнена мрежа на светкавиците покриваше небето.

Мълнии проблясваха навсякъде из степта, ту по-близо, ту далече; като видя мигновено падащите огнени струи, Роберт се изплаши и завика:

— Ще изгорим!

В шума на урагана и поройния дъжд, който веднага ги измокри целите, никой не чу момчето.

Изведнъж Ретиан махна с ръка, показвайки тъмнеещите се отпред купчини. Те бяха пет или шест; напомняха ниски, разхвърляни копи изгнило сено.

— Умбу! — извика Ретиан. — Там ще се скрием!

Тези купчини бяха особени дървета в пампасите, наричани от туземците „умбу“.

Умбу растат по влажните места, достигайки височина пет-шест метра и дебелина три-четири метра в диаметър.

Такова несъответствие на пропорциите прави стъблото на умбу като дебела ряпа, поставена с опашката нагоре. Дървото обраства с много дълги, криви и извити клони с гъсти сивкави дребни листа, които заедно с клоните образуват плътен навес, който обвива цялото стъбло и стига чак до земята.

Но най-оригиналното за умбу е това, че дървото расте върху плетеница от изпъкнали над земята корени. Тези корени се проточват надалече, ту скривайки се под тревата, ту отново показвайки се, и техните чудновати гънки образуват ниски колиби, под сводовете на които обикновено живеят ята гарвани. Сводовете на тези корени, покрити със засъхнала плътна кора от прах, представляват надеждна защита при лошо време.

Конниците препуснаха към две такива умбу, скриха конете под навеса от листа, завързаха ги, а сами запълзяха под най-близкия до дървото свод от високо издигнати корени, като изплашиха гарваните, които, кряскайки и негодувайки, веднага се прехвърлиха в друго помещение.

Пуртос и Нарайа видяха какво направи Ретиан с конете, но не забелязаха къде се скриха хората.

Бандитите дойдоха съвсем близко и започнаха да се съветват. Те решиха най-напред да скрият своите коне под някое друго умбу, а след това да изпълзят между сводовете и да проследят своите жертви. Никой не трябваше да остане жив.

Като настаниха конете, бандитите хвърлиха пончо и стиснали ножове в зъбите си, с готови за стрелба карабини, запълзяха към онова умбу, дето се намираха нашите приятели.

— Никога в живота си не бях виждал такава буря! — казваше Линсей, напразно търсейки в тъмнината на какво да се опре или да седне, тъй като беше невъзможно да се стои. — Не се ли боите, че ще падне гръм върху дървото?

— Разбира се, опасност има — отговори Ретиан, — обаче още по-опасно е да останем под открито небе, защото памперо свирепствува. Ако удари град, който тук достига на големина двеста грама парчето, той ще ни пребие, а конете ще побеснеят.

Клекнали между локвите, пътешествениците се вслушваха в писъка на урагана сред клоните; корените се тресяха над главите им, а върху косите им се сипеше боклук.

Грохотът на гръмотевиците не преставаше нито за секунда, така че беше трудно да говорят и да се чуват. Ретиан намери сух кибрит, взе за себе си пура и даде на Линсей. Те с мъка запушиха.

При светлината на кибрита Линсей видя, че Роберт лежи по корем и широко отворил очи, с любопитство наблюдава изпод корените прорязваното от мълниите пространство.

Изведнъж пълзящият наблизо Нарайа видя огъня от пурата на Линсей.

— Ето ги! — прошепна той и хвана Пуртос за ръката. — Това не е око на ягуар. Да се отдръпнем и потърсим място за стрелба.

Бандитите запълзяха, отдръпвайки се към другия свод от корени на умбу, които образуваха нисък навес. Тук, зад високата трева, те можеха да стрелят, без да ги виждат.

В това време гръмотевиците тътнеха все по-рядко и по-далеч. Памперо не трае дълго; стихията, след като излее яростта си, бързо се успокоява. Стана по-светло, дъждът утихна, но вятърът не стихваше; с равномерна и страшна скорост той се носеше над пампасите и неговият шум беше като бучене на прибоя.

Прикритието, намерено от Нарайа, се намираше на петнадесет крачки от убежището на Ретиан и неговите приятели.

Планът на разбойниците беше такъв: да предизвикат суматоха, за да излезе Ретиан от свода и незабавно да го застрелят.

С останалите те се надяваха да се справят лесно: да ги завържат, да им запушат устата и да ги обесят на дървото.

Когато бандитите залегнаха под своето прикритие, Нарайа огледа краката на трите коня, завързани под листата на умбу; прицелвайки се, той проби с конически куршум хълбока на коня на Линсей.

Смъртно раненото животно отчаяно зацвили и падна, като скъса поводите.

— Какво е това? Изстрели и цвилене! — възкликна Ретиан. — Какво стана там?!

Линсей хвана револвера; отдавна лелеяната от стария канторски чиновник мечта за боеве в степта най-после се сбъдваше. Същото направи и Роберт: под ризата му на врата висеше собственоръчно ушито калъфче, където той пазеше стар малък револвер система „Лефоше“, чиито куршумчета не могат да пробият дори дюймова дъска на десет крачки разстояние.

Ретиан бързо изскочи изпод прикритието, държейки карабината готова за стрелба.

— Това е той! — прошепна Нарайа. — Ето го Дъгби. Стреляй!

Два изстрела — на Нарайа и Пуртос — гръмнаха едновременно.

В отговор се чу плясъкът на играчката лефоше, произведен от момчето, и сухият трясък на браунинга на Линсей: те стреляха по звука наслуки.

Тъй като Ретиан се движеше, куршумът бе закачил края на кърпата, завързана около главата му.

„Работа на Хопкинс!“ — успя да помисли Ретиан, падайки мигновено на тревата, за да не стане мишена на нови куршуми.

В това време, изплашени от суматохата и стрелбата, двата коня на пътешествениците скъсаха поводите и избягаха в степта; от шума на вятъра не се чуваше техният тропот.

Третият, смъртно ранен, се гърчеше и цвилеше под листата на умбу.

— Не се показвайте! — извика Ретиан на Линсей и Роберт.

— Карамба! — измърмори Пуртос. — Той е жив!

Ретиан не знаеше колко души го бяха нападнали, но можеше да се досети, че във всеки случай не беше един човек. Дойде му на ум да се престори на мъртъв и когато бандитите, измамени от това, се приближат, да ги застрелят от упор.

Но мошениците можеше да не се поддадат на такава уловка, понеже тя им беше известна, и да стрелят отдалече.

Засега Ретиан се прицели и стреля в посока на онази купчина корени, където се криеха бандитите. В същия миг над главата му изпищяха още два куршума, а след това последваха изстрелите от пушките на Пуртос и Нарайа, които засега също така не бяха решили как да продължават нападението.

— Не стреляй! — прошепна Линсей на Роберт. — Какво е това у тебе? Лефоше? Не стреляй, иначе враговете ни ще помислят, че сме въоръжени с пушкала.

— Дайте ми браунинг — каза Роберт, задъхвайки се от вълнение и изгаряйки от жажда за подвиг. — Аз съм малък, ще пропълзя в тревата безшумно като индианец, а след това ще изскоча зад тях и ще ги убия всичките.

— Глупаче! — прошепна Линсей. — От тебе ще останат само къдрите ти.

Роберт се изчерви и млъкна, тъжно стискайки в ръката си своето револверче, с един-единствен куршум, който беше вече изстрелян.

Изведнъж вятърът се промени. Той утихна и памперо свърши така неочаквано, както беше започнал. Сред облаците се показа светлосиньо небе; слънцето залязваше.

Опасността на положението на Ретиан се състоеше и в това, че бандитите можеха да се скрият в тревата и да ги заобиколят отзад. Да пълзи обратно под корените — в капана — той се боеше.

Мислейки напрегнато и бързо какво да направи, той се стараеше по звука на изстрелите да отгатне местонахождението на бандитите. Като гледаше внимателно пред себе си, Ретиан забеляза, че дългият отвор на входа под навеса, където бяха залегнали Нарайа и Пуртос, има на горния си край дебел и тежък корен, който стърчеше във въздуха. Някога той бе изгнил, бе се счупил и сега стърчеше като крива върлина.

Ретиан стреляше толкова добре, че с карабината можеше да улучи орех на разстояние петдесет крачки. Той незабавно се зае с изпълнение на своя замисъл.

Според неговите пресмятания, коренът висеше над главите на бандитите така, че ако паднеше върху главите им, можеше да се очаква неволно движение на ръцете им, които биха премахнали пречката и с това биха посочили къде да се стреля.

Ретиан не предполагаше, че планът му ще бъде много по-успешен, отколкото очакваше. Като зареди карабината с патрони с избухлив заряд, той се прицели внимателно и стреля.

Клонът, сякаш подрязан, клюмна и силно удари с края Нарайа по бузата. Бандитът, изплашен, подскочи и Ретиан видя лицето му.

Това беше достатъчно, за да може предварително насоченото дуло на Ретиановата карабина да нанесе смъртен удар; улучен от втория куршум право в челото, бандитът подскочи, но тутакси се залюля и падна, изпущайки пушката.

— Нарайа! Убит ли си?! — извика Пуртос.

„Хубаво го улучих!“ — помисли Ретиан и викна:

— Колко останахте?

В това време Линсей стреля четири пъти в онова място, където падна Нарайа. Един негов куршум одраска китката на дясната ръка на Пуртос. Като изпсува, бандитът изтърва карабината, след това се изправи и вдигна ръце:

— Предавам се! — каза той. — Моят другар е убит. Аз съм ранен.

Ликувайки, Роберт щипна стареца за лакътя.

— Вие улучихте! — извика той. — Гледайте, вие улучихте злодея! А аз… аз не улучих.

Ретиан, без да отклонява дулото на карабината от Пуртос, стана и се приближи до бандита. В същото време се приближи и Линсей.

— Казвай — кой те изпрати да ни убиеш?! — настоя Ретиан.

— Сеньор непознати — отговори Пуртос, — кълна се, в каквото поискате, станала е грешка. Аз страшно съм поразен, че виждам непознати хора. Един човек е поискал, така си мисля аз, да се пошегува лошо с мен за това, че го бих на карти: каза ми, че трима наши стари врагове, трима гаучо, са тръгнали в тази посока. Изглежда той ви е видял и е поискал да извършим престъпление, като убием невинни хора; започна памперо, стана тъмно, а ние видяхме как вие, които препускате отпред, слязохте от конете и се скрихте под корените. Ние ви взехме за други.

— Той лъже — каза Ретиан на Линсей. — Целете се в него.

Линсей насочи дулото на револвера към челото на Пуртос, а Ретиан вдигна втората карабина, взе от Пуртос патроните, ножа и предаде всичко това на Роберт, който с много голямо удоволствие се суетеше около възрастните.

— Сега — каза Ретиан и отново се приближи до Пуртос — да си поговорим още. Струва ми се, приятелю, че съм виждал някога твоята муцуна.

При тези думи Пуртос побледня.

— Да — продължаваше Ретиан, — макар че си поостарял, приятелю, но, струва ми се, че ти си така нареченият Лакомото ухо. Преди единадесет години аз те видях в Баже. Истина ли е това или не?

Под упорития поглед на Ретиан бандитът наведе ниско глава.

— Я си покажи лявото ухо! — извика младежът.

Той протегна ръка и вдигна невчесаната дълга коса на Пуртос.

На мястото на ухото имаше стар червен белег от рана.

Като хвърли поглед, пълен с неописуема злоба, Пуртос, без да снема ръце, захапа ръката на Линсей, който държеше револвера съвсем близо до лицето му, и направи това толкова силно, че Линсей неволно, от болка и изненада, изпусна браунинга.

Преди Ретиан да вдигне пушката, бандитът се понесе, прескачайки храстите и корените, към своите коне.

Ретиан се прицели и стреля, но вече беше късно: незасегнатият от куршума, който беше прелетял между ръката и тялото му, Пуртос се скри зад стъблото на второто умбу.

Докато Линсей и Ретиан заобикаляха дървото, Пуртос успя да откачи поводите, скочи на седлото и се понесе веднага, така че беше невъзможно да се догони, а да стреля, рискувайки да засегне коня, Ретиан не искаше, защото обичаше конете.

— Е, имал си късмет! Иначе нямаше да отървеш затвора — каза Ретиан.

Той се приближи до Нарайа, който лежеше ничком, разперил крака. Над главата му бръмчаха мухи.

— Този не го познавам — каза Ретиан, обръщайки Нарайа с лице към себе си. — Ако се съди по физиономията, бил е достоен сподвижник на Лакомото ухо. Преди единадесет години аз бях с баща си в Баже и видях как от един хан излезе тълпа, която водеше вързан човек с отсечено ухо. Водеха го в полицията. Баща ми се заинтересува и научи, че това е известният в града крадец Лакомото ухо, наречен така заради това, че конят, който той жестоко бил, му изтръгнал със зъби ушната раковина. А тогава бяха го хванали, защото беше напил един гаучо и откраднал последните пари на нещастния човек.

— Какво ще правим с трупа? — попита Роберт, като делови воин.

— А! Ти ли си? Бях те забравил — каза Ретиан. — Знаеш ли, беше напечено, целият още треперя от вълнение. Пуртос ще се върне, разбира се, през нощта; той ще прибере убития и ще го замъкне някъде или ще го зарови тук. Денят беше пълен със събития — обърна се той към Линсей. — А вие сега… не сте ли разочарован от Южна Америка.

— О, не! — отговори старецът. — За всеки мъж е хубаво и нужно да преживее опасност, когато се чувствува прав, а аз живях до бели коси като машина.

— Как така?! — възрази Ретиан. — А онова, което сте правили за другите? Та това е по-голям подвиг, отколкото да се разменят куршуми.

Вместо отговор Линсей само потупа Ретиан по рамото и посочи пасещите недалеч коне. Те се бяха върнали от степта след стихването на памперото; Ретиан ги повика с особено, рязко изсвирване и те веднага препуснаха към него.

Линсей яхна черния жребец на Нарайа, който се оказа превъзходен бегач, а Роберт и Ретиан — своите коне.

— Е, тайнствени непознати — каза Ретиан на Роберт, комуто беше възложено да носи карабините, — ние с тебе ще си поговорим. Ти значи имаш револвер? Ти си можел да стреляш? Ти искаше да отнемеш браунинга от чичо Линсей? Кой си ти?

— Аз нямам тайни, само че вие много ще се учудите, като научите защо съм попаднал в тези места — важно отвърна момчето.

— Добре. Да бързаме към Хименес — вече се стъмва, — и там след вечеря ти ще ни разкажеш своята история. Остават ни два километра, не повече. И така, напред!

Конниците препуснаха към ручея, а след това минаха покрай него — на изток, където далече, като малка искра, се виждаше светлинка на прозорец.

По пътя Ретиан предупреди спътниците си да мълчат у Хименес за нападението, защото там сред нощуващите хора могат да се окажат съучастници на Пуртос и Нарайа.

Засега нека оставим нашите любители на приключения и да надникнем в ранчото „Каменния стълб“.