Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (2)

II

Къщата на Андреас, сина на Жозеф, беше близко до гарата.

Пътниците минаха край постройките на гарата, тръгнаха по една крива уличка, застроена с малки къщи, чиито многобройни прозорци бяха украсени с боядисани капаци, и спряха пред един обработен парцел, където между редовете от тикви имаше ниска, едноетажна къща — една глинена постройка с покрив от тръстика.

Пред къщата стоеше млад индианец, усмихнат до уши, така че белите му като захар зъби ослепително блестяха на слънцето. Той беше бос, без шапка, а главата му беше вързана с шарена кърпа. Кафяво памучно сако, облечено на голо, и сини памучни панталони съставяха целия костюм на Андреас.

— Чашка мате^[1]! Капито кашаси! — каза Жозеф, след като пътешествениците си размениха с Андреас приветствия. — Вятърът на пампасите не ще поиска да обиди стареца, също както и неговия почтен приятел, Побелелият орел.

— Жозеф, ти ме познаваш — отговори Ретиан, — гарантирам ти също и за сеньор Линсей — прибави той, като забеляза по погледа на спътника си, че на него му се иска по-скоро да тръгват. — Кълна ти се в паметта на моя баща, че ние много ценим твоето гостоприемство и щедрост, но ние нищо не искаме, защото вече хапнахме и пийнахме на гарата.

Жозеф беше огорчен, но не настоя повече и те тримата освен Андреас влязоха в къщата през нисичката врата със завеса от волска кожа.

Къщичката се състоеше от три тесни и ниски помещения с пръстен под, с малки замърсени прозорци и рогозки в ъглите. Нямаше никаква мебел освен четири биволски черепи, всеки от които беше набит на три къси пръчки; тези черепи служеха за столове.

Жозеф поднесе на гостите няколко тъмни цигари местно производство, а Ретиан извади от чантата си бутилка ром.

Линсей разглеждаше наоколо с голям интерес. По неговото сияещо лице се виждаше, че му доставя детска радост възможността да седи на череп между биволски рога и да гледа закачените на стените простички картинки.

— Пампила! — викна Жозеф. — Донеси ни чашки! Донеси и дрехите, които приготвих за сеньор Дъгби.

— Ей сега — чу се гърлен глас. От женската стая след малко излезе млада индианка, която носеше куп дрехи. След като ги постави пред краката на стареца, тя отиде за чашки и като ги донесе, отривисто се поклони на гостите и взе охотно предложената й от Ретиан цигара.

Пампила беше облечена в синя басмена рокля. Нейните черни коси бяха украсени със сребърни монети, а шията й беше обвита с гердан от черно дърво. Тя ходеше боса. Скулестото й мургаво лице не изразяваше нищо; като запуши, тя пусна дим нагоре, каза „грасиас^[2]!“ — единствената испанска дума, която знаеше, и излезе.

Докато пътешествениците пиеха ром и пушеха, Жозеф разказа на Ретиан за семейните си работи, а след това всички се заеха да разгледат нещата, предназначени за Ретиан.

— Много жалко — каза Жозеф на Линсей — че нямаме друг костюм на гаучо за вас. Но шипито — широк кожен колан — ще се намери. На вас навярно ви се иска да изпитате всичко и аз, така да бъде, ще взема от Пампила нейното пончо. Елате тук, Ветре на пампасите.

Като каза това, Жозеф заведе Ретиан в съседната стая, където младежът започна да се преоблича.

— О, шипито и пончото напълно ме задоволяват — обърна се Линсей към индианеца. — Не ми се иска да препускам на мустанг със сако, връзка и панталони.

— Ако тръгнехте така, всички момчета от Месгатоп ще се съберат да ви изпратят — засмя се Жозеф. — Вие сте упорит, не искате да пътувате с дилижанс. Е, добре, ще я наредим някак.

Скоро Жозеф донесе памучното пончо на Пампила. Това беше голямо квадратно парче зелен плат с гирлянда от червени рози по краищата и с разрез за главата. Жозеф даде на Линсей нож с кожена ножница и му показа как се пристяга коланът. За краката той му предложи кожени гамаши, а към обувките му прикрепи големи медни шпори с колелца, големи колкото малка чинийка.

Костюмът на Ретиан беше значително по-хубав от костюма на Линсей: истинското вигонено^[3] пончо беше обшито по краищата със сребърен ширит; жълтият широк колан, украсен с ивици червена кожа; ботушите от нещавена кожа с мек широк връх достигаха до коленете, а огромните сребърни шпори със златни нарези звънтяха при всяка крачка. Бялата ярина шапка със зелена лента беше завързана на тила, кожените панталони имаха черни копринени кантове, изпод пончото се показваше бялата коприна на тънката риза.

На колана му стърчеше дълъг нож със сребърна украса и малахитова дръжка — което бе голяма рядкост в Бразилия. На рамото му висеше магазинна пушка, на ремък до колана — кобур с револвер.

Като погледна Линсей, Ретиан неволно се разсмя: двама гаучо, стар и млад, стояха един срещу друг.

— Кълна се в канцеларщината — страниците на Майн Рид и Густав Емар оживяват пред мене! — възкликна, смеейки се, Линсей. — Колко ли жалък ви се виждам в своя костюм — аз, канцеларистът, прекарал толкова години, без да вдигне глава от пропитите с мастило книги?!

— Ни най-малко — отговори Ретиан, — защото за вас това не е развлечение, а потребност на душата. Костюмът на гаучо много ви прилича, вярвайте ми.

Поутешен малко, Линсей бодро тръгна заедно с Ретиан към изхода за двора, където Андреас вече ги чакаше, държейки за юздите два буйни степни коня: сивата кобила за Ретиан Цветецът на тревата и черната Ого — за Линсей. Като видя високите, не много удобни за несвикнал човек седла на гаучо, Линсей се смути малко, но по примера на Ретиан твърде ловко яхна своя кон и дори веднага намери с крак стремето, с което много учуди двамата индианци.

— Побелелият орел от ледените страни знае как да язди по нашему — възкликна Жозеф. — Ветре на пампасите, аз ще намеря начин да дойда в „Каменния стълб“. Ние още ще поговорим. Ще прекараме цяла нощ с чай, с цигари и китара. На добър път!

Багажът на Линсей и Ретиан беше поставен в кожени раници, прикрепени от двете страни на седлата. Изпращани от индианците с напътствия и пожелания, конниците минаха отвън оградата и се намериха пред вълнистата равнина.