Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (5)

V

Конниците влязоха в ограден от храсталак и бодлива тел двор.

Никой не обърна внимание на тяхното пристигане. В степта се сблъскват най-различни хора, а костюмите на пътешествениците бяха обикновено за тези места облекло. Като заведе конете в корала — оградено място за конете и добитъка, и ги привърза до улея с вода, Ретиан донесе от плевника чувал маис^[1] и даде на конете. След това той и Линсей влязоха във вестибюла на чифлика, голямо квадратно помещение, от което две ниски врати водеха към вътрешните стаи.

Подът беше пръстен, но чисто измазан със затвърдяла глина, стените акуратно белосани; по тях висяха олеографии в рамки, изобразяващи семейни и ловни сцени.

Тук нямаше покрив; това помещение, което служеше за кухня и столова, бе заобиколено от квадратна жилищна сграда, разделена на пет стаи.

До задната стена имаше иззидано от камъни огнище с опънат над него тел за окачване на котлите и скара за печене.

На застлания с рогозки под имаше няколко столчета и дълга дървена маса.

Когато пътешествениците седнаха около масата, до тях се приближи пеон, когото те помолиха да им даде да хапнат.

Освен тях тук имаше още двама души: едно момче и един гаучо. Те спяха в ъгъла на рогозката.

Пеонът взе две чугунени чинии, извади с една дълга вилица от котела няколко парчета овнешко месо, поля го с тиквен сос, сложи за гарнитура боб и ги донесе на изгладнелите пътници.

Ретиан ядеше замислено, стараейки се да не гледа наоколо и съжалявайки, че е пристигнал тук, където всичко му напомняше детството, майка му и баща му.

Струваше му се, че ако затвори очи, а след това ги отвори, от вратата надясно ще изтича малката Малвина, а отляво ще излезе баща му, мърморейки сърдито:

— Къде се загуби, Ретиан? Навярно пак си нощувал с гаучо около Черните блата?

Той живо си припомни детството, лодката, която винаги стоеше във водата сред тръстиката; първата книга, пианото, което се намираше на мястото, където той сега седеше; извезаните индиански пътечки, с които застилаха пода, и постоянно загрижената майка, която страдаше от някаква очна болест, след като я беше ухапала змия.

Линсей, виждайки замислеността на своя другар, също ядеше мълчаливо. Но той с мъка се сдържаше да не затананика някоя песничка — толкова голямо удоволствие му доставяше всичко, което виждаше.

Като си спомни какъв беше като дете, Ретиан несъзнателно спря погледа си на онова момче, което спеше до гаучо. Не можеше да се помисли, че момчето е син на този пастир. Неговите боси до коленете крака, черни от праха, бяха изподраскани до кръв. Къса, разкъсана на раменете, някога бяла риза — това беше цялото му облекло. В невчесаната тъмна коса стърчаха сухи стръкчета трева.

То беше цялото мръсно и очевидно водеше скитнически живот, докато спящият до него гаучо беше облечен с обичайните здрави степни дрехи.

В стаята влезе Хопкинс — червендалестият с рижи мустаци човек, който шеташе навън.

Като хвърли бегъл поглед към непознатите пътешественици, Хопкинс забеляза спящото момче, ядоса се и го ритна по гърба с ботуша си.

— Ей, келеш, скитник, ти пак ли си тук?! — завика той, когато съненото още момче скочи и изплашено се заозърта, пазейки с ръка лицето си от ударите. — Как си посмял да дойдеш пак, след като тази сутрин те изгоних?

— Остави го, Хопкинс — каза събудилият се гаучо; — аз го доведох; исках да го нахраня, но бях изморен и съм заспал; то също е заспало.

— Марш вънка! — извика ханджията, като хвана скитника за ухото и го помъкна към вратата.

— Господине, не го пипайте! — мрачно извика Ретиан. — Аз искам да поговоря с него и да го нахраня.

— Моля — хапливо възрази Хопкинс, — но аз, господин чужденецо, все още съм господар тук, в тоя дом. Ако сте съгласни да заплатите загубите в случай на кражба, аз не протестирам. Но ако само си давате вид на великодушен, а загубите трябва да плащам аз, по-добре не отваряйте дума за това.

— Отдавна ли сте стопанин тук? — забеляза разядосаният гаучо. — Едва през март Шулц ви продаде ранчото, а той, трябва да кажа, беше по-вежлив от вас.

— Ако аз, който работя в тази степ, се занимавам само с вежливости, то отдавна би ми се наложило да продам ранчото и да стана гаучо — грубо каза Хопкинс. — Аз би трябвало да го продам, както направиха неговите предишни господари Дъгби, тези формени идиоти, които от гордост не искаха да отворят странноприемница, въпреки че ги съветваха.

Като видя, че Ретиан побледня, Линсей се опита да смекчи разговора и каза:

— Но за вас е по-добре, че Дъгби не са сторили това и сега вие сте стопанин на хотела.

— Хайде, излизай — каза Хопкинс на детето, което печално тръгна към вратата — и не върви по този път, по който синът на Дъгби стана крадец.

— Какво? — тихо каза Ретиан, ставайки.

— Сигурно е станал крадец — продължи Хопкинс, — защото той избяга от дома си в Северните щати и както ми писа един познат оттам, той видял как водели момчето под конвой в Нюйоркския затвор.

— Кажете ми, Хопкинс, вие сам ли съчинихте тази мръсна лъжа — попита, ставайки от масата Ретиан. — Стой, момче — обърна се той към малкия скитник, — заради тебе започна тая история и ти трябва да знаеш, че за тебе се застъпих аз, Ретиан Дъгби, синът на покойния Дъгби.

— Аз нищо не казвам… Малко ли неща говорят, но щом е така, то вашата любов към скитниците е твърде забележителна…

С два юмручни удара по пълното, червено лице Ретиан така зашемети ханджията, че той удари темето си в стената и се хвана за главата.

— Намерихте ли си майстора, Хопкинс? — каза старият гаучо.

Хопкинс извади от кобура, който висеше на колана му, браунинг и насочи дулото срещу лицето на Ретиан.

Младежът едва бе успял да хване подпряната до масата карабина, когато малкият скитник се хвърли като котка и увисна на ръката на Хопкинс.

Раздадоха се три изстрела в пода — нападението на момчето отклони дулото надолу.

В същия миг гаучо отблъсна момчето, изтръгна револвера от изумения Хопкинс, а притичалите при изстрела гаучо застанаха като плътна стена между враговете.

Достатъчни бяха няколко думи на стария гаучо и Линсей, за да разберат и другите смисъла на станалото. Някои от тях помнеха семейство Дъгби; един гаучо даже позна Ретиан и се ръкува с него, но сега не беше време за спомени — предстоеше въоръжен бой между Хопкинс и Ретиан.

Гаучо изцяло съчувствуваха на Ретиан — не само защото за скарването беше виновен стопанинът, а защото никой не обичаше Хопкинс.

Хопкинс даваше на бедните гаучо пари с голяма лихва, винаги надписваше сметките за изяденото и изпитото и се отнасяше към тях не така вежливо, както са свикнали испанците, жители на степта.

— Как ще се биете? — запита противниците гаучо Педро Монтихо, за когото се носеше слух, че се е бил с оръжие в ръце сто и четиринадесет пъти и само пет пъти е бил раняван. Според закона на пампасите, оскърбеният има право да избира оръжието. Нека свидетелите кажат — кой беше оскърбителят, кой оскърбеният?

— Хопкинс пръв оскърби Дъгби, като наруга родителите му, а самия него нарече крадец, макар и да не знаеше с кого говори — заяви старият гаучо, който спеше редом с момчето.

Пеонът, който сервираше яденето, от желание да угоди на господаря си, каза, че не е чул за какво са говорили и е видял само как Ретиан ударил Хопкинс.

Линсей подробно разказа как Хопкинс пъдеше момчето и как Ретиан се застъпи за него.

Няколко гаучо, оттегляйки се настрана, започнаха да се съвещават.

Хопкинс, който стреляше добре, надявайки се на своето изкуство да улучва целта, изтривайки окървавените си мустаци, каза на Ретиан:

— През дупките на тялото ви ще се вижда оттук до Парагвай! Вие няма да си излезете жив!

— Аз не се боя от смъртта — отговори Ретиан — и ако ми е съдено да падна, ще отнеса в гроба спомена за вашия подут нос.

След като се посъветваха, гаучо се върнаха при масата.

— Ето какво решихме — каза Педро Монтихо, — тъй като от едната страна е имало оскърбление, а от другата удар, предлагаме ви да се помирите. Ако пък противниците не желаят помирение, то нека се стрелят през пончо, гърди срещу гърди, на две крачки разстояние.

С тези жестоки условия на дуела гаучо се надяваха да вразумят противниците, като мислеха, че те ще се откажат да отидат почти на сигурна смърт.

— Аз съм съгласен — бързо каза Ретиан. — Но ако Хопкинс ме помоли за прошка, ако признае, че сам е съчинил клеветата и че си е получил заслуженото, аз на драго сърце ще се помиря с него.

— Много искате! — викна Хопкинс. — Макар че сте син на Дъгби, не може да се разпореждате тук, в моя дом.

В това време момчето, чиято намеса спаси Ретиан, стоеше до своя застъпник и печално гледаше приготовленията за ужасния дуел.

Що се отнася до Линсей, то той се чувствуваше много зле. Струваше му се, че едрият, дързък Хопкинс непременно ще убие Ретиан; и развълнуван до краен предел, старецът се помъчи да уреди работата.

— Аз предлагам — каза той — дуелът да се отложи с два дни, за да може гласът на разума да попречи на двойното убийство. След два дни разгорещилите се противници ще видят, че тази печална история съвсем не изисква толкова жестоки условия, каквито се поставят тук. Може би тогава ще се помирят.

Хопкинс беше страхливец, но под влияние на яростта и злобата си към Ретиан все още говореше разпалено.

— Не се бъркайте в чужди работи! — викна той на Линсей. — Аз ще съумея да се защитя при всякакви условия!

— Не… — неочаквано каза момчето, което гледаше внимателно разярения ханджия.

Всички се учудиха.

— Какво мърмориш, малкият? — попита Педро Монтихо.

— Аз казвам… аз искам да кажа — започна момчето, като се запъваше и се притисна до Ретиан, който сложи ръка на главата му, — извинете ме, но на мене ми се стори, че стопанинът се перчи. Той няма да издържи!

— А с тебе, мръсен мошенико, ще си поговоря, след като пратя този напет юнак при родителите му — каза Хопкинс.

— Слушай, момче — обърна се към малкия дрипльо старият гаучо, — излез на двора или стой и мълчи. Това не е шега.

Един гаучо се приближи до Ретиан и му показа черта, направена с нож на пода.

След това той показа също такава черта и на Хопкинс.

Противниците застанаха един срещу друг. Между тях имаше две крачки разстояние.

Друг гаучо опъна между противниците едно пончо; той го хвана за единия горен край, а Педро Монтихо държеше другия край. Пончото увисна като перде, което стигаше до вратовете на участниците в дуела.

Те виждаха само лицата си, а трябваше да стрелят през пончото, налучвайки коя част от тялото на противника да уцелят. Всеки след командата можеше да стреля, колкото пъти иска.

Ретиан беше бледен; той се мръщеше, готвейки се, ако се наложи, да приеме смъртта.

Червеното лице на Хопкинс побеля от страх; неговите разрошени мустаци бяха щръкнали.

Монтихо взе револвер, готов да даде сигнал с изстрел във въздуха.

Настъпи такава тишина, че се чуваше как конете в корала дъвчат маис.

— Сеньор Линсей — каза Ретиан, — ако ме убият, идете в ранчото „Каменния стълб“. Ще кажете на Вермонт как съм загинал, ще предадете на него и на Арета моя поздрав. Кажете, че му благодаря за гостоприемството, което би ми оказал, ако бях у него.

Като каза това, Ретиан насочи решително револвера си в средата на пончото и зачака сигнала.

Монтихо се прицели в тавана.

— Бъдете внимателни, кабалеро! — каза той високо, но не успя да се доизкаже и Хопкинс се хвана за главата, отдръпна се от пончото и се облегна на стената. Повдигаше му се от страх, от внезапно обхваналия го ужас пред смъртта.

Гаучо снеха пончото.

— Какво ви е, Хопкинс? — студено запита Монтихо.

— Признавам… — глухо промърмори Хопкинс, изпускайки револвера — признавам, че съм виновен… Дъгби ме удари заслужено.

В този тежък и срамен за Хопкинс момент нито един гаучо не се засмя, не издаде пренебрежително възклицание. Сдържайки усмивките си, те мълчаливо напуснаха помещението.

Някои от тях се приближиха до Ретиан, стискаха ръката му, поздравявайки го с благополучния край, други го тупаха по рамото, шепнейки: „Карамба! Даже окото ви не трепна!“

— Да вървим! — обърна се Ретиан към момчето и към Линсей.

Той плати на изплашения пеон за яденето и тримата заедно излязоха.

— Аз няма да оставя това момче — каза Ретиан, — ще го вземем със себе си и ще направим нещо от него. На колко си години?

— На единадесет — каза момчето, усмихвайки се доверчиво.

— А как се казваш?

— Звездата на Юга — произнесе момчето и се изчерви, но погледна открито.

— Как? Как? Повтори! — чуха се възклицания.

— Звездата на Юга — сконфузи се момчето. — Аз се нарекох така… Има прозвища: Бързата стрела, Лъвът на пустинята… След това… Аз съм чел: такива прозвища имат ловците и авантюристите в пампасите.

— Така! — каза удивеният Ретиан. — Е, после ще ни разкажеш всичко това по-подробно. Но как е твоето истинско име?

— Роберт Найт.

— Откъде си ти, Роберт?

— Аз съм от Фолкландските острови, от Порт Станлей^[2] — отговори Звездата на Юга, като учуди всички с тези си думи, защото от Фолкландските острови до Рио Гранде до Сул^[3] имаше не по-малко от две хиляди и петстотин километра по права линия.

На всички други въпроси Роберт не отговаряше, мълчаливо поглеждаше Ретиан и сякаш го молеше да не бърза с разпитването.

— Е, добре — каза му Ретиан, — после той ще ми стане по-приказлив. Ти значи си избягал от къщи, Роберт? Да не си направил нещо лошо?

— Не… О, не! — живо завика Роберт. — Само това не!

Ретиан се спазари с един гаучо и купи от него за пет рейса^[4] кон за момчето и две овчи кожи вместо седло, което сега не можеше да се намери. Роберт заяви, че умее да язди, и наистина, когато го сложиха върху завързаните с ремъци около гърба и корема на коня овчи кожи, момчето умело хвана поводите и направи отлично един кръг пред ранчото.

Старият гаучо му подари пончо за защита от вятъра и дъжда.

Като помахаха с шапки, Ретиан, Роберт и Линсей излязоха от двора на ранчото, съпровождани от дружелюбни викове и напътствия.

— Е, спечелихте си враг, сеньор Дъгби! — извика след тях Монтихо. — Съветвам ви да бъдете предпазлив! Хопкинс ще започне да си отмъщава.

— Нищо не може да ми направи той — отговори шеговито Ретиан, — сега си имам звезда — Звездата на Юга.

Малката кавалкада премина разстоянието, което отделяше ранчото от крайбрежния храсталак, и се приготви да прегази реката през брода, който беше наблизо. Като изминаха стотина крачки по брега на реката, пътниците се спуснаха към водата.

Ретиан каза:

— Почакайте ме, драги Линсей. Тук много наблизо се намират гробовете, на моите старци. Аз скоро ще се върна.