Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (15)

XV

Оставеното от Рамзай момче известно време беше горчиво обидено на възрастния, който беше обещал да не се разделя с него до края на работата, а след това замина сам. Като реши, че до десет вечерта е останало малко и затова не си струва да се огорчава много, Роберт отиде да утоли глада си. Той беше много огладнял и започна да търси лавка за хранителни продукти, тъй като се стесняваше да се отбие в гостилница за „възрастни“. Наближаваше шест часа.

От онова място на пристанището, откъдето той тръгна, можеше да се мине край хотел „Гваделупа“. Роберт се опасяваше от среща с чичо си и за нищо на света не би минал покрай хотела, но той не знаеше посоките и затова, едва бе изминал четири квартала, и чичо Найт, който седеше с Линсей на откритата веранда на ресторанта, веднага видя момчето.

Роберт също забеляза тичащия към него ветеринар, но беше вече късно, освен това на Звездата на Юга му стана съвестно да се мъчи да се изплъзне от стареца, който бе пристигнал специално заради него.

Той омърлушено се приближи до Найт.

— Ах, Роберт — каза ветеринарят, — каква е тази свинщина от твоя страна? Та нали аз място не мога да си намеря, непрекъснато мисля за тебе! Добре, че мистър Линсей ме успокои малко, обяснявайки ми твоите чудачества. Ти, скитниче, си освобождавал Батаран…

— Не ми напомняйте! — помоли се момчето. — Нали вече знаете от мистър Линсей, че Паркер ме е измамил!?

— Зная. Добре, да вървим в къщи, а утре ще се качим на парахода „Вега“; капитанът ми даде каюта, макар че параходът е товарен. След пет дни ще бъдем в Порт Станлей. — Те се приближиха към верандата.

— Намери ли се? — усмихна се Линсей.

— Такова съкровище не се губи — унило отговори Роберт. — И знаете ли какво ще ви кажа напълно откровено: много искам да си отида в къщи. Но нали участвувам в една работа, дал съм дума да бъда на определеното място в десет часа вечерта…

— Е-е! — възкликнаха старците. — Пак Батаран ли?

— Не Батаран, а Хуан! Вие нали чухте, мистър Линсей? Когато на улицата се приближи една девойка…

— Ама ти тази ли работа ще вършиш? — възкликна Линсей.

— Каква работа? — попита Найт.

Линсей разказа.

— Ето какво направих аз — обясни Роберт. — Прескочих зида на лечебницата и връчих на Хуан револвер, както беше помолил своя приятел Рамзай; ние заедно бяхме там.

По-подробният разказ на момчето толкова изуми Найт, че той сне пенснето си, отново го сложи и пак го сне.

— Да, Роб, аз съвсем малко те познавам — каза ветеринарят. — Обаче ти си първокласен хитрец! Освен това намерил съкровище!

— Виж какво, чичо — каза момчето, — хвалете ме или ми се карайте, както искате, но ми дайте да ям.

След срещата с Роберт чичо му веднага се запъти към „Гваделупа“ и там му казаха, че Роберт живее в една стая с Линсей. Старците веднага се запознаха; Линсей посвети Найт в похожденията на племенника му и с това малко успокои ветеринаря който разбра, че Роберт не е безприютен и че не е направил нищо лошо.

Като се нахрани, Роберт каза:

— Чичо, аз трябва да бъда на онова място в десет часа вечерта. Обещах. Жал ми е за вас. Вие ще се безпокоите за мен, но иначе аз не мога.

— За разбиране, разбирам… — замислено отговори ветеринарят. — Мистър Линсей, аз искам да се посъветвам с вас какво да се направи.

Старците се преместиха на друга маса.

— Моят план е такъв — съобщи ветеринарят. — Малко по-късно, когато ще пие с нас кафе, тихичко да му сипя в чашката хлорхидрат. Тогава той ще заспи дълбоко. Не бива да допуснем момчето да отиде на такъв риск.

— Аз не виждам особен риск за него — възрази Линсей. — Но той трябва да удържи на думата си. Може да има неприятности, разбира се! Дори разпит… Но нали работите на Роберт са чисти, той действува безкористно, от най-добри, от човешки подбуди, при това той е още момче. А ако го задържите с измама, той ще се измъчва и никога няма да ви прости.

Найт спореше, Линсей не отстъпваше.

Накрая Найт беше принуден да се съгласи, че насилието е невъзможно. Той повика Роберт.

— И така — каза Найт, — ние решихме: върви в десет часа и прави това, което си се заловил да правиш. Не мисля, че сега твоето участие е много необходимо, но ти, разбира се, трябва да бъдеш там.

— Само запомни — добави Линсей, — че занапред ще трябва да пазиш своите сили и стремежи за по-зряла възраст. Ти ще си останеш такъв, какъвто си, а преждевременните непосилни задачи само ще те изморят преждевременно. И така, върви при своите заговорници, за да се сбогуваш. Трябва да си заминеш в къщи, да се учиш. Всичко това, което направи, случайно мина благополучно; можеше да бъде и по-лошо.

— Вие, чичо, не ми ли се сърдите? — попита момчето.

— Какво приказваш, мили! Би трябвало да се сърдя, но като си се родил такъв…

— Аз ще дойда през нощта — каза Роберт, — не се безпокойте за мене…

Той се засмя и излезе — нарочно по-рано от десет, за да не се вълнува и да не вълнува Найт, на когото, разбира се, беше трудно да даде подобно разрешение.

В това време Рамзай, след като научи за своето уволнение и опасявайки се да отиде във фирмата, даже за сметката и багажа, възложи тази работа на един познат фотограф, който да препрати парите и нещата на посочения адрес, когато получи известие.

Ван Рихт се услови да бъде на мястото до зида на лечебницата към десет часа, както и Роберт. Той пристигна с автомобил, който нае от един познат шофьор, с когото срещу много пари се споразумя след свършване на работата да кара с всички сили към глухата уличка, където похитителите и Хуан трябваше да слязат и да се доберат до кораба пеш, за да заличат следите си в случай на преследване.

Като забеляза изкачващия се на хълма автомобил, Рамзай, който безшумно седеше с Роберт до зида и слушаше неговия разказ за чичото и връщането в къщи, стана.

— Това ли е той? — попита Ван Рихт, показвайки момчето.

— То, същото.

— Аха! Но какво ще прави то сега?

— Ами аз ще преча на преследването — заяви Роберт. — Знаете ли, аз ще се хвърлям в краката им, ще ги обърквам, ще викам: „Тичайте нататък! Тичайте насам!“

— Наистина може да бъде полезен — каза Рамзай, — той е находчив.

В това време шофьорът закара колата на улицата срещу лечебницата и спря така, че да не събуди подозрение.

Докторът беше съобщил на Хуан, че утре ще бъде преместен в друг град и настанен там в най-добрата болница.

Едва когато получи револвера и записката от Рамзай, Хуан се досети, че Ригоци нещо знае и вероятно се бои от опити за освобождение.

Хуан скри револвера и зачака нощта. Той имаше часовник. В един часа без четвърт Хуан, който беше напълно готов, се приближи до вратата и позвъни.

Меринг, дежурният фелдшер, чието задължение беше да се явява при повикване след дванадесет, щракна с ключа и като открехна вратата, попита:

— Какво ви е?

— Лошо ми е — каза Хуан. — Вие ми се свят.

Меринг широко разтвори вратата и видя револвера, насочен към лицето му.

— Маняна… — прошепна Меринг — какво се е случило… аз…

— Незабавно ме изведете, водете ме тихо, без шум. Вървете напред. Готов съм на всичко. Ако почнете да викате, ще ви убия!

На фелдшера животът му беше скъп: като побледня, той кимна с глава в знак на съгласие, Меринг тръгна пред Хуан по светлия пуст коридор към изходната врата. Като сне от стената ключа, той безшумно отвори вратата.

Блеснаха светлините на улицата; чу се песен, тропот на екипажи.

Като видя, че вратата се отвори, Роберт, който седеше в автомобила, не издържа и извика „ура!“.

Меринг отскочи на тротоара и започна да вика полиция.

Като пресече улицата, Хуан скочи в автомобила. Време за разговори нямаше. Шофьорът даде ход толкова бързо, че приближилите се от любопитство минувачи едва не бяха прегазени.

Летейки по предварително набелязаните улици, колата достигна една глуха уличка до пристанището. Тук бегълците слязоха и скоро бяха на палубата на „Кастор“. Радостта от срещата на брата със сестрата изглеждаше няма да има край. Инес разцелува Роберт, целуваха го и Хуан, и Рамзай, и Катарина, и Ван Рихт.

Роберт се радваше на чуждото щастие, но сам не беше весел. Той охотно би пътешествувал още, би освобождавал и търсил съкровища… а трябваше да пътува за в къщи.

Момчето се върна замислено в хотела. Двамата старци го чакаха.

— Е, всичко ли е направено? — попита Найт.

— Всичко… Искате ли бонбони?

Роберт извади от джоба си бонбони, предложи на Линсей и Найт и изведнъж неудържимо заплака.

Трябваше да си отива в къщи, да стане пак малък, да се учи, а така му се искаше да бъде възрастен…

— Не реви — каза Найт. — Гледай, моля ти се, нали спаси Дъгби от смърт, освободи Хуан, намери имането, заплати дълговете на Вермонт. Сватоса Арета с Ретиан! Малко ли ти е?

— Как сватоса? Кога съм ги сватосал? — през сълзи попита момчето.

— Мистер Линсей, прочетете му писмото…

— Аз получих писмо от Вермонт — каза Линсей.

Той прочете:

„Скъпи Линсей, елате да живеете в ранчото завинаги. Стига сте работили. Аз ще ви науча на ловджийски и степен живот.

Ретиан и Арета сигурно скоро ще заминат, ще се женят. Тях Роберт ги сватоса, когато при преминаването на реката извика: «Женете се, моля ви се!» Къде е това мило момче? Целунете го. Чакам ви, елате, когато искате.

Ваш Д. Вермонт“

На другия ден Звездата на Юга вече плаваше с чичо си за Порт Станлей.

Линсей отиде в ранчото „Каменния стълб“. Там той живя до края на живота си с Вермонт, Хиацинт и Флора.

„Кастор“ след месец пристигна в Испания и двамата — Рамзай и Инес, започнаха да работят в киното, а също така и Хуан, който стана добър кинооператор.

А Маняна, като научи за всичко, умря от злоба — хвана го паралич.

Вентрос бе освободен от съседите едва на втория ден, когато стана подозрително защо квартирата на Бела е затворена две денонощия. От срам той се пресели в друг град.

Бела и Катарина станаха работнички във фабрика за изкуствени цветя.

Ретиан и Арета заживяха в Монтевидео.

Жозеф и неговият син са здрави. Понякога те наминават при Вермонт.

Хопкинс умря от пиянство.

Бандитът Пуртос беше хванат в Пелотас и осъден за бандитизъм на седем години затвор.

Почти всички, всеки по своему, си спомнят Звездата на Юга, а той си пише със своите приятели по приключения. Сега той е в университета във Филаделфия; работи върху изнамирането на най-доброто средство за спасяване на хората от туберкулоза.

Инес и Рамзай имат деца; едното момченце се казва Роберт. И Арета и Ретиан имат деца: едното момченце също се казва Роберт.