Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (3)

III

Ретиан и Линсей не бяха изминали сто крачки и пред очите им се откриха залетите от слънце пампаси.

Степта напомняше спрели движението си полегати вълни. Тази вълниста равнина, тук-таме прорязана от падини, изрити от водата на ручеите и рекичките, с храсталаци по бреговете, се простираше до самия хоризонт.

На различни места от равнината се виждаха тъмни петна, към които се придвижваха бавно тъмни точки.

— Това са стада — каза Ретиан. — Стада рогат добитък и коне. Ние постоянно ще ги виждаме ту отблизо, ту отдалеч. Е, сеньор Линсей, предстои ни тежък път; да пуснем конете в тръс, а довечера ще пренощуваме в някое ранчо. Няма ли да се изморите?

— О, не — отговори Линсей, — аз така съм изпълнен с чувство за ново, че ми се струва, бих могъл да пътувам без сън и без храна три дни.

Конниците яздеха из високата трева, която беше започнала да жълтее, тъй като отдавна не бяха валели дъждове. Почвата бе суха и твърда. Нямаше никакъв ясно очертан път: следи от колела, подкови, копита се пръскаха по всички посоки, като бримките на рядко изплетена мрежа.

Като изминаха два или три километра, пътешествениците срещнаха огромно стадо говеда, съпровождано от отряд гаучо — изпрашени, загорели конници с широкополи сламенни шапки. Огромни рунтави кучета тичаха около стадото, вкарвайки отбилите се говеда в обръча. Караха ги на кланицата в Пелотас.

Пастирите бяха въоръжени с къси пики от тръстика, с железни остриета на края; с тези пики те мушкаха говедата, които се отбиваха от стадото или от пътя. Освен това дълги кожени бичове непрекъснато плющяха във въздуха и по гърбовете на животните.

Ретиан и Линсей трябваше да се отбият встрани и да заобиколят стадото, защото би било опасно да се изпречат пред тази лавина от животни и да разсърдят макар само няколко от тях.

Конниците дълго заобикаляха стадото, което вървеше, вдигайки прах, и мучеше, разтърсвайки земята и разнасяйки силна, остра миризма.

Като приближаваха пътешествениците, някои гаучо завързваха разговор с Ретиан. От тях той разбра, че Вермонт по-миналата година съвсем се е разорил и няма вече стадо. Едни казваха, че го излъгали търговци, други — че целият му добитък е измрял от неизвестна болест. Така или иначе, но Вермонт живеел сега много бедно. Като раздаде на пастирите няколко пачки цигари, Ретиан известно време яздеше замислен; след това, виждайки как Линсей, за когото всичко бе ново и интересно, сияе от удоволствие, той се оживи и заговори:

— Ние сме облечени като гаучо, но нашите, особено моите дрехи са външната, празничната страна от живота на гаучо. Вие току-що ги видяхте по време на работа. Техният живот е суров; по-голямата част от живота си те прекарват на седлото.

— Но нима не почиват?

— Дали почиват? Един-два пъти на ден, и то не винаги. Гаучо ще влезе в ранчото, ще пийне чай — и отново на седлото. Непрекъснато, с отмерени крачки те обхождат стадото. Хлябът тук е рядкост; ядат месо, тиквена каша и картофи. Спят малко, и то повече денем.

— Защо денем?

— Спят и през нощта, поред. Но през нощта стадото може да се изплаши от нещо: може да пребяга щраус или да се мерне сянка на газела; а понякога случва се животните да затъгуват от дразнещата ги лунна светлина, тогава се разбягват, смесват се с другите стада и причиняват на гаучо тревоги и мъки.

— Да, това не е толкова просто, както аз мислех.

— Никак не е просто — продължаваше Региан. — Аз зная какво говоря, защото, когато бях юноша, често прекарвах с гаучо цели седмици. Случва се така: животното се изплаши от нещо, зарази с уплахата си няколко други и те се понасят презглава, след тях още, и още — и тогава стадото от десет хиляди глави лети, чупейки и унищожавайки всичко по пътя си. Към тях се присъединяват и други стада. Суматохата се разпространява на стотици километри и някои стада изчезват безследно. Минават много дни, докато ги намерят.

— Колко погрешно съм си представял пампасите като еднообразна суха равнина! — каза Линсей.

— О, не. Пампасите са много разнообразни — откликна Ретиан. — Например така нареченият „памперо“ — ураганът със страшни гръмотевици и непрекъснати светкавици — всява паника сред добитъка. Търсейки укритие, те се разбягват на всички страни, а след тях тичат гаучо и кучетата.

Като дете, слушах за един гаучо — мисля, че се казваше Мануел. Той попаднал заедно със стадото в блато. Между впрочем тези блата на вид по нищо не се отличават от заобикалящото ги зелено пространство. Изминали няколко дена, а Мануел не се връщал при своята жена, която много го обичала. Започнали да търсят и по шапката, която лежала над гроба на нещастния човек, се досетили, че е потънал в блатото. Жена му не понесла мъката, отишла на онова място и се оставила да бъде погълната от тресавището.

Друг един гаучо — продължаваше Ретиан — три денонощия гонил своето разпръснато стадо, сменявайки в движение конете, които ловял с ласо; този гаучо умрял от изтощение върху седлото си.

И въпреки това рядко някой гаучо ще смени този тревожен, труден живот със спокойното съществувание в града. Те обичат пампасите, свободата и опасностите — завърши своя разказ Ретиан.

Лек, чист като изворна вода въздух облъхваше лицата на ездачите и беше толкова радостно да се диша, да се разглежда необятната зелена шир, че им се искаше да яздят мълчаливо, отдадени на ритъма на лекия галоп и чувството за простор.

Необикновената прозрачност на въздуха мамеше зрението: далечното изглеждаше близко, малкото — голямо. Храстите, които растяха по хълмовете, отдалеч изглеждаха като големи дървета, а кацналите на възвишенията „таро-таро“ — като гигантски птици. В действителност черните с бели криле „таро-таро“, които приличат на руските калугерици, са грациозни малки птици и се срещат в пампасите твърде често, също както зайците.

Линсей виждаше дългокраки степни диви кокошки, яребици; веднъж покрай двамата профуча антилопа. Преминавайки през ручеите, той се любуваше на розовите фламинго, които стояха във водата на един крак, на белите чапли, на множеството бекаси с различна окраска и големина. Стада опитомени щрауси — нанду, които в тези места не се страхуваха от човека, пускаха конниците съвсем близко до себе си, а след това вперваха изпъкналите си очи, вирваха къдравите си опашки и бързо махайки с криле, побягваха надалеч.

Така пътуваха Ретиан и Линсей, само понякога спираха да запушат или да пият вода от ручея, докато им се прияде.

— Вие сигурно искате да хапнете? — попита Ретиан, сочейки белеещото се вдясно петно — нечие ранчо, над него като сив конец се виеше пушек. — Но аз ви моля да потърпите малко. На два километра оттука, на брега на Рио Негро, се намира бившото ранчо на моя баща. Сега това е степният хотел „Естанзия“. Там ще починем, ще хапнем и ще пийнем мате.

— Отдавна исках да опитам мате — отговори Линсей, — но няма ли да ви бъде тъжно да видите къщата, в която сте роден, превърната в нещо като хан?

— Да, ще ми бъде неприятно, но наред с това и любопитно — като помълча малко, каза Ретиан. — Не забравяйте, че аз станах журналист, репортьор.

Той стана съсредоточен и повече не каза нито дума, докато зад полегатия хълм не се показа тръстиковият покрив на ранчото.

— Ретиан се върна у дома си — усмихна се младежът и насмешливо посочи на своя спътник десетте гаучо, които играеха карти на двора под навеса.

Дебел човек с червендалесто лице и рижи мустаци нареждаше на масата кашаси и тенекиени чинии с печено овнешко, гарнирано с черен боб.